***
– Какво се случва? – на лорд Арнел не му беше неизвестно изразителното поведение на лорд Давернети.
И аз най-сетне разбрах какво толкова внимателно загатваше старши следователят.
Погледнах към Ейдриън и обещах на себе си, а не на него:
– Това е последният път, кълна се. „Трансформатио“!
И бях покрита със синьо сияние.
Аз, мрачния лорд Арнел, цялата мръсна улица, всички къщи в квартала… И звездите светеха! Ярко, свирепо, очаквателно. Вече нямаше усещане за откъснатост, нямаше усещане за неизбежност, просто чакахме, покорно и безропотно. Правех това, което трябваше да направя. Единственото нещо, което можеше да помогне на тези деца, нежелани или отвлечени, продадени и отнети от Уестърнадан, подложени на ад, но имащи право на бъдеще.
– „Куод вера имаго“!
Силата се вля в мен. Сякаш бях пробойна в язовира, пробойна, счупена част, малка, но какво значение имаше това? Бях само достатъчен канал за малък планински поток, който сега се разливаше в покрайнините на столицата като плитка река. Река с чиста сила.
– „Фералкат“! – пробуждането на драконите.
Колко са те? Не знаех. Усещах почти всеки от тях, но само на ръба на усещането. Беше като да виждаш небе, пълно със звезди, но можеш ли да преброиш звездите? Не се опитах.
– „Империум есента“! – заклинание за контрол.
Завъртяно около личността на всеки дракон, който току-що бях събудила.
Но по-нататък? Имах ли право да ги поставям, полукръвни, в пълна драконова форма? Съмнявам се в това. Много се съмнявам.
И завършвам с нещо, което няма да причини абсолютно никаква вреда:
– „Инвениенс вирес“! – заклинанието за овластяване.
Заклинание, което е напълно безполезно срещу хора, трансформиращи и дори магове. Но в съчетание с „Трансформатио“ и „Куод вера имаго“ то има смисъл.
И предположението се потвърди, когато ръмженето и воят, идващи отвсякъде, се замениха с радостни възгласи:
– О, пораснал съм!
– Ръката ми е пораснала!
– Няма как!
– Кракът ми! Имам крак! Вижте, аз съм се изправил!
Но дори и при най-добрите обстоятелства винаги има отрицателна страна.
Някой беше изхвърлен от някъде вляво заедно с част от стената. С разкопчана мръсна риза и смъкнати панталони. Цялото му лице беше вдлъбнато като от силен удар, а в пролуката, новообразуваната, стоеше крехко, тънко момиче и вятърът носеше писъка ѝ към нас:
– Аз вече не съм твоя…
Аз не чух. Мисис Макстън, която се беше промъкнала незнайно как, ловко запуши ушите ми, а после не по-малко ловко ме накара да се обърна от полуоблечения и трайно обезобразен пухкав мъж.
– Мис Вайърти, не трябва да гледате това! – прозвуча гласа на верния пазител на добродетелта ми и мисис Макстън се опита да ме отдръпне.
Опита се, защото лорд Арнел не ѝ позволи.
Взе ме от икономката, придърпа ме близо до себе си, въпреки че все още кървях и на ризата му едва ли ѝ харесваше, и един нисък глас, който стигна до ушите на всички, прозвуча над покрайнините на столицата:
– Без убийства!
И като ме взе на ръце, Арнел тръгна.
За да спре, едва ли не в приблизително същия диапазон прозвучаха думите на Давернети:
– Всички убийства са само по решение на съда. Съдията е пред вас. Обещавам бърз, безпристрастен и светкавичен съд за изпълнение на присъдата.
Като се обърна рязко, лорд Арнел мрачно погледна началника на полицейското управление на Уестърнадан. Но дали това ще смути някого.
– Виждал ли си момичето? – попита гневно лорда главен следовател – Ако не си, погледни внимателно – тя е дете.
Лорд Арнел се вгледа по-внимателно и произнесе присъдата си:
– Да, дете. Само на двайсет години. Довършете мръсника. – кимна той на мъжа – Смятай това за моя присъда.
И мен ме отнесоха, а и беше невъзможно да видя нещо друго заради широките рамене и наметалото на лорд Арнел. Но не се притеснявах за това дълго – уви, въпреки че не бях застрашена от магическо изтощение, когато използвах силата на лорд Арнел, все пак съществуваше такъв параметър като магическо увреждане. А те бяха в изобилие.
Изгубих съзнание в каретата.
* * *
Тръпчивата миризма на пелин, горчива и все пак някак приятна…
И някъде далече се чува едно нервно:
„Ейдриън, ситуацията е критична. Тези деца са били подчинени от мутрите на Карио, излагането на Анабел е унищожило психическия контрол, а драконоборците си отмъщават сега, когато завесата е паднала от очите им. Имам нужда от теб тук!“.
„Разбирам!“ – отговаря Арнел.
Но той не помръдва от мястото си.
Миризмата на пелин и топла, огряна от слънцето разорана земя, разсеяното мърморене на доктор Еньо и нежното докосване на дракона до кожата ми. Леко, почти неосезаемо, толкова несигурно.
„Ейдриън!“ – не знам какво се случва в дома на лорд Давернети, но по всичко личи, че е нещо ужасно.
И с труд, преодолявайки болката и тежестта на клепачите, които сякаш бяха станали оловни, отворих очи, погледнах към дракона, който седеше на леглото до мен, и прошепнах:
– Крисчън има нужда от теб.
Лорд Арнел се усмихна, усмивката му излезе горчива, и попита:
– Анабел, отново ли ни чуваш?
Едва кимнах и едва не се задавих от болката в болната си глава. От гърдите ми сякаш се изтръгна неволен стон, а също така ми се стори, че отново кървя, но най-лошото беше, че знаех, че това може би никога няма да изчезне. Твърде голямото психическо проникване бе отворило още по-дълбоко и повтарящо се психическо проникване и твърде много сила се втурна през мен днес, твърде тежко изпитание за силата на много крехката ми същност.
– Никакво говорене! – поиска категорично доктор Еньо – Лорд Арнел, дълго време мълчах, но вече ми беше достатъчно. Това е ваша работа! И искам да знаете, че увреждането може да е трайно!
Без да отговаря на доктора, Арнел ме погледна уморено и въпросително.
Може би дори не го беше изразил, но все пак попита:
– Знаеше ли?
Че последствията може да са необратими? Сигурно трябваше да се досетя, но в онзи момент едва ли съм мислил за последствията за себе си.
Нито пък сега се замислих за тях.
С усилие преместих ръката си, за да прикрия дланта на лорд Арнел, и прошепнах:
– Крисчън има нужда от теб… И тези деца… И там има „плъхарници“….
– Анабел! – изстена дракона.
И ми бяха нужни много усилия, за да настоявам.
– Сега не можеш да ми помогнеш, ти си дракон, а аз не съм податлива на драконова магия… особено в това състояние. Доктор Еньо е тук, аз се нуждая от почивка и внимателна човешка терапия, а ти иди и твори история, ти си роден за това… И, благодаря.
– За какво? – Арнел се опитваше да изглежда сдържан и спокоен, но от много време насам нямаше нито сдържаност, нито спокойствие.
– За това, че не използвахте деца в тази война. – прошепнах аз и се усмихнах.
Болката ме разяждаше, кръвта беше като пясък в прегоряла пустиня и ми причиняваше неизказано страдание с всеки удар на препускащото ми сърце, но бях щастлива да знам, че тези двама дракони, които ми бяха почти врагове от първата ми среща с тях, бяха по-честни от дракона, който беше мой наставник.
– Върви… – помолих Арнел.
Той взе дланта ми и я притисна до устните си, като не откъсваше поглед от очите ми, вложи цялото отчаяние, което сякаш изпитваше, в това кратко докосване, изпълвайки трескавата целувка с горчивина, после рязко се изправи и излезе, като ме погледна на прага.
Едва дишах, докато входната врата не се хлопна, а след това вече не можех да се сдържам.
За щастие, след като си тръгна, изкашлях кръв и драконът не беше видял това, което беше ужасило доктор Еньо.
– Мисис Макстън! По дяволите с чая, трябва ми алкохол! – изкрещя той.
Назад към част 22 Напред към част 24