Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 5 – Част 5

***

Възмутената лейди Давернети решително се изправи, като не скри цялото си възмущение, а после изведнъж, съвсем невъобразимо, се успокои, потъна величествено назад на мекия диван и с най-невинна усмивка попита :
– Значи искате да кажете, че Крисчън вече е пълноправен дракон с крила?
Изведнъж изпитах дълбоко съжаление за откровеността си.
– Дракон, който може да лети? – междувременно продължи лейди Давернети – Хм, колко интересно… Е, в такъв случай предполагам, че ще ни трябва и трета детска стая! Какъв прекрасен ден!
И тя наистина отлетя, оставяйки и мисис Макстън, и мен в пълна неизвестност.
До този момент всичко, което трябваше да се случи, беше фарс за нас. И този прием, и запознаването с родителите на лорд Гордън, и необходимостта от потвърждаване на годежа – всичко това беше част от план, измислен от мен, от самия лорд Гордън и от цялото ми домакинство.
Притискайки ледени пръсти към слепоочията си, аз се стъписах:
– От всичко това ми се завива свят.
– О, страхувам се, че напълно разбирам. – мисис Макстън потъна на дивана до мен.
След миг мълчание тя отбеляза предпазливо:
– Лейди Давернети играе съвсем различна роля на това събитие.
– А лорд Давернети изобщо не трябваше да бъде тук. – и да, ние и двете бяхме в недоумение.
– А какво ще каже лорд Гордън сега? – промърмори мисис Макстън.
– Много повече се страхувам от това, което може да каже лорд Давернети. – бях принудена да призная.
И тогава откъм долния етаж се чу триумфален звук:
– Лорд Гордън!
С мисис Макстън се погледнахме и тя ме разбра без думи.
– Ще отвлека вниманието на Давернети. – реши тя.
– Пет минути ще са ми достатъчни. – уверих я аз.
Това, което последва, беше в разрез с всички правила на доброто възпитание, морала, етиката и всичко, което отличаваше една почтена къща от тази, която нямаше репутация. Мисис Макстън забърза надолу към главния салон и „случайно“ затваряйки вратата след себе си, попита на висок глас лейди и лорд Давернети дали биха искали чай. Предполагам, че никой досега не им беше задавал подобен въпрос с интонацията и силата на вестникарски продавач, а мистър Уолън едва не изпусна шапката на лорд Гордън при този развой на събитията, но той задържа бастуна, даже когато аз се наведох през парапета и извиках бързо:
– Лорд Гордън.
Младшият следовател разсъждаваше бързо. След като подаде на управителя и наметалото си, той тихо изтича нагоре по стълбите и ме последва безшумно в кабинета на професор Стантън. Дори когато затворих вратата след него и извиках заклинанието за светлина, лорд Гордън остана безмълвен.
Аз казах, потривайки пръстите си от отчаяние:
– Лорд Давернети дойде с лейди Давернети.
– Знам, – спокойният тон на дракона имаше успокояващ ефект и върху мен – именно за това аз пристигнах преди родителите си.
Въздъхнах конвулсивно, отидох до масата, седнах на ръба ѝ и бях принудена да си призная:
– Не съм сигурна, че в компанията на лорд Давернети ще имаме подходяща вечеря.
– Съвсем сигурен съм, че няма да има. – каза лорд Гордън.
После се приближи до мен, докосна брадичката ми, принуждавайки ме да го погледна, и каза:
– Анабел, каквото и да се случи, то при всички случаи ще бъде в пълно съответствие с нашия план, не се тревожи.
Трудно беше да не се притеснявам, но присъствието на Себастиан ме успокояваше и, честно казано, предпочитах да прекарам вечерта в неговата компания, без никой друг наоколо.
Но уви – всички вечери и нощи вече бяха неразделно заети от лорд Арнел. Тази вечер ми беше любезно отпусната, но само тази вечер, в натоварения ми график за „Помощ за Уестърнадан“ всички нощи бяха планирани поне за още един месец. И все пак, дори и в тази ситуация, самите дракони определено бяха в много по-лошо положение от мен.
– Как се чувствате? – попитах развълнувано, спомняйки си за самия лорд Гордън.
– Малко съм уморен. – не скри истината младшият следовател.
Той погледна към вратата и каза замислено:
– Изненадан съм, че старшият следовател все още е на крака.
В известен смисъл и аз бях изненадана от този факт. В момента в Града на драконите имаше три дракона, които бяха способни на пълен полет. Но това не беше единствената им способност. Виждаха пространството, усещаха празнотите в скалите, различаваха и най-малките колебания в магическия фон от височината на полета. Беше изминала само седмица от онзи ужасен ден и онази безумно трудна нощ, в която първият Звяр беше заловен, а вторият превърнат в дракон. Измина седмица, откакто ни стана ясно – херцог Карио се превръща в Звяр много преди дъщеря му Лаура Енсан да създаде свой собствен в самия Уестърнадан, за да свърши „мръсната работа“. Мина само една седмица, но ми се струва, че е цяла вечност.
– Колко тайни коридора са открити днес? – попитах без особен интерес.
– Само четири. – отвърна лорд Гордън кратко – Почти завършени.
О, да, през първите няколко дни тайните проходи бяха унищожавани с десетки, но още в първия от тях за двадесет и четири часа бяха открити повече от петдесет. Един от шестте дракона, които в момента можеха да летят, вече беше постоянно в небето. Още дванадесет бяха в етап на трансформация, а двадесет и седем – в процес на подготовка за трансформация. Крилатият народ бързо придобиваше криле в най-буквалния смисъл на израза, и то само с един крайно неприятен за него аспект – трансформациите трябваше да се извършват от мен, единствено от мен, иначе драконите щяха да затънат в етапа на контрол на същността. А това беше… трудно.
– Днес вие… ще ме придружите ли до имението на Арнел? – попитах лорд Гордън.
– Уви, не! – беше отговорът.
Неговото „уви“ беше просто признание за добрите маниери. Всъщност младшият следовател не си вярваше достатъчно, за да поеме риска да ме пренесе във въздуха. Това беше привилегия единствено на лорд Арнел, но днес лорд Давернети беше тук, а не в небето, и аз нямах представа по каква причина. Нямах дори никаква представа защо, а най-смущаваща от всичко беше липсата ми на желание да разбера каква е причината.
Бях уморена.
Безумно, безкрайно, непоносимо уморена.
– Какво мислите за статията? – любезно ме попита лорд Гордън, след като намери достоен повод да поднови разговора.
– Все още не съм имала честта да я прочета. – отвърнах малко нервно.
– Трябва да я прочетете – препоръча младшият следовател – мисля, че ще уловите много фрази, словосъчетания и подходящи за случая думи.
Бих могла, но трябва ли да го правя?
И не се сдържах да не попитам:
– Какво е „къща на вдовица“?
Полицаят се намръщи.
– Лейди Давернети? – каза той тихо.
Нямаше смисъл да отричам очевидното, затова замълчах.
– Мис Вайърти – драконът ме погледна в очите с ледено спокойствие – наясно сте с отношенията ми към жената, която никога не ми е била майка.
– И вашия баща има подобно отношение. – започнах аз.
– Той го споделя напълно. – каза лорд Гордън, доста твърдо и рязко.
Поклатих глава и казах тихо:
– Всичко това е ужасно.
– Подозирам, че лейди Давернети е била ненужно откровена. – замислено каза младшият следовател.
– Ако се съди по реакцията ви, тя със сигурност не е била достатъчно откровена. – възразих аз.
Притиснах ледените си пръсти към слепоочията и се опитах да се успокоя.
– Анабел – лорд Гордън нежно докосна ръката ми – можем да отложим тази вечеря и ти да си починеш още няколко часа преди… колективната трансформация.
Господ знае, че с удоволствие се съгласих на този ангажимент и на тази вечеря, за да мога да отложа „колективната трансформация“ с няколко часа.
Самите дракони не изпитваха никакво удоволствие да знаят, че аз съм единствената, способна да направлявам трансформацията им, но в подземията на имението Арнел вече имаше два силно увредени дракона и това беше достатъчно, за да могат Арнел и Давернети любезно да оставят всички научни експерименти на учените. Дори ако единственият такъв учен бях аз.
– Как са лорд Бастуа и лорд Едингтън? – попита тихо лорд Гордън.
Какво бих могла да му отговоря на това?
Младшият следовател лорд Едингтън, партньор на лорд Гордън и негов дългогодишен приятел, беше ужасно ранен при нападението на Звяра срещу полицейското управление и дори доктор Еньо не би заложил и цент за живота му. Затова лорд Арнел рискува и започна първичната трансформация по моята схема, но без мен. В резултат на това в едно огромно подземие вилнееше лилаво-черен дракон с гигантски размери, който реагираше на всякакви думи и призиви единствено с агресия. Огромна, непозволена, неконтролируема агресия. И тепърва щях да разбера дали имам шанс да го върна в съзнание и осъзнаване, защото сега нямах нито време, нито възможност да се справя с него. Това, което се беше случило с лорд Бастуа, беше по свой начин много по-лошо. Старшият следовател, който беше поел инициативата пръв да се подложи на трансформацията, я беше претърпял само частично. И без съмнение опитът на лорд Давернети беше донякъде успешен, защото лорд Бастуа беше запазил ума си, самосъзнанието си и… човешката си глава. В истинския смисъл на думата. Но с един сериозен недостатък: Давернети не можеше да върне трансформацията, както и аз не можах.

Назад към част 4                                                     Напред към част 6

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!