* * *
Няколко часа изминаха като няколко години.
– „Трансформацио“! – трансформация.
– „Вокантем“! – призоваване.
– „Куод вераимаго“! – заклинанието за истинската същност.
– „Фералкат“! – пробуждане на зверската същност.
– „Империум“! – заклинание за контрол.
– „Винкулум“! – обвързване на втората същност с ума на първата.
– „Есентианегатио“! – отричане на човешката форма.
Отдавна бях безнадеждно разтреперана от студ и магическо изтощение, мисис Макстън отново ми донесе чаша чай, мисис Еньо ми беше изплела вълнен шал, вълнени чорапи и по някаква причина детска шапчица. Последно матриархалният триумвират на Бетси, мисис Макстън и мисис Еньо беше решено да се разпусне за момента, но аз ги помолих да не го правят – бонето излезе изненадващо красиво, розово-бяло като зимна зора, чувстваше се леко и ефирно… Не си спомням някога да съм виждала нещо толкова прекрасно. Лорд Гордън, който все още беше в съзнание, макар че бях подготвила няколко заклинания, в случай че изпадне в безсъзнание, също оцени бонето и то остана такова, каквото беше.
Но не можех да оставя лорд Гордън такъв, какъвто беше сега – бяхме стигнали до последния етап, до етапа на пълното обръщане, и беше невъзможно да го направя в подземието на къщата ми, нито пък да изведа дракона навън, защото… Звярът чакаше.
Беше ядосан, няколко пъти се опита да се добере до мистър Онър, който носеше вода, но получи кофа на лицето си и остана на земята. Държеше главата си наведена, но чакаше и аз усещах присъствието му. Не можех да контролирам физически или магически лорд Гордън през цялото време, но не можех да го изведа на двора – нямах сили дори да се изправя и да ходя направо, а доктор Еньо вече три пъти трябваше да спира кръвотечението от носа ми.
И аз трескаво обмислях какво да направя, когато вратата на подземието се отвори с трясък и прозвуча тих, властен, плашещ глас:
– Мис Вайърти!?
Бог знае, че поне веднъж безкрайно се зарадвах да видя грамадния управител на Уестърнадан.
– Лорд Арнел, вие се появихте както никога на време! – възкликнах аз.
Но не можех да кажа, че и самия дракон се радваше. Застанал на върха на стълбището в подземието, той беше толкова студен, че свещите, които вече бяха преживели толкова много през тази нощ, изведнъж пламнаха толкова слабо, че сякаш угаснаха, потапяйки всички ни в пълен мрак. Всеки друг път това щеше да ме предупреди, но не и сега. Огромната сила на този дракон беше нещо, от което се нуждаех като от въздух точно сега. Само че в противен случай можеше и да спра да дишам за приблизително толкова време. И не само аз, страхувам се, че и моите близки бяха изложени на риск, и затова, да, лорд Арнел се появи точно навреме.
А аз, неспособна да сдържа въздишката си на облекчение, прокарах ръка през косата на тежко и хрипливо дишащия лорд Гордън и го информирах:
– Ще трябва да станете.
Той отлепи главата си от камъка, частично покрита с кръвта му, и каза:
– Аз разбирам, сега.
Никакво възражение, никакво оплакване, нито дума за очевидното – той не можеше да стане сам, разбирах това, всички останали го разбираха, а лорд Гордън със сигурност го разбираше. Той го осъзнаваше, но все пак смяташе да направи невъзможното без ничия помощ.
– Ще трябва да приемете моята помощ. – съобщих му безапелационно аз.
Погледът на дракона трепна за миг, но това беше единственият признак за яростта на Звяра. Уви, самият лорд Гордън не изпитваше никаква ярост, но твърдостта и почтеността му бяха далеч по-лоши от тези на звяра.
– Анабел, не! – каза той с непоколебима твърдост.
– Себастиан, да! – аз също бях готова да отстоявам позицията си до последно.
И като разбра това, лорд Гордън въздъхна тежко и каза:
– Анабел, едва ли можете да се изправите сама. Изтощена сте магически и физически. Едва успявате да държите гърба си изправен, а това вероятно се дължи само на корсета. Ако имате нужда да се изправя, ще го направя. Сам. Без вашата помощ. И когато се отдръпнете.
Това е изключително неприятна ситуация. Лорд Гордън беше прав, бях изтощена и изморена, но дори и така, можех да използвам „Ин драг“. В момента обаче заклинанието за подчинение можеше да бъде изкривено и тогава драконът щеше да се подчини на мен, но не и Звяра. А това щеше да е провал. Не, не се страхувах от Звяра, лорд Арнел беше тук, а в негово присъствие, ако някой трябваше да се страхува, това беше главният дракон на Уестърнадан. Проблемът беше другаде. За разлика от лорд Гордън, който беше изтощен от ритуала, Звяра беше пълен с енергия и ако можеше да се освободи и да се преобрази сега, щеше да унищожи всичко, което бях постигнала през нощта.
А и не бях сигурна, че ще имам възможност да извърша трансформацията отново. Защото появата на лорд Арнел тук можеше да означава само едно: те вече знаеха кой е другият Звяр.
И аз бях прав.
– Анабел, красавице моя, ако благоволиш да направиш няколко крачки встрани от мъжа, когото безсрамно докосваш толкова интимно пред всички. Мисис Макстън, мога ли да попитам къде гледате?!
Уви, лорд Давернети също вече беше тук.
Но той със сигурност не трябваше да дразни мисис Макстън.
– Аз, лорд Давернети, гледам с наслада и обожание на истинската, предана, искрена любов! – гордо му заяви моята икономка.
Двамата с лорд Гордън се спогледахме. Някак си чак сега забелязах, че голото му рамо ме докосва, сякаш драконът се беше притиснал към мен, а ръката ми всъщност дълго време беше в косата му, галех го успокояващо, после притисках дланта си към него, докато той се преобразяваше, после отново го галех в опит да облекча малко страданието му. И не усетих и най-малък дискомфорт от тези докосвания, абсолютно никакъв. Не можех да кажа на лорд Гордън, че съм длъжна да бъда близо до него само защото неговият Звяр не иска да ме нарани. И единствено защото дори не можех да го кажа на глас: Звярът чакаше да удари, а аз не исках да му дам и най-малката възможност да го направи.
– Себастиан, трябва да станем – казах тихо, като погледнах в светлосините очи на по-младия следовател – и двамата. Моля ви, заради мен, не пускайте ръката ми, каквото и да се случи.
Погледнахме се един друг: той, опитвайки се да разбере защо съм толкова недопустимо упорита и твърдоглава, и аз, дори с поглед, който го молеше да ми се довери.
– Мис Вайърти – прозвуча гласът на лорд Арнел, изпълнен с ледена ярост – мразя да ви огорчавам, но не само ще трябва да спрете да докосвате лорд Гордън, но и незабавно да се махнете от него.
Слаба усмивка докосна бледите устни на полицая и той каза:
– Те знаят. И това беше неизбежно. Много съжалявам, че изхабихте толкова много енергия за мен, Анабел. Но много повече съжалявам, че няма да мога да ти се отплатя за всичко добро, което си направила и си се опитала да направиш за мен. Сега наистина трябва да се отдръпнеш. Моля те.
Спуснах погледа си. Появата на лорд Арнел никога не е била по-удобна, отколкото сега, защото в негово присъствие можех да бъда спокойна за близките си, но що се отнася до мен лично… Дали сега ценях живота си? Вероятно не. Защото не се замислих за това нито за секунда. Всичко, от което се нуждаех сега, беше да спася дракона, на когото бях върнала крилата, и да измамя Звяра, който имаше достатъчно сила, за да ме удари във всеки един момент. Усещах го. О, усещах го с цялото си сърце, с цялото си тяло, с цялото си същество. И дори когато гледах в очите на лорд Гордън, усещах убийствено ледения, изпълнен с омраза поглед на Звяра върху мен.
Но нямаше време за притеснение, страх или размисъл.
Докоснах бузата на Гордън и усетих как цялото тяло на мъжа потръпна, а после, поглеждайки към главата на Уестърнадан, който все още стоеше в горната част на стълбите, вероятно страхувайки се, че приближаването му ще накара Звяра да действа, казах на висок глас:
– Ако предпазите дома ми и съпрузите Еньо от опасност, ще премахна заклинанието „Заслепяване“ от вас.
Тъмните очи на Арнел бавно се стесниха, погледът му проблесна в синьо и драконът попита с приглушен глас:
– Значи да разбирам ли, че не сте планирали да го премахнете?
– Не.
И лорд Арнел беше достатъчно умен, за да разбере, че „не“ се отнася не само за въпроса, който ми беше задал, но и за другото предложение, което ми беше направил.
– Оригинален… обрат! – каза той дрезгаво и ядосано.
Въздъхнах с облекчение, внезапно осъзнавайки, че съм облекчена, че успях да бъда много конкретна както по отношение на случилото се, така и по отношение на това, което лорд Арнел беше предложил.
Но това, което изобщо не бях очаквала, беше леденият въпрос:
– Мис Вайърти, прав ли съм, като предполагам, че сте решили да пренебрегнете както предложението ми, така и… мен?
Пренебрегване е твърде силна дума, но аз не съм говорила за това.
– Сделка, лорд Арнел. – погледът ми остана студен и в същото време изискващ – Все пак можете да го наречете споразумение. Няма да ми попречите да се справя със Звяра…
При тези думи лорд Давернети прокле тихо. Това ни най-малко не ме притесни, затова продължих:
– Заклевам се пред вас да унищожа заклинанието, което много скоро ще стане необратимо. За всичко останало можем да поговорим след това.
Драконът ме изгледа мълчаливо за няколко секунди, после се поклони почтително и каза със същия леден тон:
– Добре, нека да е по твоя начин. Но след това, бъдете сигурна, ще бъде дълъг разговор.
Кратък. Много кратък разговор. Но сега няма да говоря за това.
– Трябва да ставаме, Себастиан. – казах на лорд Гордън.
Предпазливо мистър Онър се приближи, подаде на дракона кофа с вода и в същата секунда призрачната, остра опашка на звяра блесна във въздуха над нас.
Скочих и покрих мистър Онър със себе си, преди Звяра да успее да нанесе удар и преди лорд Арнел да направи буквален опит да хване лорд Гордън за гърлото. Но той почти го направи, изтръгвайки изнемощялия полицай от основния камък и по този начин ми направи голяма услуга – хвърлих се към лорд Гордън, вдигнах го, принуждавайки го да се облегне на рамото ми, и му помогнах да слезе на пода. Себастиан трепереше – от изтощение, от ефекта на хватката на лорд Арнел върху врата на младия дракон, от аления отпечатък на стоманените пръсти и от осъзнаването, че изкачването на стълбите няма да е лесно.
– Заклинание за левитация? – внезапно предложи лорд Давернети.
Изненадах се от предпазливостта му и от съчувствения поглед, който беше насочен към лорд Гордън, но уви.
– Никакви заклинания. – помолих аз. И тъй като не можех да го обясня, без Звяра да чуе, добавих умолително: – Моля!
И на мен не ми пречеха.
Много бавно, с огромни трудности, с лорд Гордън стигнахме до стълбите, а там драконът набързо се облегна на стената, улеснявайки максимално позицията ми, но това не беше най-доброто решение – Звяра се възползваше и от най-малката възможност, за да превърне мигновено дланта на дракона в ноктеста лапа на чудовището, но аз бях по-бърза – закрих ноктестата лапа с ръка и Звяра се отдръпна с ръмжене.
– Просто ще трябва да се опреш на мен. – казах на Себастиан, дишайки тежко.
Младият дракон ме погледна с горчивина и каза тихо:
– Аз не мога.
Не ставаше въпрос за силата му, а за това, че не искаше или не можеше като джентълмен да натовари слаба жена с теглото си, което, макар и да не беше значително за дракон, все пак беше значително за човек.
– Това е като при тренировките, Гордън – внезапно каза Давернети – две вдишвания, две издишвания. Ти можеш да го направиш.
Получи се. Мигновено той престана да се подпира на рамото ми и се изправи, а аз хванах ръката му и стиснах ледената длан толкова силно, колкото можах. Слаба усмивка беше тъжният ми отговор и тогава драконът направи крачка. Стъпка нагоре. Без да има нито силата, нито способността да направи тази крачка, той все пак се изкачи едно стъпало нагоре. После още едно. Трето…
– О, за бога, той ще падне! – възкликна мисис Еньо.
– По-вероятно е мис Вайърти да падне. – мрачно каза доктор Еньо.
Не знаех, че изглеждам толкова окаяно, но докторът беше прав, както винаги, на деветото стъпало започнах да падам и щях да загубя равновесие или дори съзнание, но лорд Гордън ме задържа. След това ме придърпа за момент, за да ми даде възможност да си почина, и продължихме по пътя си – едно толкова трудно пътуване, че се страхувам, че още дълго ще сънувам кошмари за него.
Стъпалата, които водеха към мазето, бяха тридесет и девет. Тридесет и девет стъпала. Никога досега някое стълбище не ми е било толкова трудно, никога досега не ми се е струвало, че изкачването може да бъде почти безкрайно. Бях уморена. Бях толкова изтощена, че очите ми плуваха, и вече не аз подкрепях лорд Гордън, а той подкрепяше мен. Това би трябвало да го измори, но фактът, че ме подкрепяше, сякаш му даваше сили. И с всяка нова стъпка дракона ставаше все по-уверен, ръката около кръста ми ме придържаше по-здраво, а дланта на ръката му, която стискаше моята, ставаше все по-топла.
– Радвам се, че се чувстваш по-добре! – прошепнах с трудност и хриптене, което се изтръгна от гърдите ми, когато стигнахме до входната врата.
– Източникът на моята сила сте вие, мис Вайърти. – тихо отвърна дракона.
– Радвам се, че това е така. – и това беше истина. Почти. – Мистър Уолън, моля, отворете входната врата.
Управителят, с цялото достойнство, което запазваше дори в такава ситуация, и дори с пистолет в ръце, побърза да изпълни молбата.
– Анабел, пак по чехли в снега?! – лорд Давернети, който изглеждаше сериозно и постоянно загрижен за обувките ми, не можа да се сдържи.
Лорд Гордън пък се спря на вратата и попита тихо:
– Мис Вайърти, какво следва?
Следват седемте кръга на ада! Най-трудната част от трансформацията. Професор Стантън практически никога не ми позволяваше да го правя, а на мен не ми позволяваха често и да помагам. Може би затова, когато обявиха, че лорд Арнел е успял сам да завърши последния етап на прераждането, изпитах едновременно гняв и облекчение. Но с лорд Гордън трябваше да направя всичко сама. Абсолютно всичко, въпреки че вече нямах сили, но все пак трябваше да го направя. Трябваше. Или ще го направя, или… ще се проваля да спася Гордън, както някога не успях да спася лейди Елизабет Карио-Енсан, и единственото, което ще ми остане, е да го гледам как умира безпомощно. Предпочитам сама да умра!
– Всичко ще бъде наред. – уверих го с увереност, каквато никога преди не бях изпитвала – Лорд Гордън, целият този ритуал е последователна и добре изпитана схема. Работещ модел. Професор Стантън и аз сме го изпълнявали над три хиляди пъти.
– Три хиляди? – попита шокирано лорд Давернети.
Без да се обърна, изтъкнах очевидното:
– Броят на кралската гвардия е три хиляди трансформиращи. Като част от императорската заповед, ние отработихме трансформацията с всеки от тях.
И това беше истината.
Но лъжата беше твърдението „Всичко ще бъде наред“. Нямах представа какво щеше да се случи по-нататък. Но с присъствието на лорд Арнел поне бях сигурна, че близките ми при всички случаи са в безопасност, и тази увереност ми даваше сили.
– Трябва да се спуснем долу. – съобщих на лорд Гордън.
Той кимна, като ме погледна напрегнато.
– Надявам се… да не се простудите.. – добавих несигурно.
Лорд Гордън беше полугол, а панталоните му отдавна и безнадеждно бяха мокри, както и моята рокля.
– Аз – не, – отвърна драконът – но вие…
– Ще го преживея. – още една лъжа.
Но в стремежа си да избягам от неприятната тема, аз зададох един много важен въпрос:
– Вие видяхте лорд Арнел във формата на дракон. Интересно ми е дали бихте могли да ми кажете колко крачки е дължината на едно от крилата му.
Лорд Гордън се поколеба, без да обръща внимание на ледения вятър, сякаш за разлика от мен наистина не го забелязваше, и каза:
– Не по-малко от четиридесет.
Е, кимнах, приемайки отговора му, погледнах с копнеж към тъмния, изпълнен със сняг мрак на мрачната нощ и казах:
– Трябва да се отдалечим на петдесет крачки от къщата.
Драконът ме погледна с поглед, който отразяваше всяко съмнение за целесъобразността на това, и аз трябваше да добавя:
– Не трябва да ме пускате, или поне ръката ми. Това е важно. Жизнено важно. Моля ви.
Само за един миг Гордън затвори очи, въздъхна конвулсивно и заповяда:
– Мистър Уолън, донесете ми наметало за мис Вайърти.
Мистър Уолън грабна първото от стелажа, но мистър Онър не му позволи да ми подаде дрехата – взе наметалото, което приличаше на многострадалното наметало на мисис Макстън, нахлузи го върху цевта на пушката си и го протегна към Гордън, като се опита да го държи колкото се може по-далеч. Драконът взе наметалото, но Звяра удари и оръжието падна на земята. Почувствах се зле при мисълта, че такова нещо можеше да се случи с ръката на мистър Уолън.
Другите определено също се чувстваха доста неудобно.
Лорд Гордън беше първият, който се почувства неловко.
– Мис Вайърти, мисля, че е по-добре да останете тук. – каза той тихо.
Понякога лъжите вредят, без съмнение, но в някои случаи лъжата, която спасява положението, е сто пъти по-добра от истината.
– Ако не завършим трансформацията, ще изгубиш контрол над съзнанието си и никога повече няма да можеш да се върнеш в човешка форма. – казах аз.
И да, това беше лъжа. Поне един дракон в дома ми знаеше това със сигурност… и се надявах, че ще има благородството да запази мълчание. Лорд Арнел обаче, който бе преминал перфектно етапа на последната трансформация, не пожела да замълчи и каза с нескрита насмешка към мен:
– И тогава, лорд Гордън, поради размерите си ще трябва да разглеждате като сексуални партньори само… китове.
Полицаят ме погледна шокирано. Аз сведех поглед, усещайки как бързо се изчервявам, лорд Давернети не можа да се сдържи да не възкликне, а лорд Арнел добави язвително:
– Какво мислите за рибите като цяло?
Ако се съди по погледа, който младши следователят хвърли на губернатора, интересът му, дори гастрономически, към каквато и да е риба вече беше напълно отслабнал. И увивайки ме в наметалото, лорд Гордън ме вдигна на ръце, за да напусна дома си възможно най-скоро, като се опита да скрие гнева и раздразнението си.
Но, ако трябва да бъда откровена, въпреки цялото си смущение, бях благодарна на лорд Арнел за тази саркастична забележка, за да не се налага да се упражнявам допълнително в изкуството да изричам възможно най-достоверната лъжа.