Елена Звездная (ЗВЬОЗДНАЯ) – Градът на драконите – Книга 1 – Част 44

***

Лорд Давернети ме намери да стоя на прозореца и да се взирам безцелно в тъмната нощ. Толкова бях шокирана от неотдавнашното си откритие, че дори не отговорих на вика му, а продължих да стоя там, увита в наметката си.
– Мис Вайърти – старши следователят се приближи до мен и докосна рамото ми.
Без да реагирам, продължих да се взирам в нощта… и просто не можех да разбера.
– Това не е момичето – прошепнах аз, без да се обръщам към полицая, – съвсем не е то.
– Хм? – Попита Давернети. – И какво ви накара да стигнете до това заключение?
– Ръцете и – казах направо. – Дамата, която призова „Геенам“ в дома на мисис Томпсън, имаше по-малки ръце и по-деликатни пръсти. Това беше лейди, лорд Давернети.
След като постоя малко, полицаят произнесе:
– Не съм съвсем сигурен каква е разликата?
Погледнах го изпод очи и обясних очевидното:
– Момичетата от висшето общество обикновено имат много по-тънки пръсти и по-изящни ръце. Те се учат на музика от ранна възраст. Рисуване, калиграфия, танци – всичко това води до самата изтънченост, за която много хора погрешно смятат, че е вродена. Но не е – дамите, които не познават сложните ръкоделия, развиват гъвкавостта на пръстите си, като свирят на един и същи клавесин и… има разлика, лорд Давернети. Тя не е много забележителна, но има разлика. И така, все още имаме възможност да наблюдаваме как този град „се удавя в кръв“.
Лордът ме изслуша мълчаливо, остана мълчалив още известно време, после заговори:
– Премахнахме основния играч от шахматната дъска.
– Ако е бил основен играч – прошепнах, като върнах погледа си към прозореца.
И в този момент зад нас се чу звук:
– Мис Вайърти, бихте ли ми подарили един танц?
Всъщност изненадата ми не познаваше граници, когато лорд Арнел се приближи на три крачки. Той стоеше, леко пребледнял, но стоеше. И лорд Арнел се канеше да допълни мъчението си, като ме помоли да танцувам.
– Мис Вайърти, безкрайно ми е любопитно какво сте направили с него. – Каза подигравателно лорд Давернети.
– Приблизително същото, което ще направя и на вас, ако отново се опитате да изопачите отношенията ни – отвърнах язвително аз.
И направих една крачка.
Крачка към Арнел, като наблюдавах с интерес реакцията му. На негово място щях да повърна, както и всеки друг, изложен на заклинанието ми… но Арнел се изправи.
Още една крачка.
Драконът издиша конвулсивно през стиснати зъби, но се изправи. И това на практика беше предизвикателство за мен. И Арнел го отправи в най-добрите традиции на драконовата наглост – сам направи следващата крачка към мен.
– Ще ви дам най-високия медал за мазохизъм, лорд Арнел – казах аз и се усмихнах.
– Е, аз се чувствам длъжен да ви върна услугата и да ви дам медал за садизъм, мис Вайърти – просъска той.
Зашеметяването на дракона се виждаше с просто око и аз искрено се съмнявах, че той е способен да танцува, защото налагането на „Уиоларе ет франгере морсу“ не беше шега, а подсъзнателно табу и само любопитството ми попречи да откажа да танцувам с лорд Арнел – за пръв път виждах как човек, подложен на една от най-силните забранителни магии, може да се приближи до обекта на забраната.
Галантно ми подаде ръка и аз с усмивка поставих пръстите си в облечената му в ръкавица длан.
Драконът издиша конвулсивно.
– Ейдриън, не изглеждаш добре – заяви с насмешка лорд Давернети.
Не казах нищо, наблюдавайки с интерес как драконът уверено ме поведе към стълбите. Уверен и решителен, сякаш не изпитваше пълния набор от чувства и усещания, които трябваше да изпитва.
– Между другото, имам един въпрос – каза той, слизайки с мен по стълбите под звуците на залата, която притихна при вида ни – законно ли е твоето заклинание?
– Абсолютно не! – Дори не съм имала угризения на съвестта за това.
– Някак си си мислех, че е така. – Арнел ме погледна гневно. – И все пак – продължи той, извеждайки ме в центъра на балната зала, пренебрегвайки всички хора, които не просто се отдалечаваха от пътя ни, но и бързаха да разчистят центъра на дансинга – ти се съгласи да танцуваме.
И драконът застана пред мен, вдигна дясната си ръка нагоре, аз вдигнах своята, пръстите ни се докоснаха, музиката засвири.
– Разбира се, че се съгласих – казах аз, направих първата крачка и се обърнах. – Аз съм учен, лорд Арнел, и честно казано, любопитно ми е да видя колко още ще издържите.
Той пристъпи към мен, без да се обръща, лявата му ръка прихвана дясната ми длан, дясната му ръка обхвана кръста ми и ме придърпа към стоманеното тяло на дракона, който бавно се наведе над мен, толкова ниско, че в работническия квартал би се сметнало за неприлично, Арнел заговори ясно, взирайки се втренчено в очите ми:
– Мис Вайърти, ще издържа дълго време, повярвайте ми. Достатъчно дълго, за да ви получа!

Край на книга първа

Назад към част 43

Един коментар към “Елена Звездная (ЗВЬОЗДНАЯ) – Градът на драконите – Книга 1 – Част 44”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!