* * *
На излизане мистър Уолън ме накара да облека наметалото си и едва тогава позволи на лакеите да отворят вратите. Като цяло къщата на професор Стантън ми липсваше изключително много – много по-малка от имението на Арнел и с липсата на внушителен персонал от слуги.
Когато излязох от имението, почти веднага разпознах местоположението на лорд Арнел – беше вечер и колоната от пламъци, покриваща най-близката от ловните къщи, се виждаше ясно. Пламъците бяха последвани от поток вода, който се изсипа върху злополучната постройка от небето, а накрая и от огромен леден блок, но беше твърде късно – вече знаех къде да отида.
Отне ми около петнайсет минути да стигна дотам, а когато се приближих до дракона, от гнева ми не беше останало почти нищо, защото за пръв път виждах лорд Арнел толкова ядосан.
Ейдриън забеляза появата ми отдалеч и отиде да вземе коженото си наметало от една снежна преспа, а когато се приближих, го уви около мен от главата до краката и ме прегърна с гръб към гърдите си.
Известно време стояхме мълчаливо, гледайки ледения блок, в който все още гореше огън от ловната къща.
– И все пак не мога да разбера причината, поради която силата ти се е увеличила толкова значително. – казах аз.
– Мога да се досетя каква е, но няма да съжалявам за това. Нито пък ще ти върна ризата. Изобщо нямам намерение да връщам нищо. Ние, драконите, сме ужасно притежателни, както знаеш.
– Откъде знаеш, че ризата е това, за което съм дошла?
Драконът отмести леко качулката ми и допря устни до ухото ми, като прошепна:
– Защото се изчервяваш само от срам, а не от гняв. Никога няма да забравя онзи сладък момент в затвора, когато се престори на Бетсалин, и чудесните ти вежди.
Направих единственото, което можех да направя, стъпих на крака на някои нехора с отлична памет.
– Отново в твоите домашни обувки. – каза лорд Арнел с тъга – Анабел, колко пъти?
Обмислих ситуацията и реших да се обърна към заплахите.
– Знаеш ли, Ейдриън, не мисля, че този път ще ти помогна. Тази ловна къща гори забележително добре, дори да е погребана под лед. Трудно ми е да разбера как гори без кислород, но няма да се намесвам. Утеши се с една риза, ако тази къща не ти е толкова скъпа!
И с това се канех да напусна дракона, но държейки ме на място, което не беше никаква трудност за толкова силен мъж, лорд Арнел изрева:
– Но тя ми е скъпа, Анабел. Това е мястото, където ти за първи път откликна на целувката ми. Оттогава не съм допускал в нея дори слуги.
Пауза и хитрост:
– Ако обаче трябва да избираш между нея и твоята риза…..
– По дяволите!
И като вдигнах ръка, изригнах:
– „Вера Аспектус“!
Използвах магията на лорд Арнел, така че заклинанието не влизаше в противоречие с енергията, която вече бях използвала, и пламъците угаснаха, дървото се възстанови, а леда се разпадна, разнообразявайки пейзажа със снежни преспи от две спретнати купчинки искрящи кристали.
– Красиво е. – каза дракона.
Но в гласа му нямаше признателност или благодарност, а много коварство. Това не беше най-радостната мисъл.
– Ейдриън, ти нарочно ли подпали ловната къща? – попитах откровено.
– Да! – не отрече дракона – Първоначалният план беше да те отвлека от зорките грижи на майка ти и мисис Макстън, но тогава щеше да ми се наложи да слушам стоновете ти за съсипаните мебели и прочие. Затова подпалих къщата. Между другото, трябваше да те чакам дълго време. Наложи се да я гася два пъти и да я подпалвам отново.
Е, казах го както си е.
– Съжалявам, че ви разочаровам, но ако не бях говорила с мисис МакАвърт, изобщо нямаше да дойда.
И точно тогава разбрах какво е истинска драконова хитрост.
– Щеше да ти се наложи. – прошепна в ухото ми лорд Арнел – Като се има предвид реакцията на мисис Вайърти на новината за сватбата в близко бъдеще, със сигурност щеше да се втурнеш към мен… Като стана дума за сватбата, наистина ли трябва да се чака до възкресението? До него остават цели пет дни.
Е, помислих, че сега е подходящ момент да покажа на дракона какво е човешкото коварство.
– Пет дни и шест месеца. Лорд Арнел, един брак по-малко от шест месеца след годежа би бил удар по репутацията и честта ми. Що се отнася до вас, вие сте си осигурили достатъчно утеха. Успокойте се с една риза!
Рязко издишване и прочувственото:
– Анабел, ти… зараза! Шест месеца?! Това дори не се обсъжда!
– Разбира се, че не се обсъжда. – съгласих се с цялото си сърце – Три месеца до момента, в който ще сме сгодени. И едва тогава ще започнем да отброяваме необходимите шест месеца до сватбата. Да ви пожелая ли търпение, или ризата ми все още е достатъчна, за да ви утеши?
Прегръдката за миг стана неизмеримо по-силна, но лорд Арнел все още беше джентълмен и се сдържа.
– Доб-р-р-ре! – каза той, явно мъчейки се да сдържи емоциите си – Какво да правя с ризата? Да ти я върна ли?
– Да я изгориш!
Беше ми свършила издръжливостта.
И тогава Ейдриън се пречупи.
– През трупа ми!
– Както желаеш. – казах ледено и вдигнах ръка.
По прости изчисления се досетих, че дракона крие съкровището си, свързано с мен, на място, което също е свързано с мен. И това място беше точно пред нас.
– Добре, – хванаха ръката ми – сега се успокояваме, а аз ще изпратя писмо до пастора да отложи сватбената ни церемония от тази нощ за неделя сутринта. Договорихме ли се?
– На път сме да се споразумеем. – но аз промених мнението си за подпалването на къщата, която вече беше в беда – Ейдриън, ако моята мисис Макстън, майка ми и останалата част от домакинството ми научат за тази интимност между нас, няма да отговарям за себе си! Що се отнася до брака, ще се задоволя с една тиха и скромна церемония в неделя вечер след месец. Няма нужда да развалям проповедта на паството в неделя сутрин.
Пауза и смиреното:
– По дяволите, можете да изгорите тази къща.
Погледнах къщата. Беше уютна ловна къща, която пазеше спомени за срамни събития… но все пак не заслужаваше да бъде изгорена на място.
Въздъхвайки тежко, попитах уморено:
– Знаеше, че никога няма да се осмеля да извърша такъв вандалски акт, нали?
Прегърнал ме нежно отзад, лорд Арнел докосна нежно ухото ми с устни и тихо отговори:
– Анабел, аз съм дракон. Не можеше да не забележиш, че ние имаме малко по-различно отношение към собствеността от хората.
– О, да, пожелаването на просперитет вместо здраве… ме забавлява. – трябваше да призная.
Арнел се усмихна и продължи:
– Съкровищата са от огромна стойност за всеки дракон и всеки от тях трупа собствена съкровищница почти от момента, в който започне да се осъзнава. Това правят всички дракони, но… аз никога не съм го правил.
Обърнах се и погледнах Ейдриън изненадано, откровено озадачена от това, което чух.
– Ами огромната съкровищница под имението ти? – о, бях я виждала и тя беше пълна.
Драконът, възползвайки се от положението, нежно докосна устните ми и отговори честно:
– Получих я по наследство като глава на фамилията Арнел. И я напълних според правилата, като запазих най-доброто за потомците си. Но първото нещо, което създадох лично и което няма да дам на никого, са бижутата за теб.
– Лорд Арнел, – нежно се освободих и се обърнах обратно към къщата – доколкото си спомням, тези бижута са изработени от бижутер.
С кикот лорда ме прегърна малко по-силно и прошепна, а устните му нежно докоснаха слепоочието ми:
– Харесваш ли диаманти?
– Мм-ммм… – не бях готова да отговоря на този въпрос.
Не си прави труда да лъжеш, – каза Арнел с мека насмешка – никога няма да забравя факта, че избра книгите пред бижутата, за които бях похарчил толкова много усилия.
Е, не се чувствах смутена от това, а и като цяло нямаше за какво да се обвинявам. Драконът обаче продължи да ме прегръща и да ми шепне провокативно:
– Искаш ли да видиш най-важната тайна на Желязната планина? И без да чака отговора ми, той протегна ръка с отворена към небето длан и продължи:
– Някои от моите предци знаят как да призовават злато… Някои стомана… На нечий зов се отзовава среброто. И шестимата бащи-основатели на Уестърнадан имаха способности за призоваване на руда, но всички те преклониха глави пред моя прародител. Знаеш ли кое е по-издръжливо от всичко останало?
След като се замислих малко и погледнах дланта на лорд Арнел с не най-приятното очакване, направих предположението си:
– Стоманена броня с желязна сърцевина, подсилена с магия?