Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 5 – Част 3

***

За мое искрено съжаление Бетси беше прекалила с ментовото масло, така че топлата вода приличаше по-скоро на хладка и значително охлаждаше кожата ми, така че не можех да се отпусна във ваната.
Набързо се избърсах, нахлузих халата, сресах влажната си коса и излязох от банята, за да застана замръзнала от шок на прага.
Според мен, след като се запознах с мисис Еньо, тази жена абсолютно винаги носеше със себе си комплект за шиене и плетене. Оказа се обаче, че съпругата на добрия лекар смятала за уместно да държи и комплект за бродиране в неподозираните дълбини на своя ретикул. Като цяло ретикулите на жените от Севера започваха малко да ме плашат – мисис Макстън имаше оловни пудриери там от незапомнени времена, а мисис Еньо – неизчерпаем запас от бродерии.
– Сега, сега – каза съпругата на лекаря, като размахваше с умение, достойно за възхищение, скалпел над роклята, която трябваше да бъде разчленена – да свалим тази и да добавим тази. Мисис Макстън, прекарахте ли сребърния конец през ухото на иглата?
– Да, да, почти.
Пристъпих прага и като разбрах, че дамите, погълнати от унищожаването на чужди коварни планове, изобщо не ме забелязват, казах учтиво:
– Добър ден, мисис Еньо.
– О, мис Вайърти, – възкликна тя, без да вдига глава и продължавайки да реди бродерията си – надявам се, че сте обули чехлите си.
– Напразно сте напуснали банята, скъпа моя. – каза мисис Макстън, като също не свеждаше глава и зареждаше шестата игла със сребърен конец – Легни си, почини си и се стопли.
– О, – мисис Еньо вдигна глава и ме погледна за пръв път – да извикам ли мистър Еньо?
Изглеждаш бледа, скъпа моя. Пак ли си се простудила?
Усмихнах се, без да възнамерявам да разбивам искрената ѝ вяра, че трансформацията на лорд Гордън е довела до лека настинка, а не до тежка пневмония, и побързах да я успокоя:
– Напълно съм добре.
Всъщност дори мисис Макстън не знаеше за тази пневмония, иначе никой нямаше да ме пусне да стана от леглото.
За щастие, доктор Еньо успя да възстанови магическия си резерв тази нощ, а на сутринта ме излекува, преди инфекцията да се разпространи. Въпреки това за мен все още беше изключително неприятно да осъзная, че тялото ми е толкова слабо. Бях прекарала твърде много време с дракони и донякъде бях забравила за изключително ограничените възможности на човека.
На входната врата се почука и мистър Уолън отвори вратата на гостите, които бяха пристигнали три четвърти час преди уговорения час, а ние с мисис Макстън само се спогледахме развълнувано. Но след това от долу се чу:
– Лейди Давернети, лорд Давернети, елате в салона и аз ще съобщя на мис Вайърти за пристигането ви.
Те съвсем не бяха гостите, които очаквахме!
– О, не, изобщо не. – прозвуча гласът на лейди Давернети – Синът ми може да пие чай и дори уиски, а аз мога да се справя без представяне, а и много добре познавам пътя.
И без да обръща внимание на опита за възражение на мистър Уолън, ако се съди по тропането на токчетата на традиционните ѝ обувки, дамата се втурна към нас. И странното е, че по-рано мисис Макстън щеше да излезе да посрещне натрапницата, препречвайки пътя. По-рано, но не и сега. Не и когато моята мисис Макстън беше вбесена.
Вратата на спалнята ми се отвори и показа самата лейди Давернети в смешно дантелено, но бяло вълнено боне и прислужницата ѝ – огромна жена, която с лекота държеше планина от кутии с всякакви размери и форми.
– Скъпа мис Вайърти! – възкликна радостно лейди Давернети при вида ми.
Преди да успея да отговоря, ставайки от дивана, на който в този момент мисис Еньо кроеше рокля в цвят метличина, икономката, без да крие раздразнението или гнева си, каза малко заплашително
– Лейди Давернети!
Мършавата, твърде подвижна драконица веднага обърна небесносиния си, невинен поглед към икономката и запя:
– О, мисис Макстън, вие също сте тук!
От изненадата в гласа ѝ се разбра, че мисис Макстън определено не трябваше да е тук. Къде трябваше да бъде?
На вратата долу се почука още веднъж и когато мистър Уолън я отвори, се разнесе звън:
– Пакет за мисис Макстън.
Във всеки друг случай почтената икономка би побързала да слезе долу, но в момента подобна нагла подмолна игра бе довела до очакваната експлозия.
– Проклети дракони! – избухна от възмущение мисис Макстън.
– Нагли хора! – не остана по-назад лейди Давернети.
– Как се осмелявате? – възмути се мисис Макстън.
– Как се осмелявам? – лейди Давернети беше още по-възмутена – Пратката не е от мен и моя Крисчън, скъпа. Тя е подарък от вашия нагъл мистър Нарел и вие можете да се разправяте с него!
Мисис Макстън отвори уста, после я затвори, обагрена от възмущение, и отправи молбата си:
– Мисис Еньо, вие сте единственият човек, на когото мога да се доверя.
– Аз ще държа под око нашата скъпоценна мис Вайърти. – увери строгата съпруга на лекаря.
И като се разрови, тя извади от чантата си един тиган за пържене.
– Харесвам ви все повече и повече. – каза мисис Макстън на висок глас и след това излезе от спалнята ми с бързина, която накара и прислужницата, и дамата да се отдръпнат.
За съжаление не долови лукавото подхилване, което лейди Давернети издаде, когато сама затръшна вратата зад икономката. И след това драконицата се зае с мен.
– Мис Вайърти, как се чувствате? – каза тя, като направи мека, плавна крачка към мен.
Прислужницата ѝ влезе в гардеробната и започна, ако се съди по шума и шумоленето на опаковъчната хартия, да изважда нещата от кутиите им.
– Това е Лизи, вашата лична прислужница. – каза лейди Давернети, като проследи погледа ми – Скъпа моя, съжалявам, че се намесвам, но една млада дама се нуждае от лична прислужница, а аз все още не разбирам защо тази обожавана мисис Макстън все още не се е погрижила за вас. Това е възмутително.
Спокойно отбелязах:
– Страхувам се, че по-скоро бих била на страната на мисис Макстън по отношение на нещата, които могат да се приемат за „възмутителни“, особено в момента.
И лейди Давернети разбра, че няма да може да ме манипулира както правеше преди бала в Арнел.
– Мис Вайърти! – тя свали ръкавиците си, смачка ги нервно, после ме погледна в очите и каза твърдо: – Страхувам се, че подценявате сина ми и мисля, че е време да обсъдим несправедливото ви отношение към него.
О, страхувам се, че погледът ми към лейди Давернети беше неизразим. Какво друго можех да изпитвам към лорд Давернети, освен гняв, ярост, възмущение и основателно раздразнение? Уви, но в допълнение към всички тези неща изпитвах, за мое огромно съжаление, безумно съчувствие.
След като изсуших косата си с магия, взех гребен от масичката до огледалото и предупредих мисис Еньо:
– Ще ви оставим за няколко минути.
– Но мисис Макстън! – започна съпругата на доктора.
– Моля ви, само за няколко минути. – помолих аз.
И без да дочакам отговор, се отправих към вратата.
Лейди Давернети, заинтригувана, ме последва първо от стаята ми, после по коридора вляво към чайната на първия етаж, която все още беше без прозорци – бях премахнала заклинанието „Мурум“ само от някои от стаите и естествено бях предпазлива… и аз имах от кого да се пазя.
– „Илиумена“! – казах, осветявайки стаята.
Затворих вратата веднага щом лейди Давернети влезе, после отидох до уютния диван до празната стена, където беше прозорецът, и като посочих мястото до него, седнах бавно. Лейди Давернети седна до мен, като целият ѝ вид изразяваше готовността ѝ да изслуша всичко, което кажа, но аз се справих без думи и попитах директно:
– Как е той?
И цялата измислена веселост, цялата храброст, цялото весело настроение напуснаха драконицата, сякаш вятърът бе отвял пламъка от свещта, която току-що бе блеснала, а сега само я плашеше с восъчната си белота. Протегнала ръка, възрастната жена стисна дланта ми и слабо сведе поглед:
– Зле, мис Вайърти, много зле.
Няколко мига тя седеше с присвит поглед, сякаш решена да говори, и в същото време се бореше с желанието, но откровеността надделя.
– Той на практика престана да спи. Когато не е на служба, Крисчън прекарва времето си пред камината с чаша уиски в ръка, почти както правеше в кратките моменти, когато си беше вкъщи, но аз съм майка, виждам промяната в погледа му. Как се е променила позата му. И начинът, по който гледа към огъня, когато си мисли, че никой няма да го види… И съм питала, много пъти, но единственото, което получавам в отговор, е: „Това е въпрос на работа, не подлежи на обсъждане“.
Единственото, което можех да направя, беше да стисна успокоително студената ѝ длан.
– И аз не знам какво да правя, мис Вайърти. – продължи лейди Давернети – Наистина той оживява, когато чуе името ви. А днес, когато научи, че смятам да се видя с вас, хвърли уискито в огъня и реши без колебание да ме придружи…

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!