Елена Звездная Градът на драконите – Книга 4 – Част 37

* * *

Когато каретата спря пред къщата на професор Стантън, вече не плачех. Сълзите ми бяха изчезнали, както и силите ми, и аз бях благодарна на лорд Гордън за помощта му при левитирането на мистър Илнър. Следвайки указанията ми, младшият следовател пренесе коняря до спускането на подземието и там, приближавайки се до основния камък на къщата, прекъснах левитацията – лорд Гордън не беше достатъчно силен дракон, за да използва магия на това място.
Бетси се втурна зад мен, ухили се, докато заобикаляше лорд Гордън, изтича по стъпалата и попита развълнувано:
– Мис Вайърти, какво се случи?
– Лошо, Бетсалин, много лошо! – казах тихо аз.
И се свлякох тежко върху камъка.
Предполагам, че можех да седя на него цяла вечност. Може би точно това трябваше да направя… Но не и сега. Мистър Онър помогна на доктор Еньо да слезе, мистър Уолън донесе подходящ матрак за него, последван от мисис Макстън и мисис Еньо. Съпругата на доктора беше повече от притеснена, въпреки всички увещания на мисис Макстън, която беше абсолютно уверена в моите способности.
– Всичко ще бъде наред, – уверяваше икономката – малко магия и мистър Еньо ще се оправи, повярвайте ми, знам го.
Негледайки на „точността на знанията“, мисис Макстън ме погледна в очакване на потвърждение и аз мълчаливо кимнах.
Това беше достатъчно за мисис Макстън, но не и за мисис Еньо.
– Мис Вайърти… – започна тя нервно – аз… съпругът ми… аз… – и после с внезапна твърдост: – Мистър Еньо не е тук, за да контролира възстановяването на мистър Илнър, нали?
Мисис Макстън не можа да каже нищо в този момент и аз уморено обясних на разтревожената жена:
– Съпругът ви страда от магическо изтощение. Тук, близо до основния камък и с малко помощ от мен, то ще премине за седем часа, но ако докторът беше останал в къщата ви, можеше да са необходими повече от двадесет и четири часа, за да се върне магията.
Мисис Еньо кимна някак шокирано и повече въпроси не бяха задавани. Мисис Макстън, след като заведе жената при съпруга ѝ, се върна при мен с най-важния от въпросите:
– Чай, мис Вайърти?
– Би било чудесно, мисис Макстън. – съгласих се аз уморено.
Но все пак се насилих да стана, свалих шала от раменете си, подадох го на икономката, въздъхнах и се впуснах в действие. Мистър Илнър се нуждаеше от малко помощ лично от мен и затова започнах с него. Клекнах до коняра, сложих ръка на основния камък, другата си длан поставих на гърдите на коняра и изрекох най-простите думи:
– „Флуксус“!
Лечебната магия премина през мен в тялото на мистър Илнър, като засили заклинанието и ускори процеса на оздравяване.
Това не отне много време и веднага щом сърцето на мистър Илнър отново се успокои и уравновеси, аз прекъснах потока на магията през мен, оставяйки лечебния процес единствено на основния камък на тази къща.
– Невероятен камък. – каза доктор Еньо, който ме наблюдаваше с интерес, когато се изправих – Разбирам, че е дори по-ефективен при драконите, отколкото при хората?
И без да изчака аз, която се насочвах към него, да отговоря, продължи:
– Може би не, все пак, професор Стантън… – и докторът спря, като ме погледна малко виновно.
– Не искам да говорим за това. – изразих отношението си към всичко, което беше на разположение, и се отправих към доктора.
Мисис Еньо, която седеше до съпруга си, побърза да стане, за да ми направи място. Усмихнах ѝ се с благодарност и протегнах ръка на доктор Еньо, но той се поколеба за миг и попита строго:
– Ще ви навреди ли това, мис Вайърти?
– Не. – отговорих му със спокойна увереност – Освен това, ако нещо се случи на… – не добавих „нас“ – ще бъдете много по-полезен в работно състояние.
С разбиращо кимване докторът стисна дланта ми и отново беше същото – ръка, вдигната към основния камък, и една-единствена дума:
– „Флуксус“!
Този път беше нужна повече магия, много повече, и най-вече защото аз я поисках:
– Излекувайте се. Сега!
Въпреки присъствието на съпругата си доктор Еньо се опита да упорства и ме увери, че със сигурност ще го направи по-късно, но в този момент мисис Макстън каза мрачно:
– Да отида ли да донеса един тиган?
И докторът нямаше избор.
Аз бях проводник на магията както по време на лечението, така и след това, когато доктор Еньо се облегна изтощено на възглавницата. Дишаше тежко, потта се стичаше по бледото му лице, но дланта му все още беше силна и той определено се оправяше.
– Това ли е всичко? – попита уплашено мисис Еньо.
– Почти. – отвърнах, като наблюдавах внимателно състоянието на доктора.
– А… а сам мистър Еньо не би ли могъл да се излекува?
Бедната жена не знаеше къде да постави тревогата си.
За повече от четиридесетте минути, през които работехме, за да възстановим здравето на съпруга ѝ, тя имаше време да подреди мазето, да избърше праха от това, което не беше там, да изчисти паяжините, които някак си бяха там, и дори да помогне на Бетси, която нервно плетеше вълнен чорап. Мисис Еньо го изплете за около десет минути, след което поиска конци за втори. Като цяло тя беше много активна мисис Еньо, която не беше свикнала да седи без работа, и мисис Макстън изпитваше истинско уважение към нея.
– Би могъл, – ние завършвахме процеса и вече не ми се налагаше да контролирам потока на магията през мен – но това би отнело много време и усилия, а доктор Еньо, както сигурно знаете, никога не губи нито едното, нито другото.
– О, вие, за мое съжаление, сте права – той никога няма време за себе си! – възкликна жената.
И след като постоя малко, попита предпазливо:
– А без вас този камък дава ли… магическа енергия?
Сега мисис Еньо беше предизвикала уважението ми. Тя не беше магьосница, но свързваше действията ми с магията на къщата, дори и да не можеше да я види.
– Без мен не може. – усмихнах ѝ се малко виновно – Това е къщата на професор Стантън, мисис Еньо, и като такава лечебната магия на основния камък действа само върху онези, които професорът смята за семейство и чиято аура е включил в магията на камъка. Но тъй като аз съм магьосник, мога да излъчвам, тоест да предавам тази магия на когото сметна за необходимо.
И в този момент доктор Еньо, който не изпитваше най-приятните усещания, сметна за необходимо да се намеси:
– Не е съвсем така, мис Вайърти. Вие можете да бъдете водач не защото сте магьосник, а защото тази къща ви принадлежи и изглежда, че ви принадлежи от много време.
Имаше много неща, които можех да кажа в този момент, но сметнах, че е много по-подходящо да замълча.
– Сега не бива да говорите, пестете силите си. – помолих доктор Еньо да замълчи.
И докторът ме разбра без думи. Той стисна ръката ми за миг и се срина, почти изгубил съзнание. Но ние не позволихме това да се случи, нито той, нито аз, и скоро мистър Еньо изпадна в сън, който вече беше лечебен и благотворен.
В този момент присъствието ми вече не беше необходимо. Станах, като оставих лекаря на грижите на съпругата му, и проверих как е мистър Илнър, който също беше заспал. Здрав и пълноценен сън.
След това, без да поглеждам към никого, се качих по стълбите, излязох от мазето, без да видя нищо, качих се на първия етаж, отидох до края на коридора, отворих вратата на склада, където се съхраняваше прането, грижливо изпрано и изгладено от Бетси, и заключих вратата. След това се строполих уморено на единствената свободна пейка.
Нямаше сълзи. Нито една сълза.
Като деня, в който погребахме професора.
Чувствах се така, сякаш всичките ми чувства са замръзнали, изтръпнали, покрити с лед… Чувствах се така, сякаш не ми е останало нищо. Нищо не беше останало. Само аз, една тъмна стая без прозорци и абсолютното осъзнаване на едно мрачно, безнадеждно съществуване в бъдещето.
Вратата се отвори почти безшумно, пропускайки ярката светлина на магическото осветление и сянката на лорд Гордън. С тактичността на джентълмен той не обърна внимание на позорното ми уединение и попита учтиво:
– Мис Вайърти, бихте ли ми оказали честта да споделите с мен вечерния ми чай.
Аз веднага се изправих, както подобава на добре възпитано момиче, и отговорих:
– Боя се, че не, лорд Гордън. Съжалявам, но в момента не ми се говори.
– Е, ще се радвам да си мълча във вашата компания. – младшият следовател не се съгласи да ме остави на мира и протегна ръка, която беше покрита със снежнобяла ръкавица.
Трябваше да стана и да напусна мястото на проваленото си усамотение. Законите на доброто възпитание ме задължаваха да проявя гостоприемство.

Назад към част 36                                                        Напред към част 38

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!