* * *
В имението на Арнел слязохме точно пред портата. Оттук се откриваше великолепна гледка към самата грандиозна сграда, която имаше неоспоримото право да се нарича дворец, към чудесната заснежена градина, към ярко цъфналите рози, които се виждаха през стъклото на оранжерията… и към пълното отсъствие на когото и да било наоколо.
– Толкова е удивително тихо – отбелязах аз, докато Ейдриън ме хващаше за ръка и ме водеше към къщата.
– Съжалявам – почти извинително каза лорд Арнел. – Притеснявах се за теб и за чувствата ти след тази среща. Но трябва да призная, че само разговора с ОрКолин беше наистина тежък за теб.
Чух в тези думи въпроса, който Ейдриън искаше да зададе, но не искаше да ме притиска.
Когато усетих топлината на ръката му върху пръстите си, забавих ход, а после спрях.
Няколко мига стоях с наведена назад глава, загледана в студеното синьо зимно небе, а после се опитах да изразя с думи това, което тежеше на душата ми.
– Срамувам се от лорд Гордън, това е вярно, и се чувствам недостойна за жена, която е нарушила собствената си дума. Но не съм отнела надеждата на лорд Гордън за щастливо бъдеще и почтен брак. Той е много симпатичен, изненадващо човечен за дракон, вече напълно освободен от връзките на Звяра и мрежата от интриги, правила и власт, която беше оплетена около него от жадните за власт матрони на Града на драконите. От една страна, искрено се срамувам, но от друга, сега пред лорд Гордън лежи целия свят и съм убедена, че той ще си намери достойно момиче и никоя драконица никога повече няма да попречи на влюбените да се съберат.
Аз замълчах, вече не мислех за лорд Гордън, защото лорд Арнел беше прав – наистина ми беше трудно да говоря с ОрКолин.
– Никога няма да върна изгубения син на генерала – почти прошепнах, усещайки дълбочината на отчаянието. – Фактът на изкуственото възникване и прилагане на Кръвната памет е доказан. Засегнати са само носителите на кръвта на Ръждив дракон, което в известен смисъл е добре, защото мащаба на трагедията е контролиран. Но все пак.
– Защо чувам вина в гласа ти? – Внезапно доста рязко попита Ейдриън.
Обърнах се и няколко дълги секунди гледах как вятъра се опитва да издуха снега от върховете на околните дървета върху почистената каменна настилка на имението на Арнел, но снега беше здраво задържан от метеорологичната бариера и нито едно зрънце не се разпиля върху пометения двор. Всичко остана там, извън оградата. Снегът, счупените клони, мръсотията…
Ето това беше същността на всички дракони.
И все пак се осмелих да го кажа:
– От шест години професор Стантън изучаваше свойствата на Кръвната памет и дори беше наел мен, най-удобния студент от дясното течение на Магическия университет. Но, както разбирате, професора е знаел за Кръвната памет и преди. Нещо повече, той разполагаше с Джими, един от Зверовете, които доброволно се бяха съгласили да станат обект на изследване на Стантън, и аз изтръпвам, като си помисля какво е трябвало да изтърпи този нещастник.
– Анабел – Ейдриън нежно стисна пръстите ми.
– И така – продължих да се взирам във въздушната бариера – професора е изучавал Кръвната памет много преди да се появя аз. Много преди да се установи в столицата. Ако си спомням разказа на леля ти Алисент Арнел, Стантън за пръв път е прочел заповедите на бащите-основатели на Уестърнадан преди повече от шейсет години. И ако… ако моят наставник имаше съвест, щеше да обърне внимание не само да открие особеностите на собствения си народ, но и… и…
– И да открие истинската същност на онази Кръвна памет, която превръща младите трансформиращи в Зверове, убивайки ги? – Ейдриън обобщи същността на моите терзания.
Като погледнах към дракона, който днес щеше да бъде мой съпруг, издишах тихо:
– Да.
Бавно обръщайки ме, лорд Арнел изучаваше с поглед бледото ми лице, след което тихо попита:
– Кога умря сина на ОрКолин?
И това беше най-лошата част.
– Преди пет години – прошепнах аз.
Стантън можеше да го спаси. В онзи момент вече е знаел достатъчно за трансформиращите и е използвал умствена намеса в съзнанието на ОрКолин. Така че е знаел, абсолютно е знаел всичко, но не е направил абсолютно нищо. Аз също не го направих.
Въздъхвайки тежко, Ейдриън ме погледна в очите и каза дрезгаво:
– Четири години, четиристотин смъртни случая, четиристотин погребения, на които роднините на мъртвите надаваха вой и бяха готови да разкопаят замръзналата земя от отчаяние и скръб, а аз можех само да гледам безсилно. Как мислиш, че се чувствам в резултат на това?
О, не знаех какво да отговоря на това.
– Анабел – той нежно докосна лицето ми – преживяхме много. И ти, и аз. Но ако аз имам за какво да се обвинявам, имам много въпроси и съжаления, то ти нямаш абсолютно нищо, за което да се обвиняваш. Едва след смъртта на професор Стантън ти беше свободна да мислиш и да действаш според собствената си преценка. Преди това беше обвързана с неговия авторитет, с уважението ти към него като наставник и учител и с истинската драконова хитрост на лорд, който би направил всичко, за да не загуби съкровището си. Но…
Едва доловимо кикотене, поглед в очите ми и тихото:
– Анабел, Стантън наистина можеше да се намеси в делата на клановете на трансформиращите. Можеше да спаси сина на ОрКолин. Можеше да направи много неща. Но той беше заложил всичко на оцеляването на драконовата раса. Всичко, включително собствения си живот. И ти можеш да го обвиняваш, заслужено, но аз винаги ще изпитвам най-дълбока благодарност към Стантън за това, че те доведе в Желязната планина в една студена нощ, изпълнена с моето отчаяние.
Ейдриън се наведе и докосна устните си до моите в целувка. Нежна, чувствена, успокояваща, отнемаща цялата скръб.
– Няма да спрем дотук – продължи лорд Арнел, обви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си. – Заселване на ръждивите дракони в Рейнхол, блокиране на заразените от изкуствено създадената Кръвна памет, разработване на нови територии и, един от най-високите приоритети, защита на децата на двете ни раси. Желязната планина ще се промени, Анабел. Някога си мислех, че столицата на Империята е образец на прогрес и цивилизация, но когато се озовах в покрайнините на Грейт-Уин заедно с теб, ясно осъзнах, че това не е така. Уестърнадан ще се превърне в бастион на науката, изкуството и прогреса. И основната промяна…
И тогава той се усмихна.
– Основната промяна? – Запитах го енергично. – За каква основна промяна става дума?
Усмивката на хитрия дракон само се разшири.
– Ейдриън!
Но без да има и най-малкото намерение да ми отговори, лорд Арнел с лекота ме вдигна на ръце и ме отнесе в къщата, като, разбира се, си напяваше нещо много любопитно, но не чак толкова, че да може да ме отклони от главното.
– Ще мълчиш ли? – Попитах възмутено, когато мистър Уолън ни отвори вратата.
– Да – отвърна весело дракона, без да мисли да ме пуска.
И тогава мистър Уолън, някак отдавна и незабелязано изместил и заел мястото на прислужника на Арнел, тихо каза:
– Мис Вайърти, на ваше място бих побързал да се кача горе. Лорд Арнел, никой не се съмнява във вашата сила и упоритост, но… на ваше място бих напуснал имението. Поне временно.
При това положение, като престанах да искам отговор от някого, който така или иначе нямаше да ми отговори, набързо се здрависах с управителя и се опитах да сляза на пода.
Уви, такава възможност не ми беше предоставена.
– Благодаря ви за предупреждението – отвърна лорд Арнел на мистър Уолън учтиво, но с известна снизходителна насмешка, и тръгна смело напред, като все още ме държеше здраво в ръцете си.
И беше посрещнат от тиган!
Чугунен, внушителен и невероятно познат.
Но удар не ме достигна, защото бях в ръцете на лорд Арнел и мисис Макстън се постара да не ме нарани.
– Беше много мило от страна на мисис Еньо, че ви даде назаем тигана си – каза лорд Арнел подигравателно. – Е, непременно ще информирам професор Наруа, че освен порцелановите сервизи за чай, вие предпочитате и чугунените тигани за пържене.
И разярената икономка изхвърли съдовете, като си изкара яростта върху тях и върху пода, който също беше ударен.
Но това не беше всичко.
– Лорд Арнел, моля ви, пуснете дъщеря ми! – Поиска майка ми, която се озова на стълбите.
– Добро утро и на теб, майко – учтиво я поздрави лорд Арнел.
О, само тази фраза промени гнева в милост и майка ми мълчаливо подаде на мистър Онър пистолета, който определено беше зареден със сол. След това тя изглеждаше толкова невинна, сякаш никога не е имала подобни притеснения, и каза съвсем учтиво:
– Ейдриън, предполагам, че вече имам право да ви наричам на първо име, предполагам, че не сте запознат с някои от традициите на човешките сватби и в тази връзка съвсем мога да ви простя някои… неподходящи решения. Все пак трябва да знаеш, че сватбената рокля на булката винаги се е шиела от майката на булката и от никой друг.
– Или която може да се нарече жената, която от много години замества майка й – намеси се мисис Макстън.
С едва доловим кикот и без да каже нито дума нито на майка ми, нито на мисис Макстън, Ейдриън ме отнесе уверено в залата на имението, която беше много оживена, а въздуха беше изпълнен с нескрито и бързо нарастващо любопитство.
Когато пристигнахме, всички се разпръснаха, приближавайки се към стените, и аз видях манекен в определен костюм, в момента покрит с плътна бяла материя, която не позволяваше да се види формата или оформянето на костюма или нещо друго. Нещо повече – беше невъзможно да се приближа, костюмът беше покрит не само от плата, но и от силова бариера, толкова мощна, че ръката на Ейдриън веднага се разпознаваше в нейното създаване.
– Знаеш ли – каза леко лорд Арнел, спускайки ме на крака – ние сме преминали през много неща заедно. Но сред толкова много ярки моменти имаше един, който безкрайно докосна сърцето ми. Моментът, в който едно смело момиче, без да си позволи дори да заплаче, изгори всичките си мечти в ярките пламъци на разпалената камина.
Той сложи ръка на кръста ми, придърпа ме към гърдите си и прошепна:
– Надявам се, че не мислиш, че това е прекалено от моя страна.
И плътния плат се издигна нагоре, някъде отвъд полезрението, защото единственото, което виждах в този миг, беше роклята.
Назад към част 60 Напред към част 62