Елена Звездная (ЗВЬОЗДНАЯ) – Градът на драконите – Книга 1 – Част 28

***

В пет часа започнахме военното събрание и вечерния чай едновременно, събрани с цялото ми домакинство в кухнята, където едната част на масата беше заета от мен и моите книги, а другата – от вечерния чай и слугите.
– И така, това, което научих – започнах аз, говорейки на присъстващите за първи път през целия ден – е, че през последния век популацията на драконите се е увеличила дванадесет пъти. Трябва да призная, че това е значително.
Мисис Макстън каза замислено:
– Толкова много бебета…
– Седем – десет във всяко семейство – казах аз, като посочих средна цифра.
Оставих настрана книгата си, в която се описваха умствени заклинания от непонятно естество, и като взех „Рецепти за ябълков пай“, добавих, прелиствайки замислено страниците:
– В допълнение към законните деца има и значителен брой незаконни деца, родени преди брака или извънбрачни, когато съпругът е напускал пределите на Уестърнадан. По непонятни за мен причини тези деца са били настанявани в работнически домове и скривани от обществеността. Изобщо… Трудно ми е да разбера драконите в това отношение.
Всички отново направиха пауза, мислейки върху казаното от мен, и мистър Уолън изведнъж каза:
– Наясно съм, че драконите са изключително темпераментни.
– Мистър Уолън! – Възмути се мисис Макстън.
– Но те са! – Каза икономът, като повиши глас. – Служих вярно на професор Стентън повече от трийсет години и през това време… Драконите са темпераментни, мис Вайърти, това е факт, който многократно е потвърждаван.
– Да, много пъти съм подкрепял колегата си – каза мистър Илнър.
– И аз – каза мистър Онър.
Бетси, мисис Макстън и аз се спогледахме. Темпераментът е разтеглив, но седем или осем деца във всяко семейство…
– А драконите? – Попитах невинно.
– Мис Вайърти! – Възкликна възмутено мисис Макстън.
Но мистър Уолън, който не реагира на възклицанието и, отговори тъжно:
– А драконите, мис Вайърти, са три пъти по-темпераментни.
Аз останах на мястото си, но Бетси скочи, притискайки длани към пламналите си бузи, и рухна обратно на стола си, когато мисис Макстън, пренебрегвайки благоприличието и моето неомъжено положение, каза замислено:
– Е, това обяснява много неща.
Тя ме погледна и обясни:
– Вече ми е ясно, мис Вайърти, защо лорд Гордън каза, че никое порядъчно момиче не бива да остава насаме с дракон дори за миг!
С тъга си помислих, че все още не съм ги уведомила за вечерното посещение на лорд Арнел, което щеше да продължи до сутринта, не по-малко.
– Развратници! – Продължи възмущението на икономката. – Какви развратници са!
И аз реших засега да не повдигам въпроса за пристигането на Арнел. Преминах към нещо друго:
– Също така успях да разбера – продължих аз в тишината, която мигновено обгърна кухнята – че Ръждивите дракони са дракони, които съществуват само в човешка форма, нямат крила, но… могат да контролират обикновените дракони.
Готвачът стана, разбърка яхнията, която се приготвяше за вечеря, върна се, седна, придърпа стола си към масата със стон и зададе въпрос:
– Как така?
– Нямам представа – отвърнах аз, като прелиствах замислено страниците. – За този вид се знае много малко; доскоро се смяташе, че ръждивите дракони са изчезнали и че оставят следи върху желязото. Следи от ръжда.
В кухнята отново стана тихо.
– И повече нищо – продължих аз. – Е, с изключение на легендите, в които се описва, че ръждивите дракони са се борили за своята независимост до последно, а след това са били предадени…
– Забрава ли? – Предложи мистър Уолън.
– Не, буквално предадени в началото, а след това в забрава – отговорих.
Отново беше тихо, само снежната буря виеше зад прозореца.
– Имам странното впечатление – продължих аз, все още прелиствайки страниците на преброяването на женското население на Уестърнадан, – че местните власти знаят за съществуването на Руфъсдрако, подвид, известен в разговорния език като ръждиви дракони. Нещо повече, те знаят, че Руфъсдрако са опасни за тях, но част от знанията явно са изгубени за съвременните дракони.
След миг мълчание затворих книгата, огледах всички и казах:
– Помислете за това – драконите скоро след като са положили клетва пред Империята, са се изкачили в Желязната планина, обградили са се с железни сгради, облицовали са криптите си с желязо и дори пътищата в имението Арнел също са железни. А желязото вреди на ръждивите дракони, като поглъща силите им, между другото. Единственото нещо, което може да помогне на този подвид дракони, е среброто. Сребро, което просто не е налично в Града на драконите!
– Имате право – прошепна Бетси – във всеки магазин за порцелан няма сребърни лъжици.
– Точно за това говоря! – Седнах по-изправена и скръстих ръце на гърдите си. – Прадедите на съвременните дракони са се преместили в Желязната планина, прадедите на съвременните дракони са се обградили с желязо, прадедите на съвременните дракони забранили търговията със сребро в града, който основали, и прадедите на съвременните дракони въвели правила, според които само драконите и техните слуги можели да напускат града, а когато драконът умирал, слугите трябвало да се върнат. Какво ни говори това?
Домакинството ми мълчеше, така че трябваше да си направя собствени изводи:
– За това, че предците на драконите, които са отхвърлили игото на властта на Руфъсдрако, са знаели много добре, че един далечен ден те ще се опитат да си отмъстят, и са направили всичко възможно това да не се случи, първо, и второ, че онези от ръждивите дракони, които все още са живи, ще загинат под въздействието на желязната руда, която е в основата на тази планина.
Замислено добавих:
– Единственото, което не мога да разбера, е – къде и в кой момент се е изгубило знанието на предците и спасителните предписания са се превърнали в обикновени традиции!
Това наистина е отвъд моето разбиране.
– Но – продължих аз, като посегнах към чая си – мога да кажа със сигурност, че ръждивите дракони знаят, че ние изобщо не сме техни приятели. Между другото, само златото е по-вредно за тях от желязото….
Преди да успея да довърша, всички скочиха и се втурнаха вън от кухнята.
Върнаха се бързо. Мисис Макстън сложи годежната си халка, която отдавна не беше носила, Бетси зарадва всички ни със златна верижка, мистър Уолън носеше златен часовник, мистър Илнър – колан със златна катарама, а мистър Онър се върна с кръгла пиратска обица в ухото.
– Бурната ми младост – каза той, донякъде смутен от шока ни от очевидния атрибут на един живот, който далеч не е бил съобразен със закона – всичко това вече е изчезнало, но обицата все още е там.
И набитият, с наднормено тегло мистър Онър се върна към бъркането на яхнията. Всички неволно се загледахме във впечатляващата колекция от ножове на нашия готвач… Никога преди това не се бях замисляла какво би могъл да направи с всички тези ножове…
– Четиридесет и седем! – Каза внезапно мистър Онър, без да се обръща.
– О, не, лорд Арнел е само на четирийсет и шест – казах по някаква причина аз.
Сега всички се обърнаха и ме погледнаха, дори бившият пират. И малко смутен, той обясни:
– Четиридесет и седем души съм убил по време на пиратската си младост.
– Ах… – изпъшкаха всички.
Но по някаква причина информацията за възрастта на лорд Арнел ги интересуваше много повече от факта, че вечерята е приготвена от убиеца на четиридесет и седем души, закуската и обядът също са приготвени от него и дори е изпекъл кифлички за чая. Но не, признанието на мистър Онър не трогна никого, а възрастта на лорд Арнел…
– Той каза това на сватовницата – отстъпих аз под въпросителните погледи.
Всички продължаваха да ме гледат.
– Това не е много за един дракон – дори не знаех защо започнах да се оправдавам.
Това не помогна и всички продължиха да ме гледат.
Не можех да се сетя за по-добър момент да го обявя:
– Лорд Арнел ще прекара тази нощ с мен.
Колкото и да е странно, по някаква също толкова странна причина всички погледнаха към колекцията ножове на мистър Онър, а после много изразително към него.
– Четиридесет и осем не е никак лошо число – каза небрежно мистър Онър.
Погледнах го възмутено, но нека бъдем откровени, възмущението ми не съответстваше на общото недоволство на онези, които трябваше да бъдат мои слуги, но всъщност се смятаха за нещо като настойници.
– Мис Вайърти – скочи мисис Макстън – настоявам за сериозен разговор. Незабавно. Следвайте ме!
– Не е нужно да ходите никъде, мисис Макстън, всички сме тук и ще се радваме да се присъединим към този очевидно много важен и необходим за мис Вайърти разговор – каза мистър Уолън.
– Мис Вайърти, той е развратник! – Бетси се присъедини към възмущението.
– Да, мистър Илнър, прав сте, четиридесет и осем е отлично число! – Мистър Онър също се включи с една дума.
Отново взех книгата на мисис Томпсън, отворих я с безгрижен поглед и като прокарах пръст по редовете, отговорих:
– Да, да, да, всички вие несъмнено сте прави. Лорд Арнел е развратник, мошеник и чиновник, лишен дори от намек за съвест, но освен всичко това е и дракон. Дракон, на когото определено се оказва влияние. И има два начина, уважаеми мистър, мисис и мис, първият е да запазя репутацията си и да не продължа с умственото обучение на лорд Арнел. В този случай можем да прогнозираме със стопроцентова вероятност, че късно, но по-вероятно рано, този дракон с феноменални способности ще загуби контрол над себе си и ще разкъса в най-добрия случай само Уестърнадан, а в най-лошия – цялата империя. И вторият начин: прекарвам нощта с лорд Арнел и го тренирам до възможния предел на психическата защита, като в този случай, дори да не успеем да спрем убийците и те да завършат ритуала, Арнел ще може да устои на влиянието и поне няма да взриви Уестърнадан, ами и съответно цялата империя. Има ли други възражения?
Всички отпиха от чая си. Мълчаливо.
– Трябва ли той да прекара нощта тук с вас? – Накрая заговори мисис Макстън.
– Уви – въздъхнах аз. – Професор Стентън е направил заклинание с невероятна сила и ниво, Менталити, в основния камък на тази къща. Съмнявам се, че нещо подобно би могло да се намери бързо в Града на драконите, а по принцип се съмнявам, че то съществува някъде другаде, освен в тази къща. И от мен ще зависи да обуча Арнел, защото имам знанията, способностите, доверието на лорда и да, аз съм тук, в Уестърнадан. Не се съмнявам, че той би могъл да намери необходимата му помощ в столицата, но… време. Време, с което може би не разполагаме…

Назад към част 27                                                             Напред към част 29

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!