* * *
Седях пред пламтящата камина, когато започна да пада необяснима за местния климат градушка. Лорд Арнел, щадейки чувствата ми, облече панталони, но не пощади мен и ми отне всичките дрехи.
– Не мога да повярвам, че това наистина се случва! – издишах от възмущение, притискайки коленете си към гърдите.
– Аз също, – прегърна ме Ейдриън отзад – грозде?
„Задави се с тях!“ – яростно си помислих.
– Посред бял ден! – възмущението ми беше ненадминато.
– Почти се смрачава, така че може да се каже вечер, почти нощ. – възрази дракона.
– Още дори не сме се оженили! – напомних му очевидното.
– Предложих да извършим човешкия обред по залез слънце тази вечер, но ти отказа. Що се отнася до законите на моя народ, ти си много повече от обикновена съпруга за мен. Праскови?
Мълчаливо закрих пламналото си лице с ръце. Колко пъти бях чувала истории за девойки, които са изгубили главите си заради срамна страст, но никога не бях мислила, че ще стана жертва на коварство, съблазън и… собствените си чувства. Уви, най-голямата ми слабост се оказа точно това – чувствата. Моите собствени чувства.
В съзнанието ми изникна картина от едва ли не миналото – думите на Ейдриън: „Малката ми, съжалявам, не исках да те плаша“ и целувката, изпълнена с толкова невероятна нежност, че ми се стори, че усещам вкуса на нежността… И след миг устните му шокирано докоснаха моите, а дланите, които се отдръпваха, се плъзнаха по гладката кожа, прегръщайки дракона… И съдбата ми беше подпечатана.
– Какъв срам! – изстенах аз, като се замислих дали да използвам заклинанието, което блокира спомените, или не.
От една страна, това беше достатъчно лошо за ума, но от друга, беше доста спасително за егото.
– Една ябълка? – лорд Арнел направи още едно предложение.
– Иди в ада! – пожелах от все сърце.
– О, не! – не се съгласи Ейдриън – Виждаш ли, радост на живота ми, съмнявам се, че има някакви легла, а и е опасно да те обладавам върху повърхности, които не са много подходящи за това.
Обърнах се ядосано към дракона.
– Не се ядосвай – безсрамно поднесе ябълката към устните си – но в момента, поради неопитността ти, си на дъното и трябва да полагам много усилия, за да не те нараня по време…
Покри устата си с ябълката. Мълчаливо и строго.
Арнел отхапа една хапка, преглътна я и каза замислено:
– Приличаш точно на мисис Еньо, когато има чугунен тиган в ръка и желание да го хвърли по някого.
Много ми се искаше да проклинам, но голотата, както се оказа, не благоприятстваше словесните ескалации. Затова отново покрих лицето си с ръце, като се опитвах да не мисля, че майка и мисис Макстън сега ще ме търсят. А като се има предвид, че повечето от слугите знаеха къде съм отишла, скоро щеше да стане известно, че през цялото време съм била сама с лорд Арнел, и нямаше да имам никакво извинение за срамното си поведение.
– Анабел, – Ейдриън сложи чинията с плодове и отново ме прегърна – осъзнавам, че ти е необходимо време, за да свикнеш с връзката между мъж и жена. Така че страдай, а аз ще ти се наслаждавам.
– И на какво смяташ да се наслаждаваш? – попитах ядосано, опитвайки се да се освободя от стоманената прегръдка.
– Отмъщение. – отвърна безсрамно драконът.
Обърнах се и го погледнах с цялата гама от чувства, които изпитвах в момента. И не се виждаше нито едно добро чувство.
Ейдриън се усмихна широко, а после ми прошепна лукаво:
– Спомняш ли си момента, в който спря да ме отблъскваш и ме прегърна? Как се чувстваше тогава? – като достойно момиче запазих дискретно мълчание.
– Не е нужно да отговаряш. – любезно каза лорд Арнел – Но знайте, че изпитвах същото желание да ви притисна до гърдите си от момента, в който ви видях, мис Вайърти, старателно отмиваща докосването ми, след като бяхте повърнали от целувката ми.
– И това беше изцяло по ваша вина! – изригнах.
– Няма да споря – той ме погали нежно по бузата – направил съм много неща, за които трудно мога да си простя. Но тук става въпрос за чувства. Непреодолимото желание да те държа срещу себе си. Натрапчивото желание да докосна отново устните ти. Безумното желание да те притежавам…
Пауза и съвсем различен, делови тон на гласа:
– И така, договорихме се и бракосъчетанието е в неделя сутринта? Аз лично ще говоря с отец Ризлин. Майка ти и обсебената от чая мисис Макстън ще имат цяла седмица, за да се подготвят за сватбата.
– Те ще бъдат на крак, но няма да успеят! – бях толкова възмутена, че не обърнах внимание на първата част от това изречение.
Но пък един коварен дракон не пропускаше нищо.
– Това е чудесно – прошепна той, целувайки ме сладко и апетитно – можем да започнем медения си месец седмица по-рано от планираното. Само си представи, Анабел, ти и аз, сами… само с диаманти, които падат безшумно около нас…
Замръзнах и се отдръпнах, прекъсвайки допира. Диаманти?! Какви диаманти?!
И тогава си спомних за градушката, която падаше от близо половин час, дрънчеше по покрива и не спираше…
– Не! – изстенах аз, ужасена от огромния мащаб на случилото се.
– Иска ми се да мога да те успокоя, но се страхувам, че не мога. Мога обаче да те уверя в едно нещо със сигурност – те са малки, много малки прозрачни диаманти, точно както си поискала.
– Аз говорех за един!
– Добре. – съгласи се галантно Ейдриън, сдържайки усмивката си – В такъв случай мога да гарантирам, че има един много малък прозрачен диамант. И са толкова много сами там… Те със сигурност не скучаят сами.
Скочих, внимателно се увих в одеялото, отидох до вратата, издърпах ключалката, която се беше плъзнала тук по необясним начин, и отворих крилото…
В ярката светлина на многобройните фенери на имението Арнел диамантените капки сияеха, искряха, блестяха и падаха от небето… Милиони искрящи и вече шлифовани капки. Не вярвайки на очите си, протегнах ръка и няколко блестящи камъчета паднаха в дланта ми…
Шокирана, се обърнах към Ейдриън, държейки диамантите в протегнатата си ръка, и наистина се страхувах, че нямам абсолютно никакъв избор.
– Сватбата е след седмица, ако се съгласите да не използвате магия, докато не овладеете напълно силите си!
Наглият дракон ме погледна замислено, а после подигравателно призова магия и през открехнатата врата в ловната хижа нахлу светлосиньо торнадо от светеща магия. Вратата се затръшна, одеалото ми падна на пода на четири неравни парчета, а искрящите капчици се завъртяха около мен, вплитайки се в рокля, създаването ѝ беше възпрепятствано от опитите ми да се прикрия, магията, която призовах, и откровено посредствените умения на лорд Арнел да шие.
Всичко завърши с неговото пораженческо:
– Е, честно казано, без диамантите ми харесваш много повече. И изобщо без всичко.
В следващия момент към лорд Арнел полетя една отхапана ябълка. А след това и една праскова. А след това грозде, а после и останалата част от блюдото. Аз не съм мисис Еньо, но няма да позволя на никого да ме притиска.
И като се облякох набързо, се канех да напусна ловната хижа, когато се сетих: „Помниш ли момента, в който спря да ме отблъскваш и ме прегърна? Как се почувства тогава?“
Моментът на истината, мис Анабел Вайърти.
Момент на наистина чудовищна истина.
– Аз… – гласът ми потрепери – Изпитах желание да ви прегърна и никога повече да не ви пусна…
Не чувах стъпките му, само силните длани около кръста ми и биенето на сърцето му, докато ме придърпваше към гърдите си.
– За мен да те изпускам от ръцете си всеки път е като да преживея смъртта… отново и отново. Няма да ти дам тази риза. Или тази материя. Няма да ти дам нищо, дори теб. Защото повече от всичко се страхувам да те загубя.
Назад към част 41 Напред към част 43