* * *
Къщата на професор Стантън изглеждаше празна и безлюдна.
Неотоплени печки, студени стени, вещи, изхвърлени набързо, напукани стени, които не можеха да издържат на честата употреба на заклинанието „Мурум“. За съжаление човешката магия е несъвършена, но за първи път виждах толкова ясна демонстрация на това. Къщата, която беше първото ми убежище в студения, леден вятър на Града на драконите, определено се нуждаеше от ремонт и изглеждаше много по-окаяна, стара и изоставена, отколкото в деня, в който бях пристъпила през вратата.
– Тъжна си – мълчаливо ме следваше Ейдриън, докато докосвах едно или друго нещо с пръсти, гледайки с копнеж слоя прах дори по картините. – Анабел, няма да ми е трудно да възстановя тази къща.
Когато се огледах, се усмихнах и прошепнах:
– Благодаря ти.
А след това добавих едно много по-рационално:
– Или по-скоро ще ти благодаря след няколко месеца, ако дотогава най-накрая си овладял умението да контролираш силата си.
– Смятате ли, че съм толкова безнадежден, мис Вайърти?
– Не… мисля, че сте толкова силен, лорд Арнел!
Малката кавга ме откъсна от тъжните ми мисли и когато входната врата се хлопна долу, вече се бях съвзела и бързах да посрещна генерала. Правех всичко възможно да посрещна с усмивка човек, който щеше да изпита непоносима болка, а аз не бях в състояние да я облекча с нищо.
Генерал ОрКолин хлипаше обилно, без да може да спре или да се успокои. Сълзите се стичаха по лицето му, залепваха за брадата му, за да се разлеят върху ръцете му, върху гърдите му, върху пода. Само тетрадката, която бях дала на трансформиращия, остана невредима, защото ОрКолин я беше увил в шал и я държеше толкова внимателно, като я отблъскваше колкото се може повече от себе си, но не смееше да я пусне. Той не можеше, просто не можеше да го направи.
– Бел – приглушено ридание разтърси трансформиращия – Бел, момиче, благодаря ти… благодаря ти… аз… съм… благодарен… Аз…
– Съжалявам, че е толкова късно. – И затова не можах да приема думите на благодарност.
Защото никога няма да забравя болезнените му думи:
„Трябваше сам да убия един от тримата си сина.
Ние, знаете ли, дори се научихме да убиваме, Анабел, с един удар. Просто така. За да не страда той. Трудно е. Аз не чаках три дни, а пет“. И това, което ОрКолин беше казал преди това: „Момчетата, които поемат по различен път, когато се преобразяват за първи път… ние ги убиваме, Анабел. Убиваме ги от съжаление. Малцина оцеляват, знаеш ли? А да гледаш как едно животно умира дни наред е удоволствие. И ако имаше някакъв шанс или надежда, изобщо някаква надежда, но няма. Затова ги убиваме, просто ги убиваме.“
В тетрадката, която дадох на генерала, имаше не просто шанс, и дори не надежда – имаше схема. Пълноценна, научна, основана на работата на професор Стантън, на моята и на знанията, които първия Звяр, чието име беше Джими, ми беше предал. С непознат проблем беше трудно да се справиш, но с нещо, което беше създадено изкуствено, като Кръвната памет на ръждивите дракони, беше много по-лесно. Това ми отне само четири нощи. Всеки миг беше ценен, дори да беше напълно безсънен, защото в клановете на трансформиращите все още се раждаха момчета, които щяха да имат Тринадесетата луна.
– Аз… – ОрКолин се опита да се сдържи, но виждах колко му е трудно – благодарен съм, Бел, толкова съм благодарен, но… боли.
– Аз разбирам.
– Чух, че ще се омъжваш днес?
– Да.
– Съжалявам, че не мога да дойда.
– Разбирам.
Кимвайки с рошавата си глава, ОрКолин с мъка се изправи, запъти се към вратата, обърна се и като взе грижливо опакованата тетрадка, попита:
– Това единичен екземпляр ли е?
– Не, аз преписах едно копие и с магическа пръчка направих още две – побързах да успокоя трансформиращия.
– Тогава не е толкова страшно. Но, знаеш ли, това е такава отговорност. Такава отговорност… – Никога не бях виждала генерал ОрКолин в такова състояние на объркване, но го разбирах, разбирах го с цялото си сърце.
И трансформиращия изведнъж каза твърдо, с рязко поклащане на главата си:
– Знаеш ли, ще посетя гроба на моето момче. През всичките тези години не съм ходил, не можех, но сега… ще отида. Ще седна. Има какво да му кажа, толкова време е минало.
Осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.
– Хей, Бел, бейби, днес е сватбения ти ден – каза той, опитвайки се да развесели някого, който се нуждаеше от подкрепа повече от мен.
– Спомням си – избърсах сълзите си, – трудно е да се забрави.
– Дали защото твоята мисис Макстън обикаля с гняв имението Арнел, търсейки местния главен дракон? – ОрКолин все пак се насили да се усмихне.
– И затова също. – кимнах с усмивка.
ОрКолин отвърна с кимване и внезапно станал сериозен, каза тихо:
– Знаеш ли, винаги съм смятал, че Стантън е по-умен от теб. Все пак дракон, ниво на магията два пъти по-високо от твоето, а способността му да запазва хладнокръвие и да разсъждава научно във всяка ситуация беше възхитителна. Но ще ти кажа това, което ние, трансформиращите, рядко казваме – ти надмина учителя си, момиче.
И като наведе глава, ОрКолин почеса дланта си и притисна юмрук с кървави нокти към сърцето си. Знак на почит, с който са удостоени само най-великите вождове.
– ОрКолин! – Изправих се объркано.
– Заслужаваш го – прекъсна трансформиращия опита ми да го спра. – Наистина си го заслужила. Никога не съм изпитвал такова уважение към някого. Ти си първия човек, пред когото някога съм прекланял глава с кърваво благоговение. Грижи се за себе си, Анабел Вайърти.
Назад към част 58 Напред към част 60