* * *
Петдесет крачки. Точно петдесет крачки. Лорд Гордън спря и ме погледна напрегнато.
– Вече може да ме пуснете. – опитах се да се усмихна.
– Право в снежна преспа? – младшият следовател не харесваше тази ситуация. Повече от това не му харесваше.
– Можехме да отидем някъде, където не е снежна преспа. – беше ми безумно студено, едва можех да говоря, без да скърцам със зъби, но не можех да се стопля сега, знаейки, че ще ми трябва всяка капка магия, която ми беше останала.
Лорд Гордън се огледа, забеляза едно паднало дърво наблизо и се насочи към него. В този момент искрено съжалих за моята ограда, която беше стара, но много оригинална и изящна, и обграждаше тази къща поне от два века. Но не казах и дума на полицая.
Той ме отнесе до едно паднало дърво, почисти снега от него, настани ме да седна на него и коленичи пред мен, стиснал дланите ми.
Горе над нас виеше снежна буря, студът от планините, леденият вятър ме смразяваше до кости, а аз събрах сили да изрека думите, които донесоха на човека, който ми се беше доверил, невъобразима болка:
– „Куод вера имаго“!
И Гордън се срина на ледената, замръзнала земя, гърчейки се и ревяйки от болка, превърнат не в дракон, а в Звяра.
Тук, далеч от основополагащия камък и драконовата магия, Звярът беше по-силен и с всяка секунда ставаше все по-силен. И всичко, което трябваше да направя сега, беше да повярвам в любовта. Истинска, искрена, преодоляваща всички препятствия любов. Истинска любов, като в приказка. Като във всички приказки наведнъж. Защото единственото нещо, което можеше да ме спаси сега, беше любовта. Този етап, последният етап от трансформацията, беше най-опасен. Професор Стантън не ми позволяваше да премина през него, защото понякога обезумелите от болка трансформиращи набираха невероятна сила, чупеха оковите, огъваха решетките на клетките и достигаха до дракона, като на няколко пъти разкъсваха гърлото му със зъбите си. Професорът се спасяваше само благодарение на факта, че беше чистокръвен дракон, но магията не го спасяваше. Дори защитна, дори щитове, дори сребро. Нищо не го спасеяваше, затова Стантън ме държеше възможно най-далеч от последния етап на трансформацията. И когато поех Арнел, знаех какво правя, знаех рисковете, но правех трансформацията в подземията на къщата, близо до основния камък, а това беше значителна защита. Беше почти чудо, че разяреният Арнел премина сам през последния етап на трансформацията. Без ничия помощ. А емоцията, която го бе подтикнала към това, бе гневът.
Но тук и сега нямаше гняв, нямаше защитен камък, нямаше възможност да прибегне до защитна магия.
Нямах нищо. Абсолютно нищо, освен… любов. Любовта на лорд Гордън към мен. Любов, която сега трябваше да защитава и двама ни.
Плъзнах се след Гордън, като изгубих наметалото си върху самото паднало дърво. Обгръщайки с треперещите си длани лицето му и гледайки в очите на дракона, прошепнах следващото заклинание:
– „Фералкат“!
Ръмженето, яростният рев на Звяра ме оглуши и разтревожи онези птици, които не бяха обезпокоени дори от зловещия вой на ледения вятър. Господи, помогни ми…
С конвулсивна въздишка продължих:
– „Империум“!
Чудовищната опашка на Звяра удари дървото зад гърба ми и то се разби на трески, но… любовта, определено любовта, прокълната от Звяра сто пъти, и същата опашка ме покри от острите отломки, а очите на чудовището проблеснаха с алено сияние на безсилна ярост от болка и обида.
И в този миг ние не останахме сами с дракона, а със Звяра, който се взираше свирепо в очите ми.
И това е лошо.
Много е лошо. Не би трябвало, защото събуждам дракон.
– Ти… – гласът на Звяра беше дрезгав, а погледът му изпълнен с омраза – ти…
Преглътнах конвулсивно, все още държейки вече омразното лице на по-младия следовател и опитвайки се да не допусна страх в сърцето си, защото страхът винаги е последван от несигурност, а точно сега не можех да си позволя да се съмнявам в собствените си способности.
– Ти… – Звярът се разтрепери от ярост – защо ти?
Той е яростен, отчаян, безсилен гняв, защото при цялото си желание не може да ме убие сега. Иска да го направи, но не може. Колко силна трябва да е любовта на лорд Гордън към мен, щом събудилият се в него Звяр не е в състояние да ме убие, дори когато най-сетне му е ясно, че аз го убивам? Въпрос, за чийто отговор не искам да мисля нито сега, нито някога.
– Той е мой! – изръмжа Звярът – Мой!
Няма как.
И продължавайки да гледам в очите на чудовището, повторих, призовавайки истинската му форма, формата на дракон:
– „Куод вера имаго“!
Треперех. От студа, от настъпващия страх, от осъзнаването, че призоваването на истинската форма не се е получило – Звяра все още ме гледа, и също ми се усмихваше подигравателно, Звяра. Боже, какво ще правя?! Надявах се, че дори отдалечена от основния камък на къщата, ще успея да запазя контрол, но не е така. С нарастването на болката и отчаянието осъзнах, че Звяра е по-силен. Наистина по-силен. Драконът би могъл да го предизвика в истинската му форма, но драконът все още не го е направил, а Звяра вече има и сила, и истинска форма. Звярът е по-силен. Много по-силен от мен и Гордън.
Но аз гледам в кръглите му алени очи и си спомням какво каза младши следователят: „И запази пръстена ми, докато го имаш, ще мога да си спомням най-хубавите моменти от живота си, когато вярвах, че си приела предложението ми.“
И дланите ми бавно се плъзнаха по студеното му лице.
Усмивката на Звяра стана по-очевидна.
Треперещите ми пръсти безуспешно се опитваха да хванат златната халка, останала в джоба ми.
– Ново заклинание? – попита подигравателно Звяра.
Измъкнах пръстена от джоба си.
Годежният пръстен на лорд Гордън блестеше на светлината от отворената врата на къщата ми. А подигравателната усмивка на Звяра се превърна в усмивка, очите му проблясваха с аления огън на яростта. Но това не беше последният удар за Звяра.
– Себастиан – сега ми е трудно да дишам, но все пак дишам – ти каза, че най-хубавите моменти в живота ти са тези, в които вярваш, че съм приела предложението ти. Не знам дали ще успея да те направя щастлив, но ще направя всичко по силите си да го направя. И ако ме обичаш, ако наистина ме обичаш, аз съм съгласна да бъда твоя съпруга.
И един златен пръстен със син, изящно шлифован сапфир нежно обгърна безименния пръст на дясната ми ръка.
Шокиран поглед от страна на Звяра и последен удар от моя страна:
– „Драко трансформацио“!
Той се дръпна назад, по тялото му преминаха вълни, ноктестата му лапа се стрелна към врата ми, но замръзна на милиметър от него, а светлината от къщата сега се отразяваше върху острите върхове на ноктите му.
– „Империум“! – предадох на Гордън контрола върху собствената му форма.
И дракон, бързо покриващ се с люспи, дракон падна в снега.
– „Винкулум“! – свързване на новата форма със съществуващото съзнание.
Рев разтърси планинския връх, а някъде в планината се спусна снежна лавина.
– „Есентианегатио бестия“! – отричане на същността на Звяра.
И в бързо разширяващите се очи последният ален пламък проблесна самоличността на този, който някога беше пробуден, а сега напълно унищожен.
– Това е всичко, сбогом, Звяр! – казах тихо аз.
Но той вече не чуваше.
А драконът се превръщаше в дракон.
Сребристото му тяло с люспи ставаше все по-голямо.
Огромните му криле се разпериха.
В гърдите, в самите вътрешности, под сребристите люспи, пламтеше пламък.
Докоснах огромната глава, която лежеше в скута ми, и прошепнах последното заклинание:
– „Ад сидера воларе“! – полети към звездите.
Едно размахване на огромните му криле, едно движение, от което косата ми се развя на вятъра, и един огромен сребърен дракон, настоящ истински дракон, полетя в небето.
Докато седях на снега и отмятах глава назад, го гледах как се издига все по-високо и по-високо.
Във виелицата от сняг, която отдавна беше заличила очертанията на крилатото същество, се виждаше само огънят, огънят, който гореше в гърдите му, и изглеждаше, че това не е дракон, летящ към звездите, а друга ярка звезда, издигаща се към звездите.
– Толкова е красиво. – прошепнах аз на лорд Арнел.
– Толкова силно искам да те удуша. – каза той гневно.
– Няма да видиш врата ми. – и аз се усмихнах.
– Ще го намеря по усет. – увери ме лорд управителят на Уестърнадан.
Той ме вдигна от снега, погледна ме в очите, което беше проблем за него, и попита хрипливо:
– Каква е вероятността да припаднеш точно сега?
– В магически припадък! – уточних аз, мислейки си какво би станало, ако лорд Арнел ме извади от този припадък.
– Разбирам – каза той студено – никакво мляко.
Усмихнах се, отново погледнах към небето и отговорих честно:
– Сто процента.
– О, по дяволите! – изруга Арнел.
Никога досега не бях припадала с усмивка на уста.