* * *
Бях освободена на брега на един чуден остров. Навсякъде цъфтяха пъстри тропически цветя, имаше дървета, познати ми само от учебниците, птиците крещяха, но най-важното беше, че беше топло. Събух обувките си и се разхождах по брега, наблюдавайки с интерес топлите лазурни вълни, които се плискаха по бяло-златния пясък, и усещах как студа, който сякаш се беше впил под кожата ми, ме напуска. Все още трепереща, седнах на топлия пясък и погледнах към хоризонта, също толкова син, колкото и морето около нас. Или това беше океана? Трябваше да проуча флората и фауната, за да усетя по-добре местоположението си, но откровено се опасявах да направя стъпки към тропическата гора.
Въпреки че лорд Арнел мълчеше през цялото време, невербалното му изражение на гняв все още беше плашещо. Той изпъчваше гърди, за да започне емоционална тирада, или вдигаше ръка, опитвайки се да намери подходящите думи, или стискаше юмруци, гледайки ме с ярост. Изглеждаше наистина ужасяващо. Затова изчаках търпеливо Ейдриън да възвърне способността си да говори.
Уви, обаче първи заговори лорд Давернети:
„Бел, радост моя, какво става с Ейдриън?“ – отправи въпроса старши следователят съвсем неочаквано.
„Ах, мога ли да попитам каква е причината за този въпрос?“ – попитах безгрижно, като продължавах да се взирам в разярения дракон.
„Трябва да призная, че никога не съм чувал такива ругатни.“ – призна полицая.
Е какво пък, аз се радвах, че изобщо не ги чувам.
Но призива на старшия следовател към мен беше подействал и гневното мълчание на лорд Арнел беше престанало. Не мога да кажа, че бях щастлива от това.
– Мис Вайърти – каза дракона с трудност – мога ли да попитам какво не разбрахте от моята фраза: „Трябва да оцелееш, Анабел“?
Много странен въпрос, трябва да призная.
– Лорд Арнел, не знам какво имате предвид. – отвърнах аз и се усмихнах мило.
Три бързи крачки, рязък завой и стискане на краищата на ризата ми за гърлото, дракона заговори гневно:
– „Левит“ е напълно забранено заклинание при моето ниво на сила. Заклинание, което гарантира смъртта ми в най-близко бъдеще“.
Дословният цитат на собствените ми мисли ме стресна.
Яростта в очите на дракона, яростта, която накара вертикалните зеници да се стеснят, и пламъците, които се криеха в дъното на тези очи, сякаш бяха готови да избухнат, унищожавайки ме на земята.
Вдигнах гордо брадичката си и изрекох предизвикателно:
– Не знаех, че си способен да четеш мислите ми, които изобщо не бяха адресирани до теб!
– Не знаех, че си способна да игнорираш заповедите ми, които бяха възможно най-точно обозначени! – отговори той гневно.
В продължение на няколко секунди дракона ме гледаше със същия яростен гняв, но след това пръстите му се отпуснаха, освобождавайки краищата на малкото дрехи, които ми бяха останали, и сядайки уморено на пясъка до мен, лорд Арнел, загледан в далечината, каза студено:
– Сватбата е на разсъмване, но сега дори не се надявай да прекараш нощта преди сватбата в дома на баща си! И никаква мисис Макстън в нашата спалня – ще купя на нея и на Нарел отделна къща… далеч. Що се отнася до Бетсалин – брак! В Уестърнадан все още са останали две сватовници, за да са заети и двете. И кой още ти е останал? Управител, коняр и готвач? Сватовниците! Няма как! Въвеждам ново правило в имението, според което в него ще работят само женени служители, без изключения! И да, родителите ти. Ще бъда истински щастлив да ги видя – погледна ме тежко – когато имат внуци.
И в този момент гнева на лорд Арнел сякаш утихна напълно, защото той продължи съвсем спокойно:
– Родителите ти ще отгледат децата ни по най-добрия начин, по който могат. Те са те възпитали… някак си.
И тогава, без да се интересува от мнението ми, Ейдриън ме вдигна за кръста и под коленете, постави ме в обятията си, прегърна ме и ме притисна силно към наедрелите си гърди.
– Не смей да правиш това отново. – поиска той хрипливо – Не смей, Анабел. Не можеш да си представиш какво изпитах, когато видях окървавения основен камък в къщата за гости, и през какво преминах, опитвайки се да те намеря и не те намерих. Като не те намерих, Анабел… почти си загубих ума…
Сърцето му биеше толкова силно и бързо, в някакво накъсано темпо, сякаш седенето на пясъка на самотен остров беше предшествано от изтощително бягане, но аз знаех, че това е емоция, и без дума прегърнах мъжа, който гневно бе начертал съдбата ми за години напред, знаейки, че всяко решение може да бъде отменено. Всичко може да бъде отменено и променено, освен смъртта.
– Как така си изчезнала без следа? – попита ме тихо Ейдриън, като нежно прокара силните си пръсти през косата ми.
– О, ако само имах точния отговор. – въздъхнах тихо.
– Ще трябва да го намериш. – подигравателно изискания отговор на лорд Арнел отново беше без колебание.
– И трябва да е най-подробен, задълбочен и за предпочитане на хартия, защото в противен случай, небето знае, не знам какво ще ти направя. Така че, когато прочета това, по-добре ще е да си легнеш и да замълчиш.
– А защо да лежа? Аз съм напълно способна да седя. За предпочитане на стол. И за предпочитане далеч от вас!
– О, не! – и като хвана брадичката ми с пръст, дракона дръпна лицето ми назад, погледна ме в очите и прошепна: – Ще лежиш. В леглото. Моето. За предпочитане без дрехи, макар че съм готов да търпя черна копринена дантелена нощница. Но те уверявам, че след това, което ще прочета, тя най-вероятно ще бъде разкъсана на парчета. И не смей повече, Анабел, просто не смей да криеш намеренията си от мен или да правиш каквото и да било, без да ме уведомиш! Никога!
– Това звучи много категорично и много нелицеприятно….
Не ми беше позволено да продължа. Изпепеляващо силната целувка ме лиши от способността да говоря, от способността да дишам и дори от способността да мисля последователно.
Но все пак една мисъл остана с мен, докато шепнех:
– „Магическо измерване“!
И издишах рязко, виждайки същото число – точно 4444….
И наоколо все още няма разрушения. Дъждовната гора все още е шумна, вълните все още шептят по пясъка, птиците все още чуруликат оглушително, а на някои места пърхат ярко оцветени пеперуди….
– Какво е нивото? – попита хрипливо лорд Арнел, като премести целувките си от шията към ключицата.
Поглеждайки тревожно към дракона, аз едва чуто прошепнах:
– Четири хиляди четиристотин четиридесет и четири….
Цифрата беше немислима, но в същото време се оказа, че от момента, в който напуснахме планинската верига, блокираща магията на дракона, тази чудовищна магия не беше съкрушителен финал за мен, за лорд Арнел и дори за този остров. Погледнах към острова, към необятната синева на океанската вода, която се простираше до обсипания с облаци хоризонт, към пясъчния бряг и открих в далечината подножието на хълмовете вдясно от мен.
– Ние се спуснахме оттам ли? – запитах се учудено.
– Не съвсем, отлетях на доста голямо разстояние и в момента планирам да сложа бариера.
– Като онази, която поставихте в централната част на Уестърнадан? – уви, сега можех само да гадая, нямах представа как се управлява такова голямо количество магическа сила.
Ейдриън обаче, който външно остана напълно невъзмутим, отговори само:
– За разлика от Крисчън, досега не съм се сблъсквал с магове от старата школа, но бариерата в Уестърнадан блокира всякаква магия, включително и тази от старата школа.