***
Хвърляйки ми много скептичен поглед, дракона се усмихна, поклати отрицателно глава и като се наведе отново към слепоочието ми, прошепна:
– Диаманти, Анабел. Диамантите са най-силното нещо на света.
И над дланта му засия синьо сияние. След това с хриплив, заговорнически шепот ме попита: – Назови един цвят.
Отначало идеята не ми хареса. Идеята не ми хареса веднага. От самото начало.
– Ейдриън, съдейки по всичко още от самото начало на разговора ми се струва, че мога да предположа, че си способен да създаваш диаманти… Макар че според моето разумно мнение това е глупост. Но в момента, въпреки целия ми скептицизъм, предлагам да не продължаваме, най-малкото защото едва ли си в състояние да контролираш количеството енергия, което използваш сега, и….
– Не бъди досадна. – прекъсна ме лорд Арнел с усмивка – Просто избери един цвят.
– Ейдриън! – идеята ми харесваше все по-малко и по-малко – Моля те, бъди разумен!
Чух същия отговор:
– Анабел, за първи път в живота си не искам да бъда разумен. А и не искам да ти давам ризата ти. Просто си избери цвят. Повярвай ми, правил съм го много пъти и заради теб проектирах сините диаманти в бижутата ти. Жалко, че едва ли ще можеш да ги носиш извън имението ми – твърде много мислех за теб по това време, затова създадените от мен диаманти започват да светят, когато се приближиш до тях, издавайки магическия им произход. А това, както осъзнаваш, е недопустимо – никой не бива да знае за тези способности на драконите. Но тук и сега искам да създам този камък за теб, за да запазиш този момент в спомените си завинаги. И този прекрасен ден. И часовете, които прекарахме в пещерата. Моля, изберете цвят.
Цветът на бузите ми вече беше ясно ален и за да прикрия смущението си, само промълвих:
– Обикновен чист диамант. Малък. Миниатюрен! И…
– Добре, нека да е прозрачен. – съгласи се подигравателно лорд Арнел – Толкова прозрачен, колкото и намеренията ми.
А сиянието над дланта на дракона започна да става все по-ярко, почти непоносимо за окото, и ми стана ясно, че диаманта определено се е поддал, преди дракона да каже напрегнато:
– Нещо не е наред.
– Нивото на силата ти, ето какво не е наред! – възкликнах с ярост – Потест!
Моето заклинание спря увеличаването на блясъка почти в най-критичната точка и стисна нещо, което се зароди в дланта на лорд Арнел, опитвайки се да го задържи. Но този път най-простото и надеждно заклинание даде пукнатина, в най-буквалния смисъл на думата. Магическата бариера приличаше на стъклена топка, но се втвърди в шестоъгълник и в следващия момент започна да се пука застрашително.
Сдържах уплашения си вик и протегнах длан, възнамерявайки да използвам бариера, но Ейдриън беше по-бърз и бях покрита от щита му, преди двете заклинания – неговото и моето – да предизвикат гръмотевична експлозия. Експлозията беше толкова мощна, че планината под краката ни се разтресе, и ако не беше бързата реакция на дракона, щях да съм на покритата със сняг земя.
Когато всичко утихна, застанах и се вгледах в Ейдриън. Сърцето ми биеше бясно, пръстите ми трепереха, а чувството за опустошеност бързо се изпълваше с магия, която изобщо не беше моя – неговата магия. Магия толкова бърза и толкова близка, че дори нямах време да усетя замайването, което щеше да последва прилива на сила. Но едва ли имах време да мисля за това, хипнотизирана до краен предел от невероятната гледка на лорд Арнел, който почти се усмихваше. Красивото му лице, винаги толкова надменно и хищно, не беше променило нито една черта, само устните му бяха леко свити в опит да сдържа една явно нелицеприятна за мен забележка, но погледа му… Той беше все така пронизващ, директен, изгарящ ме, и в същото време нежен и страстен. Няколко мига се взирахме един в друг, сърцето ми се разтуптяваше яростно, а после дракона каза:
– Е, скъпа моя бивша мис Вайърти, най-сетне двамата с вас направихме нещо заедно, което със сигурност заслужава всеобщото неодобрение и порицание.
– О, лорд Арнел, нещо, което определено заслужава всеобщо неодобрение и порицание, направихме в пещерата и аз никога няма да забравя този срамен акт, аз… – но в проницателния поглед на прекалено внимателните черни очи с вертикална зеница проблесна нещо, което ме накара да спра по средата на изречението.
Обръщайки ме бавно, Ейдриън се наведе над мен и дъхът ми секна. В топлината и сигурността на прегръдката му, сред покритите със сняг дървета и под блясъка на звездите, които осветяваха небето, усетих в себе си нещо, което беше колкото тайно, толкова и забранено. И вълнението ставаше все по-силно с всеки мой дъх…
– Сърцето ти бие толкова бързо. – силните му пръсти се плъзнаха по бузата ми и се преместиха към брадичката ми, принуждавайки ме да наклоня лицето си нагоре.
– Обясни ми какво е това сега? Страх, или е това, на което наивно се надявах толкова дълго време?- и той ме погледна в очите с такава страст, че почти загубих способността да дишам. Сърцето ми изскочи от гърдите, краката ми се разтрепериха от внезапна и необяснима слабост, а топлия дъх на мъжа ми донесе несравнима тръпка, за която нямаше обяснение.
– Лорд Арнел – казах аз, като направих последен отчаян опит да си върна контрола над съзнанието си – държите се неуместно.
Мека усмивка и жалното:
– Анабел, исках те безумно в пещерата, но там и тогава сякаш нещо ме спря и мога само да предположа, че причината беше в инстинктите ми и в същността ми, страхуваща се от огромното нарастване на силите ми. Но всичко се случи и сега, стиснал те в прегръдките си, вече не се чувствам застрашен, вече нищо не ме спира.
И без никакво предупреждение Ейдриън се наведе към устните ми, целуна ме толкова жадно и страстно, че се засрамих дори пред дърветата.