***
И тогава ме оглуши ревът на Давернети:
– Гордън, съвземи се!
Боже мой, мисля, че съм разбрала всичко!
Някой ритна входната врата на къщата, последвана от бързи стъпки, и аз бях подхваната на ръце с остър вик:
– Мисис Макстън, можете да се оплаквате по-късно, но ако имате допълнителни сили, идете и… направете чай или нещо друго!
– Мистър Нарел, вървете по дяволите, моля за извинение, мисис Вайърти. – каза гордо моята икономка. А после възкликна: – Къде водиш мис Вайърти, ти, безглави магьоснико?
– Боен магьосник! – изпъшка професор Наруа – Аз съм боен маг, а не безглав маг.
И се втурна към единственото място, което можеше да ми помогне в момента. Усетих скърцането на вратата на мазето, която се отвори по начин, който човек никога не би усетил, бързото спускане надолу, професора, който на практика тичаше, и фразата, която хвърли към баща ми:
– Никакво одеяло, мистър Вайърти, сега няма да е от полза. Мистър Онър, кофа с вода.
И ме положиха внимателно, а после ме обърнаха настрани, като не ми позволиха да се задавя със собствената си кръв.
– Мис Вайърти? – мага внимателно отдръпна мократа коса от челото ми, разкривайки лицето ми – Анабел, какво мога да направя?
Опитвах се да дишам, без да вдишвам кръв, широко отворените ми очи отразяваха огромния огнен часовник на призрака в главния кабинет на императорския дворец, а в слепоочията ми пулсираше същата фраза „Кръвна памет“!
– Как… сте… разбрали…
– Вие сияете. – прекъсна опитите ми да задам въпрос професор Наруа – Сияете по начин, който би бил видим дори в бял ден, защото сиянието излизаше от всички прозорци. Анабел, нека не се бавим, какво мога да направя?
Връзката с лорд Давернети почти не съществуваше, не знаех къде е Ейдриън сега, но можех да контролирам Звяра. Звярът, който сега контролираше лорд Себастиан Гордън, и нищо чудно, че часовника, който измерваше последните секунди на адския огън, беше толкова голям – дракона имаше повече магически сили от Звяра. И те се възползваха от това.
Е, сега беше мой ред.
– „Гехиннам“ – прошепнах аз, все още държейки „Ригескундиндута“, който го беше спрял – трябва да унищожим „Гехиннам“.
Наруа прокле. Толкова нецензурно, че вече изобщо не беше ахналата мисис Макстън, а възмутения мистър Уолън, който поиска:
– Вземете се в ръце!
– Иди по дяволите! – професорът по бойна магия му пожела успех и се обърна към мен: – Анабел, до столицата има четири часа полет, лорд Арнел е тръгнал преди пет часа. Сега той е или в столицата, или на един час път, като се връща тук. Каквото и да се случи, лорд Давернети е там, а на моето най-голямо доверие – лорд Гордън. Аз не…
Прекъснах го грубо:
– Звярът контролира Гордън. Кръвна памет… проклета да е тази Кръвна памет! Трябва да унищожим „Гехиннам“.
Магът стисна ръката ми, проклинайки през зъби, но за него беше толкова очевидно, колкото и за мен – заклинание за адски огън, създадено от дракон с ниво, надвишаващо сто и четиридесет магьоснически единици, е практически самоубийство.
– Възможности? – попита дрезгаво Наруа.
– Няма да задържа „Ригескундиндутае“ и час. – и това беше ужасяващата истина.
Професорът притисна дланта ми до устните си за миг, после нареди:
– Мисис Макстън, чай.
За мен. Силен до черно. Мистър Онър, още вода. Мистър Вайърти, приберете жена си, магията от старата школа е забранена в Империята, може да бъдете съден за съучастие.
– Само ние? – попита татко, без да крие гнева си.
– Не само вие, но останалите няма какво да губят. Бетсалин, свещи. Мистър Илнър, черни въглища. Мистър Уолън, пригответе хубавия си пистолет и ако започна да губя човешките си черти, застреляйте ме без секунда колебание.
Отговорът му беше зашеметяващо мълчание, но Наруа вече беше напълно погълнат от случващото се.
– Лорд Гордън ще умре, Анабел. Приеми този факт. Който и да го е принудил да създаде „Гехиннам“, сигурно е изпразнил почти напълно резервите на дракона. Когато се заемем с работата, заклинанието ще започне да отдава вложената в него сила, целта ни е да попречим на Звяра да го надвие.
Сдържах конвулсивна въздишка, без да се съпротивлявам ни най-малко. Ако имах сили, щях да ръкопляскам на Звяра, който беше измислил и четвърти начин за използване на „Гехиннам“ – идеален начин да изсмуче резерва от лорд Гордън в самия Звяр. Този звяр дори в случай на поражение, тоест унищожаване на заклинанието от лорд Арнел, планираше да се възползва. И осъзнаването на това, което се случваше, ме разгневи.
– Никакъв гняв, – поиска Наруа – никакви емоции, никакви чувства. Твоята възхитителна мисис Макстън веднъж ме нарече „безчувствено копеле“ и беше напълно права, Анабел, основата на силата на магията от старата школа е да унищожиш всички чувства и да потиснеш всички емоции. Сега аз ще трябва да се откажа от любовта си, първата в дългия ми живот, а ти ще трябва да се откажеш от своята. Повтаряйте всяка дума след мен. Започнете на издишване.
Знаех, че заклинания като „Гехиннам“ не се унищожават, това е твърде опасно, затова методично, последователно и точно се отслабват, изливайки енергия в механични хранилища. А за такива манипулации един маг не е достатъчен – трябват поне трима на подходите и поне шестима, разпределящи потоците. Бях сама.
„Не си сама!“ – сгряващата магия на лорд Арнел ме обгърна, възстановявайки силите ми – „Аз съм с теб. Отслабването на „Гехиннам“ ще убие и Гордън, и Наруа, за което Наруа добре знае, но продължителният контакт с теб кара желанието за саможертва да стане заразно. Задръжте „Ригескундиндутае“. Около четиридесет минути. Ако не можеш, пусни ме, аз ще се справя с последствията, мъжете вече са отведени на безопасно разстояние, там е Крисчън и силата на основния камък на градското имение на Арнел. Можем да устоим на всеки удар, Анабел.“
Не бях в състояние да отговоря, но усетих как усмивка докосва устните ми и прошепнах.
– Професоре, ние държим „Ригескундиндутае“.
– Мис Вайърти, такава саможертва не може да бъде оправдана от никакъв мотив! – възмути се магьосника.
– Забавно е да чуеш такова нещо от устата на човек, който е щял да загине, разплитайки „Гехиннам“ заедно с мен, и не е сметнал за нужно да ме информира за решението, което е взел по отношение на собствената си съдба. „Ригескундиндутае“, професор Наруа, без вас аз ще се проваля, а лорд Гордън ще загине.
– О, за бога! – изрече мага – На издишване, четвърто ниво на сила, посока на удара за три часа… Не, много. Посока на удара за една минута, „Инфригидандо тактус“. Хайде, момиче, можеш да го направиш.
Аз не можах.
Силата ми не беше достатъчна. Магията на Ейдриън ме обгръщаше и подкрепяше, но не позволи да бъда изсушена, осуетявайки опитите ми с упоритостта на дракон, който се държи сам за своето. Оставаха ми само две възможности: да използвам силата на професор Наруа, но се страхувах да не му навредя, или… Себастиан ми беше показал този начин само веднъж и сега можех само да се надявам, че това знание ще ми помогне да спася живота му… Както и на Императорския дворец и целия дворцов комплекс, от който нямаше да остане нищо, ако се взриви „Гехинам“ от това ниво.
– Дръжте ръката ми – предупредих професор Наруа – ако стисна пръстите си, използвайте ментален захват.
Не чух отговора му, оставяйки силата на лорд Гордън да ме завладее в поток, който ме събаряше от краката ми и преживяваше пътуването, което вече бях изминала. Отначало ме привличаха планините, не знам къде се намираха и подозирам, че бяха просто отражение на енергийната реалност, но усещанията съответстваха на устрема към върха – липса на кислород, слабост, дезориентация. И така, щом се озовах пред познатото малко, но много дълбоко синьо езеро, не разпознах веднага мъжа, който при появата ми се бе надигнал от заснежения камък.
Беше много висок, безразличен към студа, тъмнокос, в чудесно ушит костюм и… много познат за мен.
– Мис Вайърти! – каза той, като поклони галантно глава.
– Херцог Карио, ваша светлост! – бях толкова учтива, колкото можех да бъда.
– Знаех си, че ще се появиш! – каза Ръждивия дракон с абсолютно спокойствие.
Едва ли можех да кажа същото.
– Мис Вайърти, – страшният мъж отново изтегли името ми – не знам как успяхте да предотвратите онова, за което са били необходими години. На практика успяхте да спрете смяната на властта и гибелта на човечеството. Възхищавам се. Наистина се възхищавам. Не притежаваш нито красотата, нито хитростта на дъщерите ми, и все пак именно ти си тази, която… надмина всички тях. Моите аплодисменти, Анабел.
Назад към част 4 Напред към част 6