Елена Звездная (ЗВЬОЗДНАЯ) – Градът на драконите – Книга 1 – Част 17

***

Когато слязох долу и набързо усуках едва разрошената си коса на кок, драконът, мистър Илиъс Скайвърн, седеше на ръба на дивана в гостната и държеше чаша чай, която почти не беше докоснал.
Щом влязох, драконът мигновено се изправи, постави чашата на близката маса и ми се поклони ниско. Донякъде изненадана от това, аз почти попитах: „Как е здравето на майка ви?“, но се въздържах и казах нещо по-подходящо:
– Как е вашето благосъстояние, мистър Скайвърн?
Драконът се изправи, усмихна се и отговори:
– По-добро, отколкото можех да очаквам.
– Радвам се да го чуя – отвърнах аз малко нервно. – Моля, седнете.
Полукръвният дракон се отпусна на мястото си едва след като седнах. Няколко секунди мълча, като ме гледаше и стискаше нервно зъби, а после изведнъж каза:
– Никой не е бил толкова добър към мен през целия ми живот, колкото вие.
Това беше… оригинално начало на разговора, а аз дори не знаех какво да кажа на всичко това. Но нямаше нужда да го правя, мистър Скайвърн сам каза всичко:
– Съветът ми от все сърце е да се пазите от лорд Ейдриън Арнел.
И той стана, за да напусне дома ми.
– Това е единственото нещо, което можете да ми кажете, нали? – Попитах тихо.
Мистър Скайвърн кимна със съжаление в погледа си.
Той кимна и излезе, без да каже довиждане.
Вратата отдавна се беше затръшнала зад него, а прислужницата Бетси, която по време на посещението на дракона беше в гостната, както се полагаше да бъде в града на драконите, ме погледна объркано, но не каза нищо.
Продължих да седя така, както си седях, като си спомних думите на мистър Сенър, кочияша на наетия екипаж: „Това е територията на главата на града, мис Вайърти, който и да вика тук, вика за последен път. Искате ли да се присъедините?!“ А кой е главата на града? Главата на града е лорд Ейдриън Арнел… и всички негови престъпления се прикриват от брат му, главния следовател лорд Давернети. Единственият дисонанс във всичко това бяха думите на лейди Арнел: „Мис Вайърти, три от седемте ми дъщери са мъртви“… Странно беше да се мисли, че Арнел може да е замесен в смъртта на братовчедките си… От друга страна, умиращото момиче, което намерих, определено не беше негова братовчедка…
След като поседях известно време замислена, отидох да спя – уви, мигрената и магическото изтощение едва ли ми оставяха избор.

***

Вечерта колегите ми следователи започнаха да се събират.
Първа дойде мисис Макстън, която ме събуди, като попита готвача: „Мис Вайърти вечеряла ли е?“ След това ме вдигнаха от леглото, но беше време за вечеря и беше решено, че вечерята трябва да се сервира в кухнята, като място, „най-сигурно от посегателства“.
Така именно кухнята, въпреки възраженията на готвача, стана база за нашето разследване в дома по предложение на мисис Макстън.
– Това е единственото място, което едва ли ще бъде претърсено! – Каза категорично икономката.
И всички бяха принудени да се съгласят с нея.
Тогава мисис Макстън тържествено отмести древния гоблен, който беше там от незапомнени времена, и на освободената стена, която отдавна не беше виждала бяло, беше поставен лист с имената на всички, които са били погребани в църквата през последните четири години.
Списъкът беше толкова впечатляващ, че поднесох лъжица супа към устата си и я пуснах обратно в чинията си, като разлях месно пюре по себе си и по масата. Смущението ми почти не беше забелязано – всички присъстващи се взираха с ужас в списъка, който, както се оказа, стигаше до пода. Там бяха не само четиридесет имена… а много повече!
– И това са само момичета – каза мисис Макстън с едва сдържани емоции – момичета и млади жени, не съм изписвала никого над четиридесет години.
Аз, прислужницата и готвачката мълчахме. Просто мълчахме.
След още един час пристигна мистър Уолън. Управителят оцени идеята на мисис Макстън да се установи щаб в кухнята, премести малко списъка и прикрепи към стената карта на град Уестърнадан.
И точно тогава започнах да се чувствам зле.
Буквално!
Толкова зле, че се наложи трескаво да извадя носна кърпичка, напоена с ментово масло, и да я сложа на лицето си с надеждата да не повърна…
Съучастниците ми разбраха всичко веднага!
За миг изцапаният гоблен беше върнат на мястото си, заговорниците седнаха на масата, а мистър Уолън се престори, че пие уиски.
В следващия миг алармената система се задейства, последвана от кучешки лай, а след това вратата на кухнята се отвори и на прага се появи лорд Арнел.
– Мис Вайърти – каза той, предизвиквайки поредния спазъм в измъчения ми стомах – ще съм ви благодарен за малко внимание.
Дишайки тежко и все още държейки носната кърпа на лицето си, аз мрачно го уведомих:
– Можете да разчитате на част от моята вечеря, лорд Арнел.
Драконът присви очи от ярост и изрече:
– Ще го преодолея.
– Но аз едва ли бих могла. – От секунда на секунда в негово присъствие ми ставаше все по-зле.
– Мис Вайърти – драконът скръсти ръце на гърдите си – не си мислете, че съм предубеден, но мисля, че поведението ви преминава всякакви граници.
И точно той да го каже пред мен! Той! На мен!
– Моето поведение? – Подскочих, стискайки в юмрук злополучната кърпичка. – Моето поведение?! Лорд Арнел, нима аз имах наглостта, невъзпитанието и дързостта да използвам магия за ментален контакт в дома на напълно непознат човек?!
Под яростния ми поглед лордът за миг сведе очи, но после отново ме погледна и каза:
– Quod facere voluissem, тоест: „Имах основание да го направя.“
Поглеждайки дракона с нескрит гняв, аз хладно отвърнах:
– Si vis sceleris vestigia occultare igitur Etiam cursus!
Съобщавайки вещо: „Ако си искал да прикриеш следите от престъплението си, тогава да, несъмнено!“
В продължение на няколко секунди, вбесен от фактическото ми обвинение, драконът ме изгаряше с разярен поглед. След това, без да каже нито дума повече, лорд Арнел напусна дома ми, като за целта затръшна вратата.
Настаних се обратно на пейката, като благодарих на небесата, че този път нямаше спешно изпразване на стомаха, и огледах малкия си екип:
– Ще изчакаме мистър Илнър.
Конярят пристигна в полунощ.
Влезе в кухнята, където всички се бяхме отдали на съмнителното удоволствие да пием чай, тъй като всяко удоволствие губи привлекателността си на третия час, хълцайки пиянски на прага, и попита:
– Имммате ли кккарта?!
Бетси скочи и се втурна към стената, като дръпна настрани изтъркания от времето гоблен. Мистър Илнър с доволно кимване извади от джоба си два молива, един черен и един червен, и започна да рисува смели кръстове, като след около десет минути ни обясни
– Местата на убийствъта, хък!
Ние не се намесихме, тъй като знаехме отлично, че не си струва да безпокоим мистър Илнър в такива моменти – той беше един от онези редки представители на професията си, които винаги и навсякъде намираха пътя си, дори на абсолютно непознати за тях места, а ако мястото беше познато, Илнър го познаваше добре, с всички завои, алеи и задънени улици. И така, затаили дъх и допивайки отдавна изстиналия си чай, ние наблюдавахме как нещо се появява на картата.
– Това са труповете – каза ни мистър Илнър, като пусна черния молив и взе червения. – И тук не съм сигурен, но момчетата казват, че са видели кръв.
И той започна да чертае алени петна, които, колкото и да е странно, само допълваха картината на черните кръстове…
И когато мистър Илнър, завърши работата си, се срина на пода и захърка шумно, всички се взирахме в картата с див ужас. Или по-скоро на главата на дракона, така ясно нарисувана от коняря. Отрязана драконова глава! Око, в което, и то празно око, се намираше имението Арнел.
След няколко минути съзерцание станах, отидох до спящата форма на мистър Илнър, взех черен молив и нарисувах черен кръст на мястото, където бях намерила умиращото момиче.
Знакът се сливаше идеално с отрязаната глава, сякаш именно той беше липсващият щрих.
– Това е отмъщение – уверено каза мистър Уолън.
Всички погледнахме към управителя и той добави също толкова уверено:
– Ефектно, демонстративно, жестоко и пресметливо отмъщение. Отмъщение, което тези дракони очакваха и от което се страхуваха. Оттук и така важната предпазливост при избора на пристигащите и забраната за заминаващите.
Стоях с черен молив в ръка, без да знам какво да кажа за това. Но нещо тук не беше наред.
– Кой си отмъщава на жените? – Попитах несигурно.
Мъжете ми мълчаха, след което мистър Уолън заговори:
– Слабите, мис Вайърти, слабите винаги избират децата и жените за обект на отмъщението си.
И тогава през хъркането от пода се чу глас:
– Животните го усещат, конете. През нощта те измиват кръвта, но конете я усещат и стоят на място, без да искат да тръгнат. Зверовете понякога са по-умни от хората.
И по някаква причина се сетих: „Звярът… Звярът е буден… Звярът… Бягай…“.
След като застанах над хъркащия коняр, помолих мистър Уолън:
– Отнесете го в леглото.
Той и мистър Онър вдигнаха мистър Илнър и го понесоха, като го удряха в различни повърхности, докато аз свалих от стената списъка на загиналите за последните четири години и седнах на масата, изучавайки дребния, уверен почерк на мисис Макстън. На четвъртата страница ме обзе странно усещане за повторение – много странно. Взех още един лист и започнах да изписвам рождените дати на починалите, а икономката изтръпна на втората страница, защото датите бяха в строга последователност – януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август и така нататък и така нататък. Датите на раждане се променяха, но месеците… месеците се редуваха в строга последователност.
– Убиецът има достъп до архивите на кметството – казах уверено след няколко секунди.
Защото драконите изповядват разделението на касти – вид религия, основана на вярата в предците. А те не кръщаваха момичетата в църквите; посвещаването на дъщерите им в тайнството на религията ставаше у дома и затова единственият случай, когато записът за раждане попадаше в църковните списъци, беше в деня на погребение или сватба.
– Или пък е лекар – предположи мистър Уолън.
– Акушерки и акушери – вмъкна се мисис Макстън.
След като се замислих, направих друго предложение:
– Магазин за цветя.
И под въпросителните погледи на домашните обясних:
– Ако е било убито момиче от благородническо семейство, вероятно на рождения ден на дъщеря си бащата традиционно е поръчвал цветя за любимата си жена, а ако цветарският магазин е водил запис на това…
Не, сигурно нямаше да се сетя за това, но онзи букет зимни виолетки от цветарския магазин, той предизвика някои подозрения.
– Ще разбера дали са водени такива записи – обеща мистър Уолън.
– Утре отново ще посетя мистър Толок, градския архивар – реших аз.
– Ще дойда с вас – каза мисис Макстън с твърд тон.
– Аз пак ще говоря с магазинерките – въздъхна Бетси.
Управителят я погледна одобрително и каза:
– Ако се справим достатъчно бързо, съдействието на лейди Арнел ще ни позволи да напуснем завинаги този проклет град и там… професор Стентън има красиво имение на брега на морето…
Зад прозореца зави леден вятър, сякаш за да ни накара всички да пожелаем още повече да се преместим… Наистина, всички бихме могли да се преместим.

Назад към  част 16                                                         Напред към част 18

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!