***
Въпреки че осъзнаваше, че не може да ме спре, лорд Гордън отказа да се подчини. Не ми пукаше много, но щом излязохме от салона, младшият следовател, успял да преодолее заклинанието ми, изръмжа пред домашните ми:
– Това може да я убие! – за негов истински шок никой не обърна и най-малко внимание на думите му. И тогава, очевидно несвикнал да се отказва по принцип, Гордън, който беше повлечен от заклинанието в освободеното подземие, извика: – Аз съм Звярът! Аз мога да я убия! – последното нещо, което очакваше, беше, че след тези думи мистър Уолън ще извади пушката си, мистър Онър – внушителния си секач, а мисис Еньо, която се беше поддала на лошото влияние на нашата не най-законопослушна компания, попита:
– Мистър Онър, мога ли да взема назаем един от вашите чугунени тигани? – апотеозът на идиотизма на ситуацията беше появата на доктор Еньо, който, след като разгледа мрачно решителните ни лица, извади скалпел от джоба си и освобождавайки го от стерилната му обвивка, заяви:
– Аз съм с вас!
Невъзможно е да се опише с думи изражението, което се появи на лицето на лорд Гордън.
Довърши го Бетси, която се спусна по стълбите с купчина свещи в ръце и с моя бележник. Тя ми предаде тетрадката, но сама постави свещите, уверена и решителна, така че дори и непосветеният би разбрал, че не го прави за първи път. Надали. И лорд Гордън обърна шокирания си поглед към мен.
– Това ще те заболи. – беше всичко, което успях да му кажа.
– Спри, Анабел! – помоли той напрегнато.
Можех ли да спра?
– „Волант“! – заклинанието за левитация вдигна дракона и го пусна в центъра на вече значително разтопения основен камък.
Помислих си, че лорд Гордън би трябвало да се съблече, но от друга страна, не бях сигурна, че мога да задържа две заклинания едновременно, затова реших да не мисля за безопасността на дрехите му.
– Ти поемаш риск! – възкликна отчаяно полицаят.
– Знам… – отвърнах му вяло.
И вдишвайки, издишах, като изпълних заклинанието с цялата му сила:
– „Трансформацио“!
И от дълбокото гърло на лорд Гордън се изтръгна чудовищен рев. Рев, рев и още един рев. Стените на подземието се разтресоха, свещите затрещяха, а моите домашни и доктор Еньо се взираха учудено в младия полицай. Трудно можеше да се подозира такава мощ, такава първична сила, такова ниво на съпротива у кльощав млад мъж, но аз очаквах нещо подобно.
– „Потест“!
И Гордън рухна върху основния камък, гълтайки въздух с уста и чувайки пукането на собствения си гръбнак. За съжаление тялото му искаше да премине през трансформацията по вече познатия начин, разчитайки на способностите на трансформиращите, но аз трябваше да събудя тези на дракона. И аз трябваше да го събудя, пренебрегвайки очевидното желание на дракона да не се преобръща.
И едва лорд Гордън, след като се беше справил с атаката, беше отворил уста да призове магията си и да ме спре, аз отново заговорих безмилостно:
– „Трансформацио“!
И ревът от дълбините на диафрагмата му едва не угаси светлината на свещта, но не това ме накара да се напрегна – спомних си какво се беше случило с лорд Арнел и как тялото му беше започнало да почернява, но това не бяха люспи по лицето на лорд Гордън, а козина!
– „Потест“! – писъкът ми оглуши дори мен.
Но той нямаше никакъв ефект. Нито „Потест“, нито многократното използване на едно и също заклинание. Тялото на Гордън сякаш се разкъса, както и дрехите му, гръбнакът му се изкриви неестествено, едната ръка започна да се превръща в лапата на Звяра, все още само призрачна, но вече оформена, отровната опашка се изви заплашително във въздуха над него.
– „Ветитум“! – изрекох заклинанието за забрана толкова силно, че се сринах на колене, но то проработи.
Чудовищната форма беше отхвърлена, лицето на лорд Гордън, бледо и обляно в пот, се върна към нормалното си състояние, а дрехите му започнаха да се рушат до основния камък на кървави парчета.
За няколко секунди и двамата, изтощени до краен предел, се взирахме един в друг в шок. Лорд Гордън просто не можеше да говори сега, а аз нямах думи. Нищо друго освен:
– Напуснете, всички веднага.
– О, не! – възкликна твърдо мисис Макстън.
Вдигнах ръка в яростна решимост да изрека забраненото заклинание за подчинение, и замръзнах, като си спомних какво се беше случило с мистър Илнър. Все още без сили да се изправя, се обърнах към мисис Макстън и просто помолих:
– Моля ви, много ви моля.
Всички мои домашни видяха рефлекторното движение на ръката ми, последвано от обичайното категорично „Ин драг“ на професор Стантън, и всички разбраха, че съм можела и все още мога да го наложа.
– Мис Вайърти, какво, по дяволите, ни правите? – възкликна Бетси в един миг.
– Мис Вайърти просто се опитва да ни спаси. Както винаги го прави. – каза студено мистър Уолън. Аз оставам горе с пушката си. Мистър Онър, вие знаете какво да правите.
– Да, ще донеса револверите. – съгласи се моят готвач.
– Жените да излязат. – заповяда доктор Еньо.
Той не очакваше да бъде причислен към жените и да бъде изпратен.
Мистър Онър най-бързо напусна подземието, за да се върне с револвери и пушки. Готвачът беше горе, на тясната площадка пред стълбите, водещи надолу, а мистър Уолън също се качи там, защото не трябваше да ме оставя сама.
– Стреляйте само ако Звярът ви заплашва! – предупредих и двамата, знаейки, че не мога да ги измъкна оттук с думи, освен ако не ги нараня, което никога нямаше да направя.
– А вас? – попита мистър Онър, презареждайки пистолета си – Какво трябва да направя, ако той ви заплашва?
Надигнах се тежко, разкопчах няколкото копчета на яката си, които изведнъж започнаха да пречат на дишането ми, и отговорих, дишайки тежко:
– Звярът няма да навреди на този, който е скъп на притежателя му. Няма да ме нарани.
Лорд Гордън въздъхна конвулсивно, беше очевидно, че тази информация му донесе огромно облекчение, и все пак:
– Мис Вайърти, но целият този ритуал ви вреди! – с право отбеляза той.
– Нищо. – отстъпих назад до стената и изтощено се облегнах на нея – Всичко, което ме очаква, е магическо изтощение, нищо убийствено, случвало ми се е и по-лошо. Подгответе се, лорд Гордън, ще бъде трудно.
Той кимна, като смъкна камизолката и ризата си, деликатно запази панталоните си и скоро вече седеше на камъка, като ме гледаше напрегнато. Имаше едно нещо, което лорд Гордън не можеше да се въздържи да каже:
– Толкова ли сте сигурна в моята невинност?
– На сто процента! – отвърнах аз, абсолютно сериозна. И добавих безмилостно: – „Трансформацио“!
Младият дракон рухна. Ребрата му се счупиха при удара в скалата и се чу ужасен пронизителен звук от чупене на кости, но Гордън продължаваше да ме гледа и аз видях, че очите му все още са драконови. Първият плах намек за успех.
– Дръжте се под контрол, лорд Гордън, – посъветвах го аз, плъзгайки се по стената – контролирайте се, това е най-важното нещо за вас в момента.
– Себастиан.. – каза полицаят хрипливо.
– Какво? – не разбрах веднага какво има предвид.
С едва доловимо кикотене младшият следовател обясни:
– Пълното ми име е Алек Себастиан Гордън. У дома винаги са ме наричали с второто ми име. – Той въздъхна и обясни: – Надявам се, че тази информация ще ви бъде от някаква полза.
– Ще бъде, – усмихнах се аз – благодаря ви. „Трансформацио“!
Блясъкът в очите на дракона ми напомни толкова много за преобразяването на лорд Арнел, но това беше единствената прилика – иначе всичко останало отново се беше объркало – и подземието се разтърси не от рева на дракона, а от рева на Звяра.
– „Потест“! – подскочих от пода и сега стоях там, стиснала длани, и усещах как в душата ми се прокрадва страх…
Страх, че ще се проваля!
Следователят все още лежеше на камъка, но гърбът му, целият му гръб беше неестествено извит, а кожата му беше покрита с власинки. А заклинанието за отмяна не работеше. Е, нямаше друг избор.
– „Ветитум“! – и този път се мъчех да се задържа на краката си.
А лорд Гордън се мъчеше да се върне в нормалната си човешка форма. Не знаех какво да правя по-нататък. Трескаво мислех за всички възможни варианти на други забранителни заклинания, които не бяха толкова изтощителни като „Ветитум“, и не успях да намеря нито едно.
И тогава се чу отгоре:
– Мис Вайърти, чай?
– С удоволствие, благодаря, мисис Макстън. – казах аз.
Казах го с машинален глас.
А после се успокоих. По най-невероятния начин. И докато мисис Макстън слизаше по стълбите, аз отидох, взех тетрадката, която бях изпуснала, и като прелистих страниците, се върнах на стената. Едва когато седнах, открих четворно одеяло, топла плетка, възглавница и горещ чай в порцеланова чаша от комплекта, който моята икономка пазеше като зеницата на окото си и никога не бе използвала, откакто се бяхме преместили.
– Благодаря ви! – благодарих аз, усещайки как сълзите ми идват.
– Ще се справите, скъпа моя, ще се справите. – увери ме мисис Макстън.
И нейната убеденост ми даде сили.
Пръстите ми намериха правилната страница и аз избрах трите най-малко силни и в същото време най-ефективни заместители на „Прохибере“, за спиране, „Ут секум“, да се прекрати, „Сатис“, достатъчно. Повторих всяко от тях на себе си по няколко пъти, затворих тетрадката си и казах:
– „Трансформацио“!
На какво се надявах, може би ще попитате? Лорд Гордън рухна обратно върху камъка, пет пъти по-бързо от преди, покрит с козина, а ръцете му се превърнаха в ноктести лапи, и двете.
– „Прохибре“!
Без резултат.
– „Ут секум“!
Същият ефект, в смисъл на пълна липса на такъв.
– „Сатис“.
Ревът на Звяра за пореден път разтърси цялата ми къща.
– „Потест“!
Във въздуха над Гордън започна да се оформя отровна опашка. Какво, по дяволите, е това!
– „Ветитум“!
Щях да падна, без да седя с гръб към стената. И тук лорд Гордън се беше проснал на камъка, дишаше тежко и задъхано. По лицето му се лееше пот, по устните му имаше кръв, а в очите му – отчаяние. Вероятно и в моите.
– Стига толкова! – изстена драконът – Чувам гласа му, Анабел, усещам силата му, а виждам и състоянието ви, спрете, моля ви.
А, Звярът е решил да говори?
Това предизвикателство ли е?
Добре, прието е!
Решително се надигнах от одеялото, взех чаша чай и се отправих към Гордън.
– Анабел! – игнорирах дрезгавия вик на следователя.
– Мис Вайърти! – викът на мистър Онър, подобен на звука от спуснат спусък, беше невъзможен за пренебрегване.
Невъзможно е да се игнорира. Дори бих казала, че беше опасно. Не за мен, а за лорд Гордън, когото бившият пират можеше хладнокръвно да застреля, за да го предпази, така да се каже.
Обърнах се и срещнах погледа на готвача, а той беше студеният поглед на опитен убиец.
– Мистър Онър, не го очаквах от вас. – трябваше да призная.
– Мис Вайърти, не го очаквах от себе си, но ако нещо се случи с вас, никога няма да си го простя. – каза категорично мистър Онър.
Отпих бавна глътка от чая си и за няколко секунди се замислих, а след това, разсъждавайки, отговорих твърдо:
– С мен вече се случи нещо, мистър Онър. Още в столицата. Когато професор Стантън ме представи като своя любовница, унищожавайки както репутацията ми, така и способността ми да общувам със семейството, за което бях позор. И не казвайте, че не сте знаели нищо за това.
Вдигнатият револвер потрепери. И мигновено погледът на мистър Онър се върна в обичайното си състояние и той не можа да ми каже нищо повече. От негово име заговори мистър Уолън:
– Не разбрахме веднага, мис Вайърти. Далеч не. Едва когато годеникът ви се появи на прага, пламнал от отмъщение и готвещ се да предизвика професора на дуел. Знаете ли как завърши той?
Поклатих отрицателно глава, без да мога да кажа, че изобщо не знам нищо за това.
– Заклинание за подчинение. – каза с горчивина управителя ми – А мистър Донър, вашия годеник, се върна покорно в дома си, носейки годежния ви пръстен, набутан в гърлото му. Предполагам, че семейството му е трябвало да извика лекар. И второ подчинително заклинание за всички нас, които не можехме да останем незасегнати от ситуацията. Беше ни наредено да мълчим. По времето, когато професор Стантън напусна този свят, вече беше твърде късно и твърде безмилостно, за да ви кажем нещо. Не смеехме да се осмелим. Никой от нас.
Това беше удар на съдбата, който приех с твърдост.
В ръката си имах чаша чай, а нищо в живота не успокоява така, както чаша горещ чай. Пръстенът на Жорж – толкова се срамувах, че го бях изгубила и не го върнах, когато годеникът ми развали годежа. Срамувах се от това и до днес, пръстенът принадлежеше на семейството му от поколения и аз бях обиколила цялото имение, за да го търся, а после… той бил върнат на собственика си по един много варварски и нечовешки начин, на който изглежда бяха способни само драконите. И горчивина заля душата ми при спомена как самият професор Стантън, загърбил всички дела, е участвал в търсенето на пръстена… Какво лицемерие! Какво чудовищно лицемерие!
– Не стреляйте – помолих аз, преглъщайки поредната глътка чай. – Пак повтарям, Звярът няма да ме нарани във всеки случай.
И аз уверено продължих по пътя си.
Придържайки полата си, заобиколих горящите свещи и потънах на ръба на основния камък, като държах гърба си идеално изправен и почти механично продължих да пия чай.
– Анабел! – изхриптя лорд Гордън.
– „Трансформацио“! – приближавайки чашата до устните си, казах аз.
И подземието се изпълни с рева на дракон. А аз, седейки полуобърната, безразлично наблюдавах трансформиращия се мъж, който се бореше с припадък, без козина по тялото си – Звярът се страхуваше да не ме нарани. Невероятно, но в този момент любовта на лорд Гордън го защитаваше така, както нищо на света не би могло.
– Дръжте се, Себастиан! – казах аз и продължих: – „Вокантем“!
Заклинанието за призоваване накара Гордън да се вкопчи в гладкия камък с окървавени нокти и за миг погледът на Звяра проблесна в очите му, плашейки го със заоблената си зеница, но… лорд Гордън сигурно ме обичаше силно и искрено и така Звярът беше принуден да отстъпи пред другото същество.
А на моето предизвикателство отговори един дракон.
– „Куод вераимаго“! – призоваването на истинската форма.
И следователят потръпна, като бързо се покри с люспи. Те се пръснаха от тялото му, разкъсвайки кожата му, но когато кръвта се оттече и цветът на люспите стана видим, разбрах, че лорд Гордън е сребърен. Сребърен дракон.
– „Потест“!
И трансформацията спря, а лорд Гордън падна на камъка изтерзан, обезкръвен, изтощен… но вече много повече дракон, отколкото Звяр.
– Мис Вайърти, вода? – долетя от горния етаж.
– И сняг също, ако нямате нищо против. – казах аз.
Лорд Гордън, който дишаше тежко, каза дрезгаво:
– Чувствам се като Звяра, окован в имението Арнел – адски съм жаден.
– Всичко е наред, лорд Гордън. Сега всичко върви както трябва.
Той вдигна глава, погледна ме и после каза тихо:
– Мис Вайърти, нямате представа колко сте красива.
Усмихвайки се, аз тихо отговорих:
– Не мога да кажа нищо за красотата, но в едно съм сигурна отсега нататък – във вашата любов. Тя е невероятно силна.
Полицаят преглътна конвулсивно, гледайки ме шокирано, а след това ме попита с пресипнал глас:
– Искате да кажете, че не сте имали такава увереност, когато идвахте към мен!
Скрих усмивката си зад чашата, докато отпивах още една глътка, и за щастие мистър Онър се появи с кофа вода. Лорд Гордън замръзна, гледайки кофата и мистър Онър – възпитанието му не му позволяваше да пие така, но моята готвачка тактично го насърчи:
– Арнел пиеше така.
– Цялата кофа – цялата вода? – попита лорд Гордън.
– В него влезе, и във вас ще влезе. – увери го мистър Онър.
Лорд Гордън, каза разкаяно:
– Моля да ме извините за липсата на възпитание, мис Вайърти! – той хвана кофата с две ръце и започна да пие, като внимаваше да не разлее нито капка върху мен, която все още седеше до него.
И нямах намерение да ставам.
Още не бяхме приключили, а Звярът определено не дремеше.
Когато Бетси слезе с още една кофа, лорд Гордън искаше да се полее, вероятно го сърбеше по цялата кожа, но от друга страна, аз седях до него и той не искаше да ме остави мокра. Осъзнавайки, че е безсмислено да го убеждавам, аз докоснах водата и прошепнах:
– „Конгелатио“!
Водата мигновено се превърна в сняг и лорд Гордън с облекчение я изля върху себе си, като едва сдържаше стона си от облекчение, когато снегът охлади кожата му.
– Боли ли? – попитах с нескрито съчувствие.
– Малко е неприятно. – отвърна той.
Кимнах и докато мистър Онър и Бетси вървяха по стълбите, казах:
– „Трансформацио“!
Отново ревът на пробуждащия се дракон, лорд Гордън, падащ на кървавия, бавно топящ се сняг, и ноктите на Звяра, изникващи изпод пръстите му и изчезващи веднага щом се приближа до изкривения мъж. И Звярът трябваше да се оттегли.
А на мен ми оставаше само да се моля. Най-трудното предстоеше.
Назад към част 38 Напред към част 40