Елена Звездная Градът на драконите – Книга 4 – Част 42

* * *

Магическият припадък се различава от класическия по много признаци, като например факта, че все още можете да чувате нещата. Така че успях да чуя какво каза Арнел:
– Погрижи се за нея, аз ще се погрижа за Гордън.
И не само да чувам, но и да отговарям:
– Той не е убил Елизабет Карио-Енсан.
Но го казах напразно – границата между магическото и обикновеното припадане беше много тънка и затова припаднах, след като го казах. Това не е най-приятното усещане.

* * *

Когато отворих очи, в спалнята на професор Стантън беше светло. Изглежда, някой беше премахнал заклинанието за затъмнение поне от тези стени и така имаше мека зимна светлина, приглушена от снеговалежа. Когато обърнах глава, видях мисис Макстън да плете нервно чорап и изглежда това беше нейният десен чорап – не първият ѝ десен чорап, а поне дузина десни чорапи, които лежаха на дивана до нея, а недалеч от мен, на масичката до прозореца, имаше малък букет сини виолетки в стъклена ваза. Не зимни виолетки, а обикновени, но много красиви сини виолетки.
И тогава мисис Макстън, която беше забелязала завръщането ми на бял свят, плесна с ръце и възкликна:
– Мис Вайърти!
Опитах се да вдигна ръка, за да я спра, но беше твърде късно, вратата се отвори и влезе лорд Арнел. Но той нямаше време да се приближи до мен, защото доктор Еньо имаше повече умения в бързата атака на болните. Виртуозно заобикаляйки губернатора в завоя, той забързано се приближи до мен, бързо разгледа лицето ми, очите, опипа гърлото ми, вдигна и пусна ръката ми и заключи:
– Е, скъпа моя, този път си надминала себе си! Поздравления, вече не сте маг!
Мисис Макстън почти изпусна иглите си, но се съвзе и започна да плете левия чорап като продължение на десния.
Аз обаче въздъхнах тежко и отговорих хрипливо:
– Доктор Еньо, теорията за загубата на магия от преумора или изтощение е толкова валидна, колкото и прословутата теория, че жените с висше образование стават безплодни.
– Да? – доктор Еньо определено се интересуваше от това, което чуваше.
Ръката му мигновено се премести към стомаха ми и аз бях информирана:
– Вие не сте безплодна.
– Няма как! – възкликнах с притворно учудване.
– Саркастична сте, – заключи докторът – значи сме на път да се оправим.
Мисис Макстън, която чу това, въздъхна с облекчение и захвърли иглите си заедно с недовършения чифт чорапи.
– Чай? – попита тя, но съвсем не мен.
– Със сигурност ще е от полза. Също така бульон. И да, без греяно вино по рецептата на вашия мистър Нарел.
– Той не е мой! – изсъска мисис Макстън.
Без да спори, докторът само повтори авторитетно:
– Никакво греяно вино. Никакъв алкохол. Имаме работа с пълно изтощение, абсолютно изтощение, а в момента в мис Вайърти няма никаква магия.
Моята икономка въздъхна скръбно и викайки:
– Мисис Еньо! – напусна спалнята. В същия миг в стаята влетя маститата съпруга на доктора, определено загрижена за репутацията ми, пристъпи покорно към дивана, който мисис Макстън току-що беше заемала, погледна плетивото, плесна с ръце и набързо започна да разплита онова, което беше вързано.
И в следващия миг нервите на лорд Арнел не издържаха.
Не, той не прогони никого и изобщо не направи някакви гръмки изявления, но с едно движение на ръката си доктор Еньо се преметна при жена си и там двамата замръзнаха, определено в застой. И това не беше вариант на „темпус“. О, не! Съпрузите Еньо дишаха, но сякаш се намираха в някакъв вакуум, оставяйки ме насаме с един разгневен дракон.
Разярен дракон.
Дракон, толкова разярен, че цялата стая сякаш се пропука, толкова разрушителни бяха емоциите на лорд Арнел.
– Заклинанието! – напомни ми той студено.
Теоретично нямах никаква магия в себе си поради силното ми магическо изтощение.
На практика вдигнах ръка, събирайки тръпнещите студени частици от магията на лорд Арнел, и изпълних своята част от сделката:
– „Дисторсио ремото ило Заслепяване“!
Лорд Арнел примигна, след това затвори очи за миг и ме погледна отново, като вече свободно фокусираше погледа си върху определено бледите ми черти. Искрено се надявах, че моята плачевна и непривлекателна външност ще го разубеди от желанието да посвети живота си на толкова непривлекателен човек. Във всеки случай не исках по никакъв начин да бъда свързвана с този дракон. И трябваше да му го кажа.
– Благодаря. – въпреки студенината в гласа му, благодарността му определено беше искрена.
Но лорд Арнел знаеше също толкова добре, колкото и аз, как ще завърши разговорът ни.
Бавно, категорично и демонстративно той отиде до широкото легло и спря с ръце зад гърба си. Но в неговата величествена, силна фигура нямаше усещане за отпускане. О, не! Този дракон беше напрегнат като тетивата на смлян арбалет. Единственото оръжие, което хората в древността са можели да използват срещу дракони.
В продължение на няколко дълги мига се гледахме един друг като военачалници преди битка – пресмятахме възможностите си, подготвяхме козовете си и оценявахме шансовете на битката, която със сигурност щеше да настъпи.
Точно това очаквах – битка. И бях готова да се бия до последния човек, защото имах за какво да се боря. И сгънатите ми на гърдите ръце неволно се свиха в юмруци. Съдейки по напрегнатата поза на лорд Арнел, той също стискаше ръце в опит да се сдържи поне докато започне битката.
Но предположенията ми се оказаха погрешни.
Този дракон за пореден път бе успял да ме изненада. Като остави настрана гордостта, яростта, възмущението и гнева, той изведнъж се свлече до ръба на леглото, въздъхна тежко и като ме погледна в очите, попита уморено:
– Анабел, в какво беше моята грешка?
В първата секунда си помислих, че съм направила грешка и не съм чула въпроса. За част от секундата си помислих, че промяната в поведението на дракона е заблуда, но тя беше истинска. И лорд Арнел, който седеше до мен, беше също толкова реален, достатъчно беше да протегна ръка и да докосна ръкава на снежнобялата му риза.
И съвсем внезапно, с безумно съжаление, осъзнах, че толкова много ми се искаше да протегна ръка, да плъзна пръсти по меката коприна, да покрия дланта на силната му, вече покрита с плат длан…
Искам го толкова силно, но никога няма да направя такова нещо.
– Истината! – каза лорд Арнел дрезгаво, с глас, който носеше скрита, но определено присъстваща приглушена заплаха.
И като се откъснах от съзерцаването на ризата му, погледнах в тъмните очи на дракона. Тъмни като басейн, опасни, плашещи с нечовешките си вертикални зеници, и все пак привлекателни, както само стихиите могат, неунищожими и вкусни в силата си. И ми се стори, че стоя до прозореца с длани, притиснати към дебелото удароустойчиво стъкло, а там, зад прозореца, бушува ураган, който събаря всичко и всички, роден в тъмното, почти черно буреносно небе….
– Вие казахте „договор“. – казах тихо.
Тъмните очи се свиха мигновено.
Имах чувството, че стъклото зад торнадото е станало с един ред по-тънко. Но това не ме спря. Страхувам се, че нямаше как да спрем нито един от нас.
И все пак се опитах.
– По-лесно ще ми бъде да ви напиша писмо, лорд Арнел. – казах му откровено.
– О, да – злобна усмивка изкриви красивите му устни – със сигурност ще ви е по-лесно да ми напишете писмо… Това е единственият начин да ме излъжете по възможно най-достоверния начин, нали! – в гласа на яростния дракон прозвуча метал.
Стъклото, зад което се криех, започна да се пропуква…
Но това не ми вдъхна ужас или страх. Съжаление, горчивина от загубата, привкус на отчаяние, но не и страх. И аз все още исках да протегна ръка, но все по-ясно осъзнавах, че това е невъзможно.
– Искате ли да чуете истината? – вгледах се в тъмните очи на дракона, като не си позволих да потъна в бурята на стихиите – Предпочитате ли откровеността и прямотата? Искате ли да ви го кажа в очите?
Той не каза нито дума.
Но погледът му беше твърдо решен да ме накара да направя точно това. Е, по дяволите с вас!
– Не ви вярвам. И никога няма да ви повярвам.
Всяка от тези думи беше изречена ясно и твърдо. И нямах никакво намерение да съжалявам за това, което бях казала.
– Ето как… – бавно каза лорд Арнел.
Това не беше нито съгласие с мнението ми, нито опит да оправдае или оспори твърдението ми и можех да заключа, че съм права в своето недоверие, а лорд Арнел е твърде благороден, за да ме излъже в очите.
– Договор! – повторих отново тази омразна дума – Вие казахте: „Договорът е в кабинета ми“. Това ми беше достатъчно, за да направя паралел с една много подобна ситуация, в която един дракон ме беше помолил да му се доверя. По почти същия начин, по който го направихте вие. И с абсолютно същата клауза в договора.
Замълчах за миг, поемайки си дъх, после продължих много по-тихо:
– Подписвайки договора на професор Стантън, аз унищожих живота си. Унищожих себе си, репутацията си, името си, но най-лошото не е дори това, че не знаех за него. Това беше просто прищявка на професор Стантън! Той ме унищожи просто защото не искаше да ме сподели със собственото ми семейство… Толкова драконовско, не мислите ли?
Очите ми бяха парещи от сълзи, сълзи на безумно, но добре обосновано негодувание. Все още не можех да разбера защо. Защо постъпи така с мен, със семейството ми, с годеника ми и дори със собствените си слуги. Защо? За какво? Заради какво?
– В известен смисъл съм ви благодарна – вие ми отворихте очите за случилото се, а другите просто не можеха да направят такова нещо от съжаление… От съжаление към мен.
Лорд Арнел мигновено се обърна, опитвайки се да скрие гнева, който проблесна по лицето му. Да, той беше ядосан, и то само на себе си.
– Мислех си, че отдавна съм пораснала, но наистина пораснах вчера. – продължих с горчива насмешка.
Драконът въздъхна конвулсивно, а после каза съвсем искрено:
– Съжалявам.
Е, също толкова искрено отговорих:
– Съмнявам се.
Вратата се отвори и влезе мисис Макстън, носейки поднос с чай, и щом спря, загледана изненадано в застиналата във времето двойка Еньо, зададох само един въпрос:
– Мисис Макстън, какво мислите за лорд Гордън?
Без да откъсва поглед от доктора и съпругата му, които бяха започнали да се движат, но някак изключително бавно, моята икономка отговори разсеяно:
– О, много достоен млад мъж… дракон. С мисис Еньо тъкмо бяхме говорили за него предишния ден и се съгласихме, че неговите маниери и благородство отразяват природата му толкова, колкото и всичко останало. Несъмнено ви е обикнал от пръв поглед, но мъже като него, дори и да са влюбени, никога не биха прибързвали, а лорд Гордън ви ухажваше толкова мило и благоговейно, както би го направил само един влюбен джентълмен.
В този момент мисис Макстън забеляза присъствието на лорд Арнел до болничното ми легло и замълча, като държеше подноса и ме гледаше тревожно.
Отговорих и с тъжна усмивка, обърнах се отново към управителя на Уестърнадан, който бе застинал в сковаваща статуя, и казах горчиво:
– Във вас удивително се съчетават коварството на професор Стантън и благородството на лорд Гордън. Но нещо ми подсказва, че ако наистина бяхте влюбен в мен, действията ви щяха да са от съвсем друго естество, нали?
Лорд Арнел запази мълчание.
И тогава изпълних моето тайно и не чак толкова благородно желание и протегнах към него ръка. Лявата ми ръка. Сватбеният пръстен, който беше закопчан за гривната ми, блестеше с неразрушими окови.
– Дайте го на тази, която наистина ще завладее сърцето ви! – помолих аз.
Лорд Арнел ме погледна в очите и в продължение на няколко секунди ме гледаше с чувство, което караше омразата да изглежда като слабо листенце от свещ на фона на ревящ горски огън. След това бавно хвана ръката ми. Пръстите му се плъзнаха нагоре по златната верижка и после стиснаха златната гривна.
Чу се приглушеното щракване на заключващата пружина.
Тихото съскане на разтопената ключалка.
И ледените думи на дракона:
– Аз вече… го дадох!
Когато той се изправи, със съжаление установих, че гривната е запечатана.
Беше толкова плътно запечатана, че нямаше как да я махна, защото драконите боравеха с метала по-умело от всички останали. А тази, която носех, вече не беше златна, беше сплав, толкова силна, че дори аз, като маг, нямах никакъв шанс да се отърва от нея.
Поглеждайки към Арнел, изведнъж осъзнах, че и аз нямам шанс да се отърва от въпросния дракон.
– О, по дяволите! – в момента нямах сили за заклинание.
Арнел издържа както на погледа ми, така и на яростта ми.
После се наведе бавно, опрял двете си свити в юмруци ръце на леглото, и каза хрипливо, гледайки ме право в очите:
– Права сте, Анабел, имам много общо с професор Стантън. И затова трябва да разберете – ако лорд Гордън продължава да ви ухажва „мило и благоговейно“, ще трябва да се занимава с мен. Приятен ден.
Когато си тръгна, той затръшна вратата толкова силно, че тя увисна на една панта и скърцаше жално. Предната врата беше по-здрава, но и тя понесе удари.
Когато тътенът от удара утихна, мисис Макстън, разтърсвайки ме с уравновесеността си, попита замислено:
– Мис Вайърти, какво иска той от вас, освен… вас?
Облягайки се нервно на възглавниците, аз откровено си признах:
– На мен това не ми е известно.
Аз въздъхнах, после казах тихо:
– Лорд Арнел, моля ви, върнете се.
Мисис Макстън и мисис Еньо ме погледнаха с голяма изненада, а лекарят отсреща попита:
– Как се чувствате, мис Вайърти?
Вероятно и тримата си мислеха, че драконът няма да чуе. И всички те грешаха.
Входната врата се отвори, лорд Арнел се качи на първия етаж гневно и бързо, той внимателно отвори вратата, водеща към спалнята, от което тя най-накрая се счупи и грамадният владетел трябваше просто да я подпре на стената.
Едва след това драконът промълви сдържано и вежливо:
– Какво желаете, мис Вайърти?
Погледнах към мисис Макстън и попитах:
– Чай.
Икономката, изгубила представа за случващото се, но не загубила професионализма си, ми подаде чаша чай, след което аз попитах учтиво:
– Моля, оставете ни с лорд Арнел. – и като отпих малка глътка чай, добавих: – Насаме.
Молбата ми предизвика нескритата изненада на мисис Еньо, също толкова нескритото възмущение на мисис Макстън и искрения интерес на лорд Арнел.
Явно от любопитство той вече беше вдигнал ръка, за да извика „Ин драг“, но едно тихо „Не смейте“ беше всичко, което беше нужно на дракона, за да промени решението си.
Двойката Еньо напусна спалнята ми първа, последвана от мисис Макстън под молещия ми поглед, но знаех, че ме очакват часове на морализаторстване и възпитание. Имаше обаче неща, които не исках да казвам пред онези, които можеха да пострадат.
Когато те си тръгнаха, лорд Арнел мълчаливо върна вратата на мястото ѝ, като внимателно я плъзна в отвора.
Не си направих труда да предотвратя това, а освен това добавих и едно заклинание:
– „Изолация“!
Лорд Арнел само несигурно измърмори, пристъпи към мен и скръсти ръце на гърдите си:
– Слушам ви, мис Вайърти.
Глътка чай, секунда размисъл и трябваше да констатирам очевидното:
– Лейди Елизабет Карио-Енсан е била убита от баща си.
Извивайки вежда и това беше единственото, което издаваше изненадата му, лорд Арнел направи неприемливото, като седна на леглото ми. Погледът му към мен беше някак предизвикателен, сякаш искаше да каже: „Да се възмутим ли по този въпрос, или да продължим диалога?“. Предпочетох второто. Драконът с усмивка прие отстъпката ми и каза:
– И каква беше причината за подобно предположение?
Затопляйки дланите си с топлата чаша, бях принудена да призная:
– Това е очевидно, лорд Арнел. Като начало херцог Карио беше единственият, който се усъмни в самоличността на дъщеря си.
Драконът бавно сви очи, гледайки ме втренчено. Мълчаливо, позволявайки ми да продължа.
И аз продължих:
– Ние не му обърнахме много внимание веднага. Нещо повече – аз просто не се замислих за подобна възможност. И дори сега, когато вече знаем толкова много, вариантът за предателство от страна на старата лейди Арнел, която е сътрудничила на херцог Карио и е можела да му съобщи за подмяната, остава допустим.
Арнел кимна мълчаливо, потвърждавайки, че и той е трябвало да помисли за това.
– Но – отпих още една глътка чай – има два факта, които сочат участието на херцог Карио в убийството на дъщеря му. Първият – алените очи на мъжа, който видяхте, когато започнаха да ви призовават по време на трансформацията. Тогава предположихме, че това е Ръждивият дракон, действащ заедно със заговорниците, а след това се появиха предположения, че това е Звяра. Ние с вас обаче видяхме очите на Звяра – те са различни. По-големи, с различен цвят, пожълтели – кръвта на трансформиращите. А сега ми позволете да ви задам един въпрос – когато поставихте защитния купол в центъра на Уестърнадан, видяхте ли ясно аурата на всеки жител на територията – и имаше ли там дори един чистокръвен Ръждив дракон?
След секунда мълчание градоначалникът на Уестърнадан отговори кратко:
– Не.
Дори не съм се съмнявала в това.
– Добре – седнах по-изправена, спуснах чинийката и чашата в скута си и погледнах към дракона – тогава да преминем към основното доказателство. Левитирането на предмети, лорд Арнел. Вие владеете ли го?
– Напълно. – потвърди той, като ме гледаше втренчено.
Кимнах и зададох още един въпрос:
– Колко години са необходими, за да се научите да левитирате сам?
Драконът ме погледна въпросително.
Доближих чашата до устните си, отпих още една глътка и докладвах:
– Лорд Гордън ми каза, че самата лейди Елизабет го е въвлякла в битка. Тя го нападнала, а момичето било много по-добро в бойната магия, отколкото в магията за преобразяване. А после, в резултат на битката им, момичето, според предположението на лорд Гордън, след като получило смъртоносна рана от него, левитирало към най-близкия перваз, където било намерено от мен.
Секунда мълчание и лорд Арнел направи естествен извод:
– Това е невъзможно.
Левитирането на собственото тяло е изключително трудна задача и абсолютно невъзможна в състояние на полет със смъртна рана.
Кимнах, съгласявайки се с казаното от него. И едва тогава казах това, за което се страхувах да мисля:
– Лейди Карио-Енсан, докато умираше, ми каза с труд: „Звярът… Звярът се събуди… Звярът… Бягайте.“
При този ужасен спомен по гръбнака ми преминаха тръпки и аз отново притиснах чашата към дланите си, стоплена от топлината на охлаждащия се чай.
– Забавно е, – продължих аз, като ни най-малко не го намирах за смешно – но Ембър Енсан, когато чу за Звяра, каза нещо съвсем различно: „Имате нужда от баща ми“.
Лорд Арнел ме изгледа с неразбиране и с тежка въздишка обясних уморено:
– Елизабет Карио-Енсан, както и херцог Карио, нямаше представа, че Лаура е създала своя Звяр, за да върши мръсната ѝ работа, така да се каже. Но Елизабет е знаела за опасността от Звяра и затова е нападнала преобразения лорд Гордън. Сега въпросът е – откъде Елизабет е знаела какво представлява Звярът и как може да го убие?
– Обучение? – предложи драконът с приглушен глас.
– Обучение, за което дори ОрКолин не знаеше, защото иначе щеше да се намеси. – потвърдих аз.
– Защо? – попита хрипливо лорд Арнел.
Не знаех какво знае лорд Арнел за историята на трансформиращите и всъщност самата аз не знаех много, затова просто повторих думите на лейди Амбър:
– Вие никога ли не сте се чудили защо всички племена на трансформиращите изведнъж се обединиха в една държава? Защото един ден Звяра се събуди.
– Думите на Ембер Енсан? – досети се мигновено лорд Арнел.
Кимнах.
Драконът мълча няколко секунди, после бавно заговори:
– Значи стигаме до заключението, че херцог Карио е обучавал дъщерите си, използвайки… самия него като обект на изпитание?
Само мълчаливо погледнах лорд Арнел.
Не знаех дали предположенията ми са верни, но:
– Лаура Енсан знаеше отлично как да контролира Звяра. Виждал сте го също толкова добре, колкото и аз, обаче сте го разпитвали много по-дълго, което означава, че знаете повече от мен. Ембър Енсън, когато научи за пристигането на Звяра в Уестърнадан, каза: „Имате нужда от баща ми.“ А Елизабет Карио-Енсан, въпреки че по време на обучението си беше много по-нежна от сестрите си, веднага разпозна извънземния Звяр пред себе си и го нападна. Тя атакува, знаейки как да атакува. Сравнете фактите, лорд Арнел.
Драконът го направи.
Но все пак имаше едно „но“.
– Това е собствената му дъщеря Анабел! – каза тихо лорд Арнел.
Доближих чашата до устните си, отпих няколко бавни глътки и тихо съобщих:
– Лейди Ембър каза една забележителна фраза: „Баща ни се погрижи да отнесем всичките си тайни в гроба със себе си“. Кажете ми, успяхте ли да разпитате Лаура Енсан?
Лорд Арнел издиша хрипливо:
– Не.
После неохотно призна:
– Можем да я накараме да говори, но… как да се изразя деликатно, Анабел? – настъпи секундно мълчание и Арнел каза направо: – Всеки отговор я убива.
Мълчаливо поздравих дракона с чашата чай, която почти бях допила, и казах:
– Това е всичко, лорд Арнел.
Драконът дори не помръдна. Не го пришпорвах, знаейки отлично, че е изправен пред глобален проблем, в сравнение с който личните ни отношения бледнеят.
– Ако – и вероятно сте права – скоро ще се опитат да ви убият, Анабел. – и драконът ме погледна многозначително.
Повдигайки рамене, отговорих тихо:
– Твърде късно е да ме убият. Всичко, което можех да направя, вече го направих. Процесът на трансформация на дракони с пълно запазване на съзнанието вече е отработен върху три дракона и няма провали. Ще систематизирам наличната информация в рамките на двайсет и четири часа и ще очаквам вас или лорд Давернети утре в пет часа на чай. От момента, в който ви предам драконовите трансформации, убийството ми ще бъде безсмислено.
Лорд Арнел се усмихна и попита с нескрита ирония:
– Смятате ли, че херцог Карио ще успее да разбере по някакъв начин, че сте съставили за нас схема за съзнателно преобразуване?
– Разбира се, – усмихнах се малко язвително – защото утре сутринта вестниците в Уестърнадан ще съобщят изненадващата новина, че мис Анабел Вайърти е предала всички научни трудове на достопочтения професор Стантън в кметството на вашия прекрасен град. Абсолютно всички.
Драконът остана безмълвен, като ме гледаше втренчено.
После бавно, сякаш обмисляше всяка дума, каза:
– Говорите толкова интелигентно по въпроси, които са толкова далечни на чувствата ви, че неизменно предизвиквате смесица от възхищение, уважение и все пак недоумение всеки път. Отдавна съм разбрал, че до вас не е толкова лесно да се стигне, колкото ми се иска. Понякога ми се струва, че липсва само едно движение, едно докосване, едно признание и вие ще се приближите до мен. Но всеки път, независимо какво правя, отговорът ви е един и същ и вие казвате уверено „не“.
Моето напрегнато мълчание беше неговият отговор.
– Нещо повече, – продължи лорд Арнел – твоето „не“ с всеки изминал път става все по-уверено и решително.
Той замълча, продължавайки да ме гледа, а после зададе въпроса, който вече веднъж бе излязъл от устата му:
– Анабел, какво виждаш, когато ме гледаш?
Спускайки поглед, аз тихо отговорих:
– Виждам хищник, лорд Арнел. Див звяр. Неудържима стихия. Непобедима сила. Външно сте истински аристократ, не ви липсва суета, перфектно възпитан, с блясък, присъщ само на аристокрацията, и авторитет, който се чете във всяка черта на лицето ви, във всяко ваше движение, но вътрешно сте хищник, безмилостен, непредсказуем и необуздан. Така че да, прав сте, всеки път, когато казвам „не“, моето „не“ само става по-решително. Въпреки това…
Погледнах към дракона и казах с тежка въздишка:
– Въпреки това мога да ви успокоя, лорд Арнел, оттук нататък изобщо няма да ви пука за мен – очаква ви наистина смъртоносен дуел с някой, който толкова много прилича на вас.
– Завоалирано оскърбление? – попита драконът – Браво, мис Вайърти, ние с вас достигаме ново ниво на взаимоотношения. То е интригуващо.
Но аз не приех предизвикателството.
Просто учтиво се сбогувах:
– На добър час, лорд Арнел.
Със странна усмивка той ме погледна в очите и каза:
– А на мен ми пожелай по-добре себе си, Анабел, това наистина би било добро пожелание за краткото време на нашата раздяла.
Драконите никога не се променят!!!

Край на книга четири!

Назад към част 41

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!