***
В пет часа вечерта, по време на вечерния чай, който мисис Макстън организираше в същата гостна, неочаквано почукаха на вратата. Мистър Уолън, с присъщото му достойнство, побърза да отвори и тържествено, макар и малко учудено, обяви името на госта:
– Младши следовател лорд Гордън!
В смътните ми спомени изникна лицето на приятния млад дракон, който ми донесе чай в кабинета на старши следовател Давернети и се убедих в своите предположения, веднага щом чух познатия глас:
– Здравейте, мистър Уолън, надявам се, че мис Вайърти се намира в добро здраве и ще се съгласи да ме приеме.
– Ще се осведомя за това – почтително произнесе управителят.
И бързо застана на вратата на гостната.
Неловко отметнах одеялото, затворих книгата и се наканих да кажа да пуснат посетителя, когато Уолан произнесе само с устни:
– Отворете книгата, оправете косата си, завийте се пак, не ставайте.
Светкавично последвах съветите и бях удостоена с одобрителна полуусмивка, след което управителят обяви:
– Мис Вайърти, лорд Гордън е дошъл да ви посети. Ще благоволите ли да го приемете?
– Разбира се, мистър Уолън.
Не толкова силно, но също отчетливо произнесох аз.
Управителят кимна и отстъпи, за да пропусне посетителя.
Лорд Гордън се появи не в униформата на младши следовател, а в костюм, обичаен за достойните и млади джентълмени на империята, без да се откроява с произхода си с някакви отличия на властта и неочаквано ми поднесе букет иглики, което беше приятен и с нищо не задължаващ подарък.
– Мис Вайърти – лордът галантно се наведе над ръката ми – надявам се тези цветя да ви подарят усмивка.
– Това са прекрасни цветя, благодаря ви – усмихнах се аз, приех букета и посочих срещуположния диван, предлагайки на госта да седне.
Ако ми беше близък или да бяхме поне стари познати, тогава бих му предложила да седне на моя диван, но от известно време насам драконите ме държаха нащрек.
Младият дракон блесна с белоснежната си усмивка, настани се на предложеното място, като по този начин демонстрира, че прекрасно е разбрал и видял отношението ми към него, след което изчака мисис Макстън, както се полага, и прие предложената от нея чаша чай.
След няколко минути ние пиехме чая си сред тишина, хвърляйки един на друг заинтересувани погледи. Разговора трябваше да го започна аз, като стопанката в къщата, но си нямах и на представа за какво да попитам един съвсем непознат дракон.
Накрая издумах:
– Жива и здрава ли е майка ви?
Лорд Гордън с усилие сподави смеха си, изкашля се, за да го прикрие и весело отвърна:
– Майка ми е съвсем здрава, благодаря ви. Баща ми също е в цветущо здраве.
След това се усмихна и ме осведоми:
– При драконите не е прието да се интересувате от здравето им, мис Вайърти, ние по принцип не боледуваме.
– О – само успях да кажа.
– Всичко е наред – обаче лорд Гордън продължаваше да се усмихва все по-широко – ясно ми е, че сте далече от правилата на етикета и традициите на народа ни.
Нямаше как да възразя за това.
– Що се касае за прислугата, страхувам се, че и те не могат да ви помогнат в този случай – лорд Стентън напусна Уестърнадан твърде отдавна и слугите му едва ли са се сблъсквали с друго общество, освен с това на хората.
Това също беше истина.
– Ще си позволя да ви дам няколко съвета – лорд Гордън леко се поколеба. – Първо: никога не се интересувайте от здравето, при нас е прието да питаме за финансовите дела, за размера на богатството и плановете за в бъдеще.
Това беше… съвсем нестандартно.
– Второ – драконът посочи открехната според изискванията на етикета врата и каза: – Това не е достатъчно. Вие не сте омъжена, затова е недопустимо да приемате гости, като оставате насаме с тях, макар и на отворена врата. Извикайте икономката си, нейните възраст и положение напълно позволяват да ви прави компания по време на гостуването на мъжете-гости.
Без да последвам съвета му, се поинтересувах:
– И защо в обществото на драконите отворената врата не е достатъчна?
Младшият следовател се усмихна и отговори:
– Защото за разлика от хората и дори от хората магове, ние можем да направим така…
И в отвора на вратата заискри призрачна мрежа, която изолира както звуците, така и изгледа от гостната към вестибюла.
– С репутацията ми е свършено – направих си тъжното заключение.
Лорд Гордън се усмихна лъчезарно, премахна мрежата и произнесе:
– Просто повикайте мисис Макстън.
Направих го лично. В смисъл, че лично излязох от гостната, лично разгледах стълпилата се във вестибюла прислуга и прошепнах:
– Спешно се нуждая от бавачка.
– Компаньонка – показа необикновен слух лорд Гордън.
Щом се върнах, той се изправи, посочи часовника на стената и каза:
– Десет минути е максимума за първо посещение в Града на Драконите.
Реших да наруша всички правила и директно попитах:
– Защо ми помагате, лорд Гордън?
Младият дракон се приближи, наведе се да целуне ръката ми, меко докосна с устни кожата, като предизвика неволно усещане за топлота в душата, изправи се, усмихна се и като ме гледаше в очите, каза:
– Защото ми харесахте, мис Вайърти. Струва ми се, че е очевидно.
– И кое му е очевидното? – Поинтересувах се аз, като внимателно отдръпнах ръката си.
Драконът се усмихна малко по-широко и каза:
– Донесох ви чай, когато бяхте в полицейския участък.
Смутих се и избърборих:
– Сметнах го за обикновена проява на вежливост.
Усмивката на лорд Гордън стана съвсем ослепителна и той каза:
– В случай на обикновена проява на вежливост щях да изпратя с чай секретаря. Още една особеност на Града на Драконите, мис Вайърти: тук никой и никога не прави нещо просто ей така. Приятна вечер!
***
Когато лордът напускаше къщата ми, цялата прислуга гледаше подир него с откровено изумление. Точно до момента, в който вратата се захлопна след дракона. След което мисис Макстън произнесе:
– Скъпа мис Вайърти, имам познати икономки в града.
– Аз имам няколко управителя, които ми дължат услуга – замислено изговори мистър Уолън.
– Ще изтичам до една приятелка – каза прислужницата Бетси.
– Отдавна трябваше да мина по магазините – реши мистър Онър, нашият готвач.
– Аз ще ви закарам всичките – предложи мистър Илнър.
Нямаше и четвърт час и аз останах съвсем сама в къщата, която сега ми принадлежеше.
Назад към част 6 Напред към част 8