* * *
В каретата с мен бяха майка ми, баща ми, мисис Макстън, мисис МакАвърт и Бетсалин. Конете, както и нашите, бяха управлявани от гордия мистър Илнър, който беше принудил коняря на имението Арнел, под дулото на пистолет, да се откаже от работата си. Може би той щеше да се провали в този спор, но мистър Онър и мистър Уолън също бяха въоръжени, което и демонстрираха, а неочаквано появилия се мистър Нарел, избегна възмутения поглед на мисис Макстън и заяви, че ще подкрепи мистър Илнър дори с цената на собствения си живот. Така или иначе, никой не искаше да се замесва с домашните ми, но след думите на бойния маг всички сметнаха за необходимо да се оттеглят, и то колкото се може по-далеч.
Излязохме от имението, придружени от мистър Уолън, мистър Онър и мистър Нарел, който въпреки всичко успяваше да хвърля все повече и повече подаръци върху роклята на мисис Макстън, която ставаше все по-мрачна с всеки букет, който моята достопочтена икономка хвърляше обратно към него, предизвиквайки смеха на мисис МакАвърт и Бетсалин.
– Скъпа моя, малко съм объркана, мисис Макстън вдовица ли е, или това не е толкова ясно и бившия ѝ съпруг сега се опитва всячески да възстанови техния определено щастлив брак? – Проговори майка ми.
Мисис Макстън се изчерви.
Междувременно бойния маг се приближи и заговори почтително:
– Мисис Вайърти, започвам да разбирам за какво дъщеря ви е толкова умна, проницателна и интелигентна.
И с усилие избегна поредния букет.
– Не, майко, мисис Макстън е вдовица. От друга страна, мистър Нарел е бъдещ съпруг. И мисля, че ще е най-добре, ако обсъдите темата по-късно – казах примирително.
Изведнъж мистър Нарел ме погледна сериозно и попита:
– Мис Вайърти, кажете ми истината – имам ли някакъв шанс да получа прошка?
Тъй като мисис Макстън седеше срещу мен, погледнах първо нея, очаквайки нейното мнение и реакция. Не можех да отговарям на такива въпроси по собствена преценка. Но и мисис Макстън, когато срещна погледа ми, не пожела да каже нищо.
Е, оставаше ми само едно нещо да направя:
– Професор Наруа, ако отговорът е „не“, какво ще направите?
И видях как носната кърпичка на мисис Макстън конвулсивно се стиска в дланта ѝ – отговора беше важен за моята скъпа икономка, въпреки цялата неприязън, разочарование и гняв, които изпитваше към бойния магьосник.
Професорът мълча известно време, но после, като погледна единствено към мисис Макстън, тихо отговори:
– Няма да се откажа. Никога. И за нищо на света.
И докосвайки юздите, той потегли от каретата, но в същия миг в ръцете на мисис Макстън се появи един изящно опакован сервиз. Беше на „Морган и Морган“, от най-хубавия порцелан, украсен със сини виолетки и изящни листенца, и завързан със синя панделка, която пристягаше посребрен лист, на който бе изписано:
„Не ме изхвърляй, ще се счупя.“
– Добрите неща не трябва да се изхвърлят. Ще го считам за подарък за вас, мис Вайърти, за вашата сватба.
И дори Бетсалин запази усмивката си, защото кой знае, мисис Макстън беше научила от мисис Еньо не само как да плете бързо.
В този момент спряхме пред портите на имението. С ужас си спомних, че не бях взела кожената си пелерина, а роклята ми беше много тънка и неприспособена към студа.
Но щом портите се отвориха, във въздуха се издигнаха двайсет дракона наведнъж, чийто вик отекна по върха на планината и се разнесе из небесата.
А след това потеглихме от пролетта, в една също толкова пищно цъфтяща пролет.
Назад към част 64 Напред към част 66