***
Усмихвайки се още веднъж, аз склоних глава в знак на признание на нейната интелигентност и казах:
– Несъмнено сте права.
– Ха! – възкликна онази, която нямаше повод за празнуване.
И смеейки се, тя се приближи до мен и продължи ликуването си със същия триумф:
– Погледни се, жалко момиче! Да, сега вече знаеш всичко, намерила си отговорите на всичките си въпроси, но какво ти е от това? Какво можеш да направиш? Забележи, че си тук от доста време, но все още не можеш да чуеш своя дракон, а той не те чува и не може да те намери. Можете ли да отгатнете причините за това?
Бавно огледах огромната тронна зала. Да, отгатнах причините – тук бяха убити твърде много дракони и вероятно целта на убийството им е била да изолират това място от всякаква магия, освен от магията на Кръвната памет.
– Ти не можеш да направиш нищо! – тя се облегна на облегалката на трона, отметна глава назад и отново се разсмя – Вероятно за първи път в дългия ми живот интуицията ми ме подведе. Мислех, че представляваш заплаха, но не, ти си просто инструмент на Стантън. Инструмент, който аз използвам, за да побеждавам. За цялостна и съкрушителна победа. Знаеш, че драконите, които са намерили истинската си половинка, не могат да живеят и ден без нея, нали? Единственото изискване е да имаш дете, но ти нямаш такова. Но най-силните от драконите са те признали за своя истинска половинка. Арнел, Давернети, Гордън, ще се отърва и от тримата с един замах. Великолепно! Просто чудесно!
И като се изправи отново на чудовищния си трон, тя ме погледна и попита:
– Знаеш ли как умират драконите, когато не искат повече да живеят? Знаеш ли? Те се издигат в небето. Летят толкова високо, че започват да се задушават без въздух. И тогава, почти изгубили съзнание, за да потиснат инстинкта за самосъхранение, те сгъват крилата си и падат надолу, разбивайки се в скалите. Разбиват се на парчета върху острите скали. Смърт, която наистина е достойна да бъде олицетворена в някоя вулгарна пиеса или тъжна поема.
Стоях, гледах тази чудовищна жена и си мислех, че нейната смърт ще бъде по-малко поетична.
От двете ни аз бях получила повече полезна информация по време на моята „тирада“, но тя никога повече нямаше да я узнае.
Момент на кратко съжаление.
Осъзнаване на чудовищността, необратимостта и безчовечността на намеренията ми.
Безспорното осъзнаване, че едва ли бих могла да навредя на когото и да било от участниците в заговора, че не притежавам нито жестокостта, нито силата, нито знанията, за да го направя.
Няма да мога да спра драконите, които не искат да загубят свободата и независимостта си.
Няма да мога да убия маговете от старата школа – по принцип съм неспособна да убивам.
Не мога да се сравнявам с херцог Карио – той е по-силен, по-опитен и по-безмилостен от мен.
Няма да преследвам и ловя онези жители на Града на драконите, които се опитаха да се противопоставят на драконите със своя заговор, защото… отчасти разбирах хората от Уестърнадан и в много отношения бях солидарна с тях.
И не можех да допринеса за унищожаването на Ръждивите дракони, наистина не можех.
Но тук и сега, събрала всичките си сили, погледнах драконовата кожа в подножието на трона ѝ и решително си помислих, че на тази чудовищна жена трябва да се помогне. „Никакъв гняв, никакви емоции, никакви чувства“ – опитах се да въплътя всичко това и отново принудих ума си да мисли само за това, че на тази жена просто трябва да се помогне. Тя все още повръща, нали? Тя се нуждае от облекчение на това състояние и се нуждае от мен. И няма значение, че изпитвам само крайно негативни чувства към този човек – аз съм човешко същество, не мога просто да оставя живо същество да страда. Това е като старата лейди Арнел – едва ли съм изпитвала някакви добри чувства към нея, но не можех да не ѝ помогна.
Затова направих една крачка.
– О, мис Вайърти, изглежда херцог Карио е бил прав за вашата девическа памет. Скъпа моя, ти си забравила, че всеки, който пожелае да ме убие, като влезе в кожата на черен дракон, ще бъде убит незабавно.
Не, не съм забравила. Нещо повече, отлично помнех условията на неминуемата смърт и затова съвсем спокойно направих следващата крачка, изкачвайки първото стъпало.
И кожата, след като за миг проблесна с огън, веднага угасна.
– О, боже, няма да ме убиеш! Е, трябва да призная, че става интересно. – коментира действията ми онази, която стои зад толкова много престъпления.
Но аз си напомних, че няма да я убия. И наистина нямаше да го направя.
Стъпка по стъпка прекосих черната драконова кожа, обезобразена толкова силно, че мисля, че вече се бях досетил как е умрял този дракон – беше се блъснал в скалите.
– Предполагам, че знам какво си мислиш. – открито ми се подиграваше магьосницата.
Но коя съм аз, че да се обиждам на такова нещо? Аз съм нищо. Слаб човешки маг от едва шесто ниво на сила, с едно малко предимство – вроден имунитет към драконовата магия. По същество бях никой. Но това беше най-голямото ми предимство.
Четири стъпки… – е, явно сега знаех защо драконите се страхуват от числото четири.
Ехидният поглед на магьосник със скъпоценни камъни, чиято възраст можеше да варира между петстотин и четиристотин години, не по-малко.
Тъжната ми усмивка.
Искрена, но злорада и предричаща ми гарантирано поражение, любопитство в свитите ѝ очи. Но хора като нея са свикнали да подчиняват, а не да се подчиняват. Твърде могъща, за да си представи дори, че някой би рискувал да направи заклинание за подчинение, насочено към нея.
И това беше първата ѝ грешка.
– „Ин драг“! – моето заклинание накара магьосницата да се поклони, без да става от трона си.
Но това ми беше достатъчно, за да се приближи аз.
Бързо движение и докоснах с пръсти ларинкса ѝ, малката част от шията ѝ, която не беше покрита със скъпоценни камъни.
– „Реквиескуе курарум“!
Заклинание за релаксация на ларинкса, което действа еднакво добре и на хора, и на дракони.
– „Ехре“! – издиша магьосницата.
Но тя нямаше време да направи каквото и да било.
Отдавна бях изчислила силите си, знаех силните и слабите си страни, знаех, че не мога да се противопоставя нито на силни магове, нито на дракони, нито на уайверни, нито на ръждиви дракони. Нямах нищо, с което да се противопоставя на Звяра, но имах нещо, на което да се противопоставя.
Докато продължавах да държа два пръста върху гърлото на магьосницата, взех шишенцето, което доктор Еньо някога беше напълнил за мен, и заговорих:
– Мистър Илнър нарече тази колба „дамско шишенце“, но преди да намери подходящ термин, спомена, че такива шишенца обикновено се носят под корсажа на… курвите. Надявам се, че този факт ви се струва забавен. „Темпус“!
Отне ѝ три секунди да се отърве от заклинанието ми с нейното ниво на сила, но аз се научих как да спасявам животи от отравяния – професор Стантън наистина беше изпитал почти всяка отрова и аз трябваше да го лекувам. Дозите, които беше приел, обаче бяха малки и едва когато Белатрикс Стантън се опита да убие брат си, разбрах колко ценни могат да бъдат бързите, автоматични действия за спасяването на живот. Бях действала по същия начин, когато бях спасила старата лейди Арнел.
Сега беше точно обратното, но усъвършенстваната ми рутина беше все същата.
– „Судор“!
Заклинанието за изпарение накара впръскания от мен опиум не само да се разпространи в кръвта, но и да покрие цялото тяло на магьосницата с отровна пот.
Това накара отровената с опиум жена да изпадне в ступор, а аз продължих също толкова спокойно, решително, студено и отстранено.
– „Реквиескуе курарум“! – повторих отпускането на ларинкса и изпразних цялото шишенце до последната капка.
– „Темпус“! – наложи се върху движенията на тялото, но не и върху притока на кръв.
А опиумът се разпространи из тялото като горски пожар.
– „Потест“! – и освободена от временния си застой, магьосницата падна на пода.
Тя се срина, губейки бижутата си, фибите, пръстените, златните си нокти и все още не осъзнавайки, че за нея, като носителка на кръвта на Ръждивите дракони, приемането на наркотика е необратимо.
Назад към част 19 Напред към част 21