***
Излязох от полицейския участък, срещайки сива снежна влажна зора на прага. Като се има предвид, че пристигнах в града към десет вечерта… Не исках обаче да мисля колко часа от живота си бях загубила в тази крепост на властта, напълно лишена от справедливост.
След полицейския участък в душата ми беше останало отвратителното чувство, че съм попаднала в капан без вход и изход.
Но всичко изчезна, щом една едра жена, увита в палто и топъл пухен шал, се надигна от пейката до площадката.
– Мисис Макстън! – Възкликнах аз радостно.
– Мис Вайърти, ама колко дълго ви държаха! – Каза възмутено икономката на професор Стентън. – Цялата нощ! Сигурно и чай не са ви предложили!
Изтичах надолу по стълбите и се оставих да ме прегърнат силно. Мисис Макстън беше една от онези невероятни жени, които правят този свят по-ярък и по-уютен и които искрено вярват, че ароматният прясно сварен чай ще помогне за разрешаването на всички проблеми. Уравнението не е решено? Чаша чай. Сърцето е разбито? Чаша чай със стръкче върбинка. Тежко и горчиво ти е на душата? Задължително чаша чай с бергамот* и малко хлебче с малиново сладко.
Обичах я тази жена, както много хора обичат бабите, милите и разбиращи всичко баби, никога не осъждащи и винаги готови да изслушат и помогнат.
– Момичето ми – отдръпна се мисис Макстън и се взря в бледото ми лице. – Така, да си легнете, незабавно да си легнете, но първо…
– Чаша чай? – Усмихнах се аз.
– Непременно, и да е с мента – каза мисис Макстън съвсем сериозно. – Мистър Илнър!
На каретата беше забранено да стои пред полицейския участък, така че кочияшът ни чакаше зад ъгъла, и колко различна беше тази карета от наетия екипаж. Тук беше уютно, чисто и най-важното топло, мистър Илнър се беше погрижил за това и затова въздухът беше затоплен от няколкото горещи тухли.
/* Бергамот – вид цитрувово дърво с ароматни плодове, подобни на лимона./
***
Половин час по-късно, под безкрайното бърборене на мисис Макстън, която се опитваше да ме разсее от неприятностите, се приближихме до къща в покрайнините на града и, съответно, разположена доста високо на планинския склон.
Не се откъсвах от малкото запотено прозорче на каретата, гледайки с вълнение как огромната сграда в колониален стил, заобиколена от ниска каменна ограда без порта, се приближаваше все повече и повече.
– Ето че пристигнахме, скъпа моя – засуети се мисис Макстън.
Усмихнах се, опитвайки се да не издавам обзелите ме чувства на обреченост и тъга… Тук трябваше да изживея остатъка от живота си и този живот щеше да е дълъг в най-добрия случай. А в най-лошия…
– Определено трябва да си починете – реши икономката, слизайки първа от каретата. – Съдебният изпълнител и адвоката на професор Стентън ще пристигнат на обяд.
И аз, вече почти стъпила на стъпалото на каретата, замръзнах от изненада и попитах:
– За какво?
– О, скъпа моя, само ако знаех – въздъхна мисис Макстън с искрено съчувствие.
Какво пък, не попитах за нищо друго – всички тук бяхме заложници на една изключително сложна ситуация.
Мистър Илнър извади багажа ми, мисис Макстън решително грабна пътната ми чанта и ме поведе към къщата, като ми разказваше по пътя:
– Тук е много красиво през лятото, мис Вайърти. О, а когато божурите и розите разцъфтят, вие със сигурност ще се влюбите в тази къща.
Едва ли. В Града на драконите лятото продължава по-малко от месец, а през останалото време царува снежна, пронизвана от ледени ветрове зима.
– Непременно, мисис Макстън – уверих я аз.
Градината, цялата затрупана от пухкав сняг, честно казано, все още беше много красива и си мислех, че през дългите зимни вечери, ако се настаня на прозореца с одеяло, ще мога да и се любувам в почивките от четенето, като стоплям дланите си с поредната чаша топъл чай… И може би мисис Макстън е права – чаят лекува всичко, особено глухата тъга по неизживяния живот.
Но меланхолията си отиде веднага щом вратата се отвори рязко, за да се появи управителя, мистър Уолън, и да ме обгърне топлината на дома.
– Мис Вайърти – Уолън, както обикновено и както подобава на човек от неговата професия, беше сдържан и надут, но не и сега. – Мис Вайърти – той пристъпи към мен и ме прегърна силно – мило момиче, как сте?
Едва не се разревах и казах с усилие:
– Споразумение за неразкриване.
Възрастният мъж, като ме стисна по-силно, много тихо каза само една дума:
– Негодници.
И това беше краят на дискусията. Мистър Уолън, след като освободи мисис Макстън от пътната ми чанта, ме поведе нагоре, като ме държеше на стълбите, за да не падна. Това беше предвидливо. След изтощителната нощ от топлото вкъщи главата ми се въртеше, а и от промяната на атмосферата, от недоспиването и от всичко преживяно.
– Не се и съмнявам, че сте се държали отлично – каза управителя с непоклатима вяра в мен.
– Какво стана с мистър Сенър? – Попитах за съдбата на наетия кочияш.
– Процедура за изтриване на паметта – глухо отговори мистър Уолън.
Залитнах.
– В момента е в градската болница. Веднага щом състоянието му се стабилизира, мистър Сенър ще бъде освободен от града – добави управителят.
Така че не помогнах на никого, още повече, че причиних главоболия на невинен човек.
– Сигурен съм, че сте направили всичко както трябва – опита се да ме подкрепи мистър Уолън.
– Не съм много сигурна за това — признах едва чуто.
Назад към част 3 Напред към част 5