***
Наистина, това нямаше място дори в брачното ложе или където и да било другаде. Нямаше никаква нежност, никакво леко докосване, никаква учтивост или такт… Бях залята от легендарната страст на драконите, за която дори перхидролените прислужници не говорят, бях чувала за нея само в университета. Но точно тук и сега осъзнах какво точно крие в себе си този израз. Това беше лавина. Събори ме от краката ми, лиши ме от дъх и чувство за ориентация в пространството. Беше целувка, толкова изгаряща, че ледения вятър изглеждаше горещ, а снега – мека и топла перушина. Бяха докосвания, толкова завладяващи, че за миг спрях да виждам и чувам всичко около себе си, разтваряйки се в страст, на която не можех да устоя, дори и да се опитвах. Това беше лудост. Умопомрачителна лудост, която караше цялото ми същество да трепери, неспособно да се спре. И за миг бях безумно уплашена. Паниката пламна в гърдите ми и отстъпи под изпълнените със страст целувки на Ейдриън. Той беше по-сладък и опияняващ от бърбъна, който професор Стантън ми беше дал след раздялата ми с Жорж, но тази чаша беше наполовина кленов сироп и аз осъзнах опасността от него едва когато се опитах да се изправя… Но това, което се случваше сега, беше по-сладко от всеки от сиропите и по-опияняващо от всеки алкохол на света.
Необяснимо, невероятно и почти нереално… и безумно плашещо…
– Страх ме е… – прошепнах, усещайки как дланта му се плъзга по бедрото ми.
И ме вдигна на ръце. Едва когато се издигнах над земята, осъзнах, че не снега беше топъл, а наметалото на лорд Арнел, което, подчинявайки се на магията на господаря си, се беше издигнало във въздуха и ни последва в ловната къща.
– Ейдриън, няма да го направиш! – възкликнах уплашено.
Изведнъж осъзнах, че е твърде късно да кажа „не“.
– Защо не? – попита провокативно дракона.
И още преди вратата да се хлопне зад него, видях как леда се издига като огромна стена, отрязвайки ни от света.
– Аз… аааа… не мисля, че това е добра идея. – усетих как ме обзема тревога, заедно с цялото осъзнаване, че съм сама с дракона.
И вече знаех как може да свърши това.
– О, повярвайте ми, мис Вайърти. – каза лорд Арнел, спусна ме на крака и разкопча ризата си с някакъв плашещ триумф.
Но триумфа беше осуетен от няколко особено несговорчиви копчета и съдбата на ризата завърши печално в пожар. Погледнах тъжната гибел на красивата коприна и осъзнах, че предпочитам да продължа да гледам огъня. Защото лорд Арнел в ризата си и лорд Арнел без нея бяха двама много различни души. С дрехите си лорд Арнел изглеждаше изискан и цивилизован, но когато мускулестите му гърди се разкриеха, трябваше да видя истинската сила в целия ѝ ужасяващ блясък.
– Анабел – каза дракона с едва доловима насмешка – смущаваш ли се? Но, любов моя, нека ти напомня, че ти вече си виждала всичко това… още през нощта, когато започна моята трансформация.
Изведнъж си спомних за погледа на Бетси върху дракона, кацнал на светлината на свещите върху основния камък, и с изумление осъзнах, че моята невероятна прислужница сякаш е видяла с един поглед това, което аз едва сега виждах.
– Анабел – Ейдриън нежно хвана ръката ми и постави дланта ми върху кожата си пред сърцето – гледаш ме така, сякаш ме виждаш за първи път.
Опитвайки се да отдръпна ръката си, попитах нервно:
– Лорд Арнел, защо се съблякохте?
– Това е странен въпрос. – каза той и дори без да ме поглежда, усетих как дракона ми се усмихва – Но трябва да си призная нещо – точно такава реакция очаквах през първата нощ.
Обърнах се и погледнах възмутено към владетеля на Уестърнадан.
– Трябва да се шегувате с мен!
– Съвсем не. – каза той, все още усмихнат.
И като се наведе към устните ми, издиша:
– Ще поговорим за това по-късно.
И като ме вдигна на ръце, дракона се отправи към покритата с каре отоманка до прозореца. Но когато се опитах да възразя, той каза замислено:
– Пещера, хижа… Чудя се дали някога ще получим истинско легло?
– Какво?! – бях изпълнена с възмущение и негодувание.
– Само академичен интерес, – побърза да ме успокои подигравателно дракона – като цяло не съм придирчив, всичко ме устройва.
И нежно ме положи на едно малко легло.
– Не би посмял! – не знам на какво се надявах, но бях сигурна, че независимо от всичко лорд Арнел ще се държи като джентълмен.
– Анабел! – едва забележимо се засмя и изпълни с истинска драконова хитрост: – Смея.
Опитах се да се изправя, но преди да успея, дракона прихвана китката ми, силните пръсти стиснаха силно, но нежно, явно страхувайки се да не ме наранят. А после, с наистина зверска грация, дракона легна отгоре ми, притисна ме в леглото и не откъсваше поглед от очите ми.
Но последното нещо, което очаквах, беше да последва невероятното:
– Сърцебиенето ти се ускори. Желание ли е това, или страх?
– Смущение, възмущение, ужас – всичко това наведнъж! – възкликнах гневно.
Внимателно освобождавайки китките ми, Ейдриън премести ръката си, на тила ми, другата му ръка сдържаше прекалено значителната му за мен тежест, но въпросите… Все още имаше въпроси.
– И така, какво те изплаши пред ловната къща?
Притискайки двете си длани към голите му гърди, усещайки топлината на силното му тяло и силата на стоманените мускули, на които нямаше как да противодействам, аз издишах:
– Това, Ейдриън! Страхувах се точно от това!
Усмивка, изпълнена с нежност, и навеждайки се, той издиша върху устните ми:
– Малката ми, съжалявам, не исках да те плаша. Ще бъда нежен, обещавам.