***
Но нито аз, нито икономката имахме сили да ѝ отговорим. Бяхме напълно ужасени, а Бетси, без да чака отговор, започна да яде нервно, като поглъщаше хляб, и явно не усещаше вкуса му.
– Господи, помилуй – поправи мисис Макстън смъкнатото си боне – винаги съм изпитвала искрено съжаление към това момиче, особено след като се разбра, че е имала неприлична връзка с професора. Беше толкова нагла и неморална, че се опитах да забравя дори образа ѝ. И напразно!
Отхвърлих моралните аспекти на въпроса, съсредоточавайки се върху основната мисъл – ами ако главния злодей през цялото време изобщо не е бил херцог Карио?
Тежкото дишане се блъскаше в слепоочията ми, ужасът беше някъде извън обсега ми, не проникваше в чудовищното ми прозрение.
„Вени ин“!
„Вени ин“.
„Вени ин“…
Трябваше да се досетя още тогава, но около мен се случваха толкова много невероятни неща, а острия дим на страховете, опасенията и чувствата замъгляваше очите ми и замъгляваше съзнанието ми. И все пак отговора беше на повърхността.
„Вени ин“…
– Мис Вайърти, вие сте бледа, сякаш сте мъртва. – започна Бетсалин.
– Бетси! – м
исис Макстън я издърпа.
Продължих да седя и да гледам плуващите по повърхността квадратни парчета портокалови кори и ми се струваше, че допълнителните квадрати продължават да плуват навътре и навън, разкривайки пред очите ми чудовищна картина….
Херцог Карио е гадняр, който мечтае за власт и поробване на крилатия народ, последвано от замяна на сегашното човечество с драконовата раса. В края на краищата драконите са по-силни, по-издръжливи, по-здрави и по-послушни от нас, зле контролираните хора. Но ето я и странността – от поне четири години Коршун Карио съдейства за извеждането на децата с драконова кръв от оригиналните драконови територии.
Професор Стантън е дракон, който по някакъв начин, незнайно защо, е научил за плановете на имперското копеле. И истинският дракон е заложил на карта всичко, което има – мен, слугите си, живота си. Но ето какво е странното – той знае за драконовите бебета, които се пренасят от драконовите територии с драконова кръв. Знае и залага на тези деца, планирайки да ги превърне в армия, която ще се изправи твърдо в защита на цялата драконова раса, на лорд Арнел, за свобода.
Драконовите дами от Уестърнадан са дами, които искат да си върнат властта над своите господари и да получат онова, което им е позволило да останат млади толкова дълго време. Но ето я и странността – те знаят за транспортирането на драконови деца с драконова кръв от драконовите територии, не само знаят, но и го улесняват, когато им трябват пари.
Дъщерите на херцог Карио – целта им е била да получат власт над лорд Арнел. Четири чудовищни години, улици, обляни в кръв, прекършени съдби, животи, хора и дракони. Но ето какво е странното – всички дами от Енсан не само знаят, че от териториите на драконите се отнемат деца с драконова кръв, но и в лицето на Лаура Енсан го улесняват по всякакъв начин, дори до степен да плащат на дракониците за всяко дете.
Съвестните жители на Града на драконите – тяхната цел е да се борят именно с тези дракони. Не мога да ги съдя – превърнати в затворници на Уестърнадан, те се опитваха да оцелеят в неравностойни условия. Но ето какво е странното – те знаеха, че децата с драконова кръв се изнасят от драконовите територии с всички възможни средства. Макар че сватовниците, монахините, архиварите и другите граждани си мислеха, че дават на децата шанс за по-добро бъдеще, важното е, че те знаеха и участваха в това отвратително злодеяние.
Различни личности, различни дракони, различни цели и все пак общото за всички тях беше, че децата са отнети от Уестърнадан.
Всички те го знаеха. Единствените, които оставаха в неведение, бяха официалните власти – съответно лорд Арнел, лорд Давернети, кметството и полицията.
И ако по-рано щях да обвинявам властите в Града на дракона за нежеланието им да разследват тайната продажба на деца, сега, познавайки добре лорд Арнел и дори лорд Давернети, осъзнавах, че не е толкова лесно да бъдат измамени тези двамата. Със сигурност беше възможно, заети с ужасните убийства, да не са забелязали тайната търговия с деца, но аз имах достатъчно информация от историята на Елиас Верг, за да разбера, че ако Крисчън имаше и най-малката причина да подозира подобно нещо, щеше да се вкопчи в нея със смъртоносна сила. А лорд Арнел нямаше да си тръгне, докато не открие всички откраднати деца. И най-вероятно кмета и старши следователя на Града на драконите отдавна щяха да са по следите на похитителите, но…
Херцог Карио, професор Стантън, Драконовите дами, дъщерите на Карио и предприемчивите „съзнателни“ граждани на Уестърнадан – има твърде много индивиди, групи, дори раси, с напълно различни цели, но обединени от едно особено знание.
И на повърхността излиза един много неприятен факт – всички те са били манипулирани от онзи, който е измислил и внушил идеята за необходимостта да се изведат децата от Уестърнадан и е организирал целия този кошмар. Много изтънчено, много майсторски и наистина брилянтно.
Моите аплодисменти!
И дори се досетих на кого мога да изкажа искреното си, но крайно негативно възхищение:
„Да, това е голяма цел – да оставим тези праисторически гущери на техните праисторически легенди“.
– „Вени ин!“ – казах бавно аз.
Маговете от старата школа бяха безмилостни, безпощадни, неморални фанатични познавачи на магическата наука, за която бяха готови на всякакви жертви. След аферата „Генверт“ човечеството в един-единствен порив даде жесток отпор на онези, които се смятаха за владетели на съдбата. И лишени от морал и етика, маговете трябваше да минат в сянка, оказвайки се на ръба на оцеляването.
Но те оцеляха и научиха урока си.
Те не биха се изправили срещу ръждивите дракони и трансформиращите. Те не биха се изправили срещу драконите. Те не биха се изправили срещу хората. Но те бяха напълно способни да установят власт над шепа оцелели и нямаше значение от коя раса са.
„Разделяй и владей“ – според плана на маговете от старата школа той можеше да съществува и като „Сблъскай се в смъртен бой с първоначалните врагове и властвай над онези, които успеят да оцелеят“.
И да живее един чудесен нов свят, в който никой не може да се обедини срещу маговете от старата школа – това е техния план.
Но преди шест години Такария Стивънсън, незабележимата и невиждана досега прислужница на професор Стантън, се досеща, че аз мога да бъда сламката, която ще обърне хода на планираните събития.
И, по дяволите, тя беше права!
Изпуснах чашата с греяно вино, стиснах пулсиращите си слепоочия с ледени пръсти и мислено извиках:
„Ейдриън, Крисчън!“
Отговорът дойде мигновено.
„Бел, кукла, какво правиш в килията на Бетси?“ – от Давернети.
„Ще дойда веднага.“ – лорд Арнел не задаваше въпроси, а действаше.
Почти си казах, че не бива, възпитанието ми винаги е било силно в мен, но като си спомних сложния процес на премахване на заклинанието „Мурум“, моментално промених мнението си и стигнах до главното:
„Херцог Карио е пешка в играта на маговете от старата школа. И в светлината на това се опасявам, че информацията за „плъхарниците“ не бива да се оповестява публично. Обществеността ще започне да прави паралели със случая с „Генрверт“, а паралелите бързо ще станат очевидни. И тогава под подозрение ще бъде или могъщото семейство на императора, защото херцог Карио принадлежи към него, или драконите, или маговете. Но съществува и най-лошия сценарий – всички ще бъдат под подозрение. И в този случай също всички ще загубят, и, опасявам се, абсолютно всички с изключение на маговете от старата школа.“
Не виждах и не чувах напрегнатата тишина, но определено я усещах. А съмненията, предположенията, аргументите за и против – усещах ги на ръба на съзнанието си, те неусетно се оформяха за драконите в онова чудовищно разбиране, което вече ми беше станало ясно.
И тогава лорд Арнел се впусна в действие.
„Погрижете се за вестникарите, информацията не трябва да изтече в пресата. Аз ще се свържа с мобилната група, необходимо е в най-кратки срокове да изведем от столицата децата и ранените в „плъхарника“ магове. – нареди той на Давернети.
„Разбрах го. Разработете маршрутите за тръгване – ако са замесени магове от старата школа, ще трябва да проверя всичко, по-чувствителен съм към магията им. Бел, стойте далеч от имението!“
Нямах време да отговоря на Давернети, усещайки въпроса на Арнел:
„Има ли някой близо до входната врата?“
„Не.“ – побързах да съобщя.
И заклинанието ми бе обсипано със сини искри, които разкриха вратата на затворническата килия и стоящия зад нея лорд Арнел.
Назад към част 38 Напред към част 40