* * *
Изненадващо, никога не бях проливала толкова много сълзи от пристигането си в Града на драконите. Родителите ми, моите прекрасни родители, обвиняваха само себе си за всичко, което се беше случило. Само и единствено себе си. Аз не получих нито един упрек.
Баща ми седеше от лявата ми страна и усилено се опитваше да сдържи сълзите си, без да пуска ръката ми.
Уискито, пълна чаша от което беше налял за себе си, остана недокоснато, сякаш се страхуваше да пусне ръката ми за миг. А майка седеше от дясната ми страна, както правеше от началото на чудовищната си изповед. Бракът без благословията на роднините, както от страна на баща ми, така и от страна на майка ми, им се струвал в любовта и щастието нещо съвсем незначително и ненужно, но сватбените камбани звъннали, минала година, втора… десет години, а в къщата все още нямало детски смях. А желанието на майка ми да притисне до гърдите си собственото си дете се превръщало почти в мания. С течение на годините и баща ми, и майка ми успели да възстановят отношенията с роднините си. Баща ми, който бил втори син и поради това не наследявал титлата лорд, изплатил дълговете на по-големия си брат и така заслужил признание и завръщане в семейството… кой знае как щеше да се развие. Майка ми обаче започнала да се подлага на лечение в клиниката „Остирне“, същата, която няколко години по-късно ще се появи в случая с продажбата на деца и детски ферми на Фани Делакроа. И лечението дало резултат, майка ми забременяла и след определения срок съм се родил аз – едно прекрасно здраво дете, с очите и характера на майка ми и с упоритостта, постоянството и вроденото чувство за справедливост на баща ми.
За моите родители аз бях най-голямото щастие на света. И чудо, в което те не можеха да повярват.
– О, Бел, колко нощи прекарахме с баща ти до люлката ти, без да можем да те оставим на грижите на бавачка, както изискваха правилата на порядъчното общество! – майка ми не скри сълзите си, но аз не можах да ги сдържа от първия път, а може би и защото знаех, че трагедията предстои на безоблачното ни щастие.
Поводът за чудовищния сблъсък с Барти Уотхорн беше сватбата на братовчедка ми. А моята намеса се дължеше на факта, че за разлика от други добре възпитани дами аз бях дъщеря на баща, който ме беше възпитал в истории за справедливостта на честта, достойнството и истината. Резултатът беше смазващо чувство за вина, което се стовари върху родителите ми. Не само аз бях измамена от семейство Уотхорн, но и майка ми и баща ми представиха една още по-мрачна картина, отколкото аз, деветгодишното дете, можех да си спомня. Баща ми получи доклад от лекаря, в който се казваше, че само няколко милиметра по-надясно и Бартоломю Уотхорн щеше да е мъртъв. Какво е било за баща ми да получи доказателство, че детето му едва не е станало убиец, трудно мога да си представя.
Но това, което не можех да си представя по никакъв начин, беше, че в момента на безчинствата на Барти нямаше абсолютно никой наблизо, въпреки факта, че всички знаеха за отвратителния характер на младия мъж.
– Бел – мама поднесе ръката си към бузата ми, лицето ѝ се притисна към моето, сякаш не можеше да повярва, че наистина съм там – скъпа, искаш ли чай?
Поклатих глава отрицателно и се принудих да кажа истината:
– Излъгана си. Както и аз. Години по-късно, когато младия херцог на Клеймор предизвика Бартоломю Уотхорн на дуел в отмъщение за всичко, което той и аз бяхме преживели, се оказа, че медицинският преглед е бил фалшив, че Барти не е претърпял никакви наранявания и че дори лявото му око е виждало, докато херцога на Клеймор не го е пронизал с куршум.
След тези думи баща ми стана, отиде до масата и изпи наведнъж цялата си чаша уиски. След това наля още една половина, приближи се и я подаде на майка ми. Никога не бих си помислила, че тя е способна да пие нещо друго освен разредено вино или лек пунш, но майка ми изпи всичко на един дъх.
– Не ви обвинявам за нищо. – сълзите се стичаха по бузите ми и аз се срамувах от слабостта си, защото осъзнавах болката, която причинявах на родителите си с невъздържаността си – Направихте това, което трябваше да направите. Аз…
– Белезите ти, Бел… – проплака майка ми и алкохола не помогна – винаги белязаните ти ръце… Никога няма да мога да си простя за това.
Татко мълчеше, но остана прав, сякаш чувстваше, че изобщо няма право да ме докосва. Вдигнах глава и го погледнах, като ясно разбирах мотивите и болката му. Баща ми не се беше променил много през годините и след като беше прекарал толкова много дни в къщата със солидни каменни основи, беше подобрил значително здравето си, но изгубеният му вид, бледото лице на силен, як мъж, който беше служил в армията, който беше изградил много печеливш бизнес, който беше спечелил уважение и богатство извън титлата си… Имаше толкова малко от човека, който беше преди ужасната случка с Барти Уотхорн.
– Татко! – извиках му аз, усещайки, че сълзите по бузите ми не са по-малко, дори по-лошо, само са повече, сякаш язовира, който задържаше всичките ми емоции толкова години, се беше скъсал – Татко…
Исках да кажа: „Не си отивай“, „Не се обръщай“, „Не ме оставяй“, но нямах сили да го кажа. Осъзнах, че съм наранила родителите си повече, отколкото биха могли да понесат с тази ужасна истина. И бях готова да се затворя и да мълча до края на живота си, само ако баща ми не стоеше там с това изгубено изражение на лицето си, а в очите му нямаше толкова много болка.
– Твоите награди и дипломи, те си заслужават да бъдат вдигнати. – каза той преднамерено спокойно, но сведеният му поглед ме накара да осъзная още по-остро дълбочината на скръбта си.
Бързо се надигнах, хванах студените му ръце и като ги притиснах до гърдите си, изрекох с чувство:
– Те нямат значение, татко! Единственото ми желание беше да докажа, че съм добра дъщеря и да компенсирам малко огорченията, които ти причиних! Знам, че не успях да оправдая надеждите ти и те направих дълбоко нещастен, но аз…
– О, Бел! – и баща ми ме прегърна, без да потиска риданията си – Моята малка Бел, колко е горчиво да осъзнаеш, че професор Стантън е бил прав – най-доброто, което бихме могли да направим за теб след всички неприятности и болка, които сме ти причинили, е да изчезнем от живота ти.
И в този момент сълзите ми пресъхнаха мигновено.
– Какво? – попитах, като нежно се отдръпнах от татко.
Баща ми се вгледа в очите ми за няколко мига, а после лицето му се промени, издавайки невероятно объркване, и той запита:
– Бел, но не беше ли това твоето желание?
Аз се сринах на дивана, а майка ми посегна към звънеца, за да повика прислугата и да ми предложи поне чай. О, вълшебен и чудотворен чай! Чувстваш ли се болна, тъжна, тъгуваш ли за дома или си тревожна? Една чаша горещ чай ще оправи всичко! Определено ще оправи всичко.
– Мамо, не искам чай. – издишах аз, усещайки, че Бетси е придърпала корсета ми прекалено силно и наистина не мога да дишам – Татко, това не е било моето желание!
И колкото и да ми се искаше да захвърля темата или да я изтрия от паметта си, чувствах, че е необходимо да я кажа такава, каквато е:
– Никога и при никакви обстоятелства не бих се отказала от вас! Никога! Напротив, когато научих за решението ви, дойдох толкова много пъти във фабриката ти, татко! Стоях с часове на тротоара с надеждата да видя поне силуета ти, но ти… ти дърпаше завесата.
Баща ми се смая.
Продължих, а сълзите отново потекоха:
– Толкова пъти се прибирах у дома, но вратите винаги се затваряха пред мен. Отново и отново! Година след година! Мамо, опитвах се, опитвах се безброй пъти да те видя, но ти прекосяваше пътя само при вида ми, а аз…
Трескаво изтрих сълзите си и като стисках дланите си, изригнах:
– Години наред се чувствах виновна пред Жорж Донер за това, че загубих годежния му пръстен и не му го върнах, след като годежа беше отменен. Едва шест години по-късно научих, че професор Стантън е накарал Жорж да глътне точно този пръстен. В буквалния смисъл на думата. А после, с поглед на най-искрено и съпричастно съчувствие, дракона ми помогна да потърся този „изгубен“ пръстен. Това е може би най-яркия пример за лицемерието на професор Стантън, както и за неговите възможности. Всички слуги в къщата на Стантън нямаха власт да ме информират за неоснователността на моите страдания, защото професора често използваше забранени от закона заклинания, както и ментална магия. Не ви обвинявам за нищо и никога не съм ви обвинявала. Беше болезнено и трудно, безумно болезнено и безкрайно трудно, но… предвид случилото се, бих обвинила професора единствено за страданията, които ви е причинил. Що се отнася до мен, той постъпи правилно, нямам почти нищо, за което да го упреквам.
Баща ми се приближи до нас и падна тежко на дивана.
Мама мачкаше с треперещи длани отдавна мократа си носна кърпа. И все пак мама беше тази, която, едва сдържайки гнева си, зададе въпроса:
Назад към част 2 Напред към част 4