***
И разбрах защо лорд Гордън ми беше препоръчал да прочета това… есе. Всички тези въпроси, или поне някои от тях, със сигурност ще възникнат на вечерята тази вечер. Лорд Арнел и лорд Давернети, заети с по-важни дела от четенето на пресата, едва ли са знаели за статията, но дамите от Уестърндан със сигурност са били наясно с нея.
Но едно нещо не можех да разбера – защо?
Защо такова желание да се издаде материал, който Арнел определено не би одобрил? Защо информацията за годеницата му ще бъде представена по този начин? В столицата упорито се носеха слухове, че Жорж ме е изоставил като недостойна за надежда и доверие, и това беше всичко. И откъде идваше това очевидно желание да се привлече вниманието към разследващата журналистика?
Замислено излязох от кабинета на професора, все още държейки вестника, и извиках, приближавайки се до парапета:
– Себастиан.
Това беше грешка. Голяма грешка от моя страна. В стремежа си да прикрия замислите и плановете си, дори мислено не се обръщах към лорд Гордън с първото му име, но, поддавайки се на нарастващите подозрения, аз направих ужасна грешка.
– Себастиан? – намеси се язвително лорд Давернети, който беше излязъл от салона.
В ръцете му не беше чай, а кехлибарен бърбън, охладен с кубчета лед, а в очите му се четеше нарастваща подозрителност. Лорд Гордън, който го бе последвал, каза учтиво:
– Да, Анабел. Има ли нещо страшно?
Все още изнервена от нарастващото подозрение на старшия следовател, аз помолих учтиво лорд Гордън:
– Затворете вратата.
Драконът посочи въпросително към вратата на всекидневната, където сега се намираше лейди Давернети. Аз кимнах утвърдително. Младшият следовател любезно изпълни молбата, а старшият следовател също толкова любезно постави заклинание на вратата, за да изолира всеки звук. И двамата бяха изключително любезни.
– Тази статия – разтърсих вестника – повдига някои въпроси.
– Определено. – съгласи се лорд Гордън.
– Страхувам се, че не това имам предвид. – трябваше да призная. Облегнах се на парапета и зачетох: – „Нашият спешен кореспондент пътува до столицата, за да събере информация за самоличността на мис Анабел Вайърти, която така неочаквано и приветливо се появи в нашия град. Какви новини ще донесе той? Какъв ще бъде резултатът от журналистическото разследване? Вярно ли е, че професор Стантън е разделил с измама младата студентка Вайърти с нейния годеник?“
Лорд Гордън, след като изслуша онова, което несъмнено вече беше прочел, произнесе само:
– И какво?
Реакцията на лорд Давернети беше съвсем различна.
– По дяволите! – изруга той и хвърли чашата с бърбън в задната част на къщата, където тя се разби, ако се съди по звука от удара в стената.
– Журналист! Ебати журналиста!
В следващия миг Давернети се втурна към изхода, необременен от такива несъществени подробности като шапка и наметало. Но не затова го спрях – с нарастването на мощта на Давернети той хвърляше досадни заклинания, които ставаха изключително трудни за разваляне.
– Лорд Давернети! – извиках към него.
– Съжалявам за чашата, ще донеса друга. – каза той и открехна входната врата.
Въздишайки жалко при мисълта колко „чаши“ ще донесе старшият следовател, характерен с любовта си към значителните мащаби, аз му напомних:
– Заклинанието.
Драконът направи пауза, изсъска формулата за деактивиране, погледна ме и изрече нещо не на място:
– Свободната коса ти отива, Бел.
Провокативно изявление, преминаване към „ти“ и ясно очакване на отговора ми.
Напразно очакваше гняв или раздразнение, но аз се усмихнах мило и му пожелах:
– Успешен полет, лорд Давернети.
Но ако в някоя вселена имаше дракони, които предпочитаха да се предават, това определено не беше тази вселена.
– Халатът също е доста забележителен, особено като се има предвид, че под него нямате нищо. – продължи началникът на полицейското управление.
Но не, аз вече не съм толкова лесно обидчива.
– Грешите, но това е без значение, лорд Давернети. Като ви познавам, трябва да призная, че не за първи път грешите, нали?
Удар под пояса.
Очите на старши следователя проблеснаха със зеленикаво сияние и лицето му придоби много заплашително изражение, но лорд Давернети не продължи. За разлика от лорд Арнел, той все още беше под влиянието на „Заслепяването“, така че не можеше да ме види напълно. Можеше да ме чуе, да се досети за размазания ми силует, но не и да ме види ясно. Предположих, че се опитва да намери ключ към „Заслепяването“ и затова заклинанията му ставаха все по-силни, но би ли могъл да намериш ключ към обикновено кокоше яйце? Не. И затова отлично знаех, че всички усилия са напразни.
– Уведоми Арнел. – нареди хрипливо Давернети на лорд Гордън, докато се канеше да напусне дома ми.
Последен поглед към мен и драконът навлезе в снежната буря.
– Аз ще почистя. – обади се отнякъде Бетси.
– Благодаря. – благодарих аз, истински благодарна, че няма да ми се наложи да го правя с магия.
Лорд Гордън също трябваше да ме остави, следвайки заповедите на началниците си, но все пак намери сили да го признае:
– Анабел, аз не разбрах много.
– Уви, аз също. – съобщих замислено.
– Но някой явно беше напуснал територията на Желязната планина без разрешение за това и все пак явно с помощта на онези, които определено бяха създадени, за да бъдат любопитни. С помощта на дамите от Уестърнадан.
– По дяволите! – прокле лорд Гордън. А после се извини: – Съжалявам, Анабел.
Но аз, заинтригувана от реакцията му, попитах:
– Познаваш ли някого?
– Да. – каза драконът и се отправи към вратата – Майка ми ме попита днес по обяд кой е дежурен на северната порта. И аз отговорих. Истината.
Когато той излезе от къщата на професор Стантън, аз останах и замислено се загледах във вестника.
Имаше за какво да мисля.
– Ние ще го оставим ли така? – приближи се и попита мисис Макстън.
– Какво можем да направим? – попитах объркано.
– Чай. – отвърна икономката мигновено.
– Риба. – изкрещя мистър Онър от кухнята – Мистър Илнър, къде сложихте рибата, която купихте за рибената супа?
– Няколкото оловни стърготини за стола. – изненада ме с изобретателността си мистър Уолън.
– Дай на мен, аз ще поръся! – увери събиращата отломките Бетси.
– Мис Вайърти, позволено ли ми е вече да яздя коне? – попита мистър Илнър.
– Не!!! – изкрещяхме двамата с доктор Еньо, който се появи във вратата, водеща от кухнята.
– П-о-д – „по дяволите“, искаше да каже той. Но когато срещна строгия поглед на мисис Макстън, се поправи и каза: – „Д-да, разочароващо“.
И тогава откъм спалнята ми долетя звук:
– Довърших роклята!
– Моята пъргавелка. – усмихна се с нескрита гордост доктор Еньо.
– Доста забележителна жена! – възкликна с умиление мисис Макстън.
– И какво е направила тази приказна жена с роклята ми? – излезе от салона лейди Давернети възмутена.
– За разлика от вас, нищо скандално! – отговори ѝ веднага мисис Еньо.
И изведнъж ми се стори, че съм почти щастлива, въпреки всички, всичко и перспективите. Хубаво е да имаш около себе си хора, наистина добри хора, и тогава не е нужно да се тревожиш за някакви трудности.
– Бетси, имаш ли време да ми направиш прическа? – попитах аз, тъй като прислужницата ми можеше да няма време да почисти счупеното и да поръси столовете с оловни стърготини.
– Лизи ще ти направи прическата! – беше категорична лейди Давернети.
– Разбира се, мис Вайърти. – изкрещя Бетси.
И аз се оттеглих в стаята си.
Назад към част 7 Напред към част 9