***
Мисис Макстън по принцип седеше на масата, до майка ми, но винаги ни напускаше, като или бързаше да ми донесе чай, или заповядваше на прислугата, с пълното съгласие на мисис МакАвърт.
– Без съмнение. – потвърдих аз.
Но нямах никакво желание да докосна храната. Въпреки цялата ми неприязън към професор Стантън, когато научих цялата картина на случилото се, разбрах причината, поради която този дракон бе постъпил така с мен. Разбрах го с цялото си сърце, но все още не бях в състояние да простя. Ако знаех всичко, щеше да ми е по-лесно, но както и да е… живота ми, семейството ми, душата ми – не беше останало нищо без ужасни белези. И все пак – бях видяла лейди Алисент, знаех за чувствата на професор Стантън към нея и осъзнавах по-ясно от всеки друг, че той е пожертвал себе си, за целия крилат народ, за цялата си раса. Ако не го беше направил, направо се ужасявам да си помисля за последствията.
В този момент лорд Арнел се наведе към мен и попита тихо:
– Да те нахраня ли?
– Не, но можеш да пуснеш ръката ми, не мога да боравя с нож и вилица с една ръка.
– Защо само „с нож и вилица“? – попита лорд Арнел доста загадъчно и още по-тихо. – Бъдете обективна, милейди, става дума за ножове и вилици, както и за вилици, ножове, лъжици, щипци… Мисис Макстън би трябвало да е генерал някъде на североизточната граница, сигурен съм, че номадите сами ще избягат след някое малко пиршество. Чудесна речна риба, между другото. За пръв път се сблъсквах с такъв изискан начин на приготвянето ѝ – всички кости бяха непокътнати, нещо повече, дори станаха по-здрави.
Изведнъж осъзнах, че се усмихвам. Дори когато лорд Арнел ме погледна с мек укор в погледа си, аз само се усмихнах по-широко. Нямах намерение да порицавам мисис Макстън, нито пък възнамерявах да порицавам мистър Онър, но можех да им ръкопляскам – дори лейди Алисент беше забравила за нещастието си в опита си да нареже рибата грациозно, да не говорим за останалите. Никой друг не ме погледна, освен майка ми и самата мисис Макстън, но аз изобщо не възразявах срещу това.
– Нещо ми подсказва, че мисис Макстън ще отговаря за сватбеното тържество. – замислено каза Ейдриън.
– Изобщо не се съмнявайте! – икономката ми го потвърди веднага.
Половината тук загубиха всякакво желание да присъстват на сватбения ни банкет.
– И разбирам, че мистър Онър ще бъде главния готвач? – попита лорд Арнел.
– Точно така! – увери го мисис Макстън с нескрит поглед, изпълнен с предателство и триумф.
И другата половина от гостите беше изгубила желание да присъства на сватбата.
– Присъствието на близки роднини не се обсъжда. – каза градоначалника на Уестърнадан, който никак не беше доволен от семейството си.
Усмивката на мисис Макстън стана още по-коварна, сякаш открито намекваше на семейството нещо от рода на „Няма да преживеете тази сватба“.
– Но, главния ни готвач е чудесен готвач. – започна предпазливо една от младите дами.
– А нашия готвач е бил пират. – отвърна енергично мисис Макстън – И благодарение на този ценен житейски опит мистър Онър борави отлично с… ножовете. С всички видове. Така че бих препоръчала на онези, които са чудесни готвачи, да не са в основната кухня, когато мистър Онър е на печката… или на масата за рязане.
Следващият по старшинство брат, който седеше от дясната страна на лорд Арнел, внимателно премести трупа на рибата настрани и замръзна, когато видя съобщението – под рибата беше забоден череп с две кръстосани кости.
Преглъщайки видимо, дракона се обърна към грамадния владетел на Уестърнадан, като отчаяно се опитваше да сдържи вежлива усмивка:
– Братко, несъмнено традициите ни повеляват главата на клана да живее в главната къща, но като се има предвид всичко, предполагам… че можем да се отклоним донякъде от правилата. Някой има ли възражения?
И той погледна към останалите членове на семейството си. Другите дракони, следвайки примера му, също отместиха несмилаемата си вечеря настрани и съзряха едно наистина пиратско послание. Видимо шокирани от това, че са били изрично заплашвани в собствения си дом, драконите не намериха нищо, на което да се противопоставят.
Те обаче не бяха единствените, които останаха без думи – мисис Макстън седеше и гледаше лорд Арнел с възмущение, а имаше основание да се възмущава.
– Вие… – издъхна тя – Вие!
Без дори да ѝ хвърли поглед, лорд Арнел, напълно доволен от случващото се, постанови:
– Е, в такъв случай двата основни въпроса са решени и аз отменям семейната среща, тъй като няма нужда да обсъждаме нищо друго.
И след това, като погледна триумфално към моята икономка, каза умерено лукаво:
– Скъпа ми мисис Макстън, какво щях да правя без вас.
Приборите на лейди Алисент изпаднаха от ръцете ѝ със звън. Някой изпусна чаша на пода и звън на счупени съдове отекна във високия таван. Но драконите поне успяваха да се въздържат от гневни реплики, за разлика от моята икономка.
– Мис Вайърти – каза тя, като погледна с омраза лорд Арнел – мога ли да ви помоля за няколко… думи.
– Разбира се, мисис Макстън. – отвърнах незабавно и бързо се изправих.
Също толкова бързо бях приседнала обратно. А след това лорд Арнел заговори студено:
– Мисис Макстън, не мисля, че би било много разумно от ваша страна да разубеждавате Анабел да се омъжи, като се има предвид, че все още не сте утвърдена за икономка в нашия дом.
Секундна пауза и суровата северна жена заговори заплашително:
– Лорд Арнел, само на мен ли ми се струва, или трябва малко да коригирате вратовръзката си? Готова съм да ви помогна.
Драконът остана безмълвен в отговор на тази заплаха, мисис Макстън изчака предизвикателно отговора, а една от сестрите Арнел попита изненадано:
– Защо искате да окажете такава помощ?
Никой не очакваше да отговори на сестра си самия управител на град Уестърнадан:
– За да се опита да осъществи факта на удушаване с голи ръце.
Мисис Макстън се обърна и гордо се отдалечи. В далечината се чу звук от счупване на нещо несъмнено ценно.
След това вечерята премина в тягостно мълчание, а то стана още по-тежко, когато майка ми каза, че след вечерята ни предстои много сериозен разговор. Лорд Арнел обаче се намеси и съобщи на родителката ми, че след вечерята ще работя върху преобразяването на дракони и че това е по-сериозно от всеки разговор.
Е, трябваше да призная, че лорд Арнел едва ли някога щеше да се разбере с родителите ми, което беше жалко.