***
Професоре, много съжалявам, че никога няма да научите името на предателя, но такъв е имало. Той определено беше. И изглежда, че магьосниците от старата школа също са се сдобили с целия ви труд. Ето как херцог Карио се оказа, че разполага с толкова съвършен и добре изпитан план за трансформация на Звяра и Дракона.
Е, щом имаш в ръцете си целия план за пълна трансформация, за мен остава само едно нещо.
– „Потест“!
Не чух следващото заклинание – главата ми гръмна, а очите ми се замъглиха – но щях да отстоявам позицията си.
Тяхното заклинание и моята решителност:
– „Потест“!
Отново заклинание, нещо недостъпно за мен. Но дори и да не го знаех, можех да го предизвикам:
– „Потест“!
Някой се опитваше да унищожи гончето ми, но предимството на заклинанието „Визио“ е, че носителят му може да бъде скрит – скрих го в един покрит с лед камък, опитвайки се да бъда близо до Ейдриън, макар и по този нетривиален начин. А той беше единствения, който можеше да ме усети.
– Само още малко… – тихите му думи и още по-тихите: – Мога да се справя с това. Времето е на моя страна.
За миг, за кратък миг, не осъзнах какво има предвид, но после – драконите могат да съществуват при всякакви атмосферни условия. Покритите с лед планински върхове, където сега бушуваше снежната буря, бяха проблем само за маговете – те все още бяха хора и дори за тях студа можеше да бъде убийствен. Арнел знаеше това и изчака. Търпеливо изчакваше момента, в който маговете от старата школа щяха да започнат да губят концентрация и подвижност. Той чакаше, но и те не бездействаха.
– „Есенцианегацио“! – заклинание за отричане на същността.
Не е лошо, много добре преценен ход, но единственият проблем е, че отново съм срещу него.
– „Потест“!
В устата ми има метален вкус, но вече не изпитвам никакъв страх – Ейдриън може да се справи. Вече знам това.
Драконът беше в движение, когато се сринах на студения под на пещерата, оставяйки си единствено контрола над „Визио“, за което скоро съжалих повече от всичко. Хората са склонни да бъдат хора – драконите са безмилостни. Арнел се втурна в атака като снаряд, изстрелян от револвер. Светкавични движения, съкрушителни удари, хрущене на счупени кости и силата на дракона, приложена не просто да се отърве от враговете, а да ги изхвърли от върховете на планините. Не беше най-приятната гледка, но и аз се опасявах да изпусна заклинанието – маговете от старата школа са коварни, опасявах се от удар в гърба. За моя искрена радост страховете ми бяха напълно напразни.
Ейдриън не се върна веднага в пещерата. Първо внимателно избърса кръвта от ръцете и тялото си със сняг. След това отиде някъде зад друг камък, далечен, както ми се стори, което отново ме накара да се притесня, и едва тогава се върна, носейки цял куп копринени одеяла, малко храна и дори възглавница…
Когато влезе, захвърли всичко на това, което доскоро беше нашето легло, дойде при мен и нежно ме вдигна на ръце, придърпвайки ме към гърдите си.
– Трябваше ли да се намесваш? – тих въпрос.
– Страхувам се, че е така. – отговорих също толкова тихо.
– Бел – той ме отнесе до огъня, спусна ме внимателно върху един камък и посегна към едно от одеялата, увивайки ме нежно – те са само хора. Над храма, в който те пренесоха, имаше бариера, която поддържаше температурата на разумно ниво, но тук, при този климат, никой човек не би издържал и час.
Той спря да говори, извади носна кърпичка, избърса гърдите ми, по които вероятно имаше няколко капки кръв, и добави:
– Нито един, освен теб… Страхувам се, че ти си тук повече от час, и то с мокра рокля. Анабел, гледам те и не мога да забравя как се опитвах да те стопля, как се молех на всички богове на света да оцелееш.
Усмихвайки се неволно, прошепнах:
– Лорд Арнел, страхувам се, че още от първата ни среща сте имали непреодолима нужда да ме стопляте.
Поглеждайки в очите ми, Ейдриън се усмихна странно и отговори тихо:
– Единственото, за което искрено съжалявам, е, че не осъзнах веднага чувствата, които започнах да изпитвам към теб още от онзи първи поглед. Моята гордост, моят гняв, моята ярост – ако не беше всичко това, лорд Давернети никога нямаше да ви види в тази черна нощница.
– Лорд Арнел! – главата ми спря да бучи от възмущение – И това е единственото нещо, за което съжалявате?!
След мълчанието дракона отново ме погледна и добави съвсем невероятно:
– Още един момент с балната ти рокля. Не мога да си представя, че Крисчън ще види този тоалет без накити…
– Колко е възможно?! – възкликнах ядосано.
Драконът погледна към изхода от пещерата, но раменете му се свиха и той каза замислено:
– Поне още седем часа. Тази буря няма да утихне преди това, а аз не мога да рискувам да те изнеса на убийствения студ, дори и увита във всички одеяла, които имам. И, Анабел… – тъмните очи на лорд Арнел изведнъж станаха още по-тъмни, гласът му се сниши, а думите му… думите гласяха: – Помниш ли какво ти казах, когато за първи път направи заклинанието „Империум“?
Аз… си спомних. Но нямаше да го кажа на глас.
Ейдриън обаче не изчака думите ми. Бавно се наведе към устните ми и каза, почти плашещо:
– Искам те.
Зачервена до връхчетата на ушите си, се опитах да се измъкна от прегръдката, но със силен замах дракона се наведе още по-ниско и почти докосвайки устните ми, добави:
– Искам те безумно. Мислех си, че щом те опозная, безумният глад за тялото ти ще намалее малко, но е различно – искам те все повече и повече с всеки изминал миг. Повече, отколкото в къщата на професор Стантън, когато ти беше напълно безразлична към откровената ми изповед и мъжественото ми телосложение… А аз се подготвях. Тренирах с часове и почти нищо не пих този ден, надявайки се мускулите ми да изглеждат по – … представителни. Лейди Арнел, искате ли да ви кажа колко шокиран и ядосан бях, когато не само пренебрегнахте всичките ми усилия, но и предложихте да разглеждам китовете като интимни партньори?
На устните ми се появи неволна усмивка. Сега, когато знаех какъв е лорд Арнел в действителност, и след всичко, което бях преживяла, колкото повече се приближавах до този дракон, толкова повече го харесвах и не виждах смисъл да отричам собствените си чувства. Но тогава, онази нощ…
– Не мога да повярвам, че тогава си разчитал на нещо. – казах аз.
– Е, все още ми е трудно да повярвам, че не само ме отхвърли, но дори не ме смяташе за подходящ кандидат. Какъв удар по гордостта ми. Каква съкрушителна рана за суетата ми. Що се отнася до щетите върху самочувствието ми, предполагам, че дори не си струва да се говори за тях, нали?
Просто продължих да се усмихвам, усещайки как бузите ми се зачервяват и като цяло изпитвах известно, разбираемо смущение.
– Трябва да се нахраниш. – заключи лорд Арнел.
И след като ме настани, все още увита в нетипични за империята одеяла, започна да вади това, което беше донесъл в голяма кожена торба, преметната през рамо зад гърба му. Торбата съдържаше шише с вино, сушени плодове, сирене, сушено месо и на практика всичко, което можеше да се съхранява в разумно състояние за дълго време.
Реших да не губя повече време, затова отново извиках заклинанието за далечно виждане.
– „Визио“! – прозвуча в пещерата.
Ейдриън, който топлеше пушеното месо на огъня, само попита неохотно:
– И за какво беше нужно да се използва магията? Анабел, когато те намерих, ти беше напълно изтощена. Не след дълго завръщането към магическата практика стана безопасно за теб.
Повдигнах рамене и отговорих, като внимателно разширих обхвата на движение на призрачното куче:
– От нас двамата само аз разполагам с магия в момента. Вие съобщихте, че поне още седем часа времето ще остане доста опасно за пътуване по върховете на планинските хребети, но по някакъв начин маговете от старата школа се оказаха тук. Опитвам се да разбера как са го направили.
Когато радиуса на проследяване достигна шестдесет крачки, открих нещо, което изобщо не бих искала да намеря.
– „Сълзи от лед“! – казах аз, без да мога да се сдържа да не покажа собственото си възмущение.
– „Сълзи от лед?“ – намеси се лорд Арнел – Нещо специално?
– И съвсем нечовешко. – продължих да седя там, разглеждайки останалите парчета с помощта на заклинанието – Използва се за придвижване на маг от точка А до точка Б. Създадено чрез убийството на някой, ненавършил осемнайсет години… Смятано за изгубено повече от сто и шестдесет години, технологията за създаването им е също толкова изгубена. Е, Ейдриън, предполагам, че не разполагаме със седем часа.
И аз погледнах напрегнато към дракона.
– Анабел – той извади от огъня пръчка от месо и я погледна замислено – намекваш ли, че трябва да напуснем това място възможно най-скоро?
– Точно така. – потвърдих аз.