Елена Звездная
А остроухия блондин сякаш беше прочел мислите ми – присви опасно очи и се придвижи застрашително напред, като с целия си вид намекваше, че наистина не си струва да се назовава. И аз се подчиних, но като награда за моето покорство…
– Защо Санлем ме нарече твоя подопечна? – Попитах.
– Защото си ми подопечна – отвърна Ейрън. – И да, наистина ще те науча на някои важни неща.
При последните думи блондина се усмихна и щракна хищно с озъбената си челюст. После добави:
– Между другото, Мишка. Отсега нататък се опитвай да се държиш по-прилично, отколкото днес.
– Или какво ще се случи? – Попитах логично.
Усмивката, която озаряваше лицето на Ейрън, стана по-широка и много по-ехидна…
– Ще те накажа – каза ми радостно, с някакво очакване. – С цялата си фантазия и строгост.
Погледнах момчето с дълъг, дълъг поглед и зададох нов въпрос:
– Сигурен ли си, че началниците ти ще одобрят този подход?
По лицето на Ейрън пробяга сянка и усмивката му малко помръкна, но той не се предаде…
– Що се отнася до теб, на мен ми е даден картбланш.
– О, да!
Не, не бързах да вярвам на блондина, практиката вече беше доказала, че от всички обитатели на това училище можеш да вярваш само на себе си. Освен това… Имах малък план за отмъщение в главата си.
– Защо се усмихваш така? – Попита Ейрън, разчитайки нещо по лицето ми.
– Просто много се радвам да те видя – излъгах нагло.
Дроу изхърка и не настоя за нормален отговор. Вместо това се облегна назад в стола си и сгъна ръце на гърдите си, наблюдавайки как се справям с патицата.
По принцип не обичах да се храня на прицел, но тук и сега се чувствах удобно. Единственото неприятно нещо бяха тъжните мисли за дома, за баща ми и майка ми… Не можех да не мисля. Връщах се към тези мисли всеки път.
Когато вечерята свърши, Ейрън помръдна ръката си и останалата храна, заедно с чиниите, изчезна в пространството. Не го осъзнах и се зачудих на глас, но Ран отговори.
– Така е – каза той – оттук нататък никаква храна в стаята. Ще закусваш, обядваш и вечеряш в трапезарията.
Погледнах го скептично.
– Мишка, не се шегувам. Не е хигиенично да се храниш в стаята си, а и не искам да покровителствам момиче със свински наклонности.
– Така че не я покровителствай – отвърнах аз.
Един поглед назад ми подсказа, че не ме питат за мнението ми. Това, разбира се, беше неприятно, но… Ако съм силен ключ и поне теоретично мога да отворя този свръхважен свят, тогава… Добре. Да изчакаме и да видим какво ще се случи!
– Това е умното – каза Ран, пораждайки известни съмнения относно силата на психическата ми защита.
В следващата секунда от въздуха се издигна чаша студен ментов чай… Беше красива. Висока! Украсена по всички правила на ресторантьорското изкуство.
– Това е вместо десерт – каза събеседника и грациозно се изправи на крака.
– Какво, пак си тръгваш? – Изсмях се.
Ейрън направи гримаса и неочаквано ми изплези език, след което се отправи към вратата. Трябваше да стана и да го последвам, за да се уверя, че този път новия куратор (или кой беше той за мен сега?) наистина е напуснал стаята.
Когато той си тръгна, а аз затворих и заключих вратата, погледа ми се спря на една карта, която лежеше на пода… Същата, която ми беше дал професор Санлем, с потребителското име и паролата за училищната система.
Взех чашата с чай, седнах на лаптопа си и въведох всички необходими данни. Преди да започна да изучавам самата система, въздъхнах шумно – току-що бях видяла индивидуалната домашна работа, която Санлем ми беше дал.
– Α дали е нормално, че все пак не е по моя вина? – Попитах на глас. – Нима е нормално, че лъскавия брюнет е нагласил всичко това и ме е натопил?
Пространството, с което общувах, не отговори, а домашната работа не отиваше никъде. Трябваше да замажа очите си над нея и да посегна към подходящия учебник. Да отворя и раздела за електронна библиотека…
Само че, ако искам да се измъкна оттук жива и с диплома, не бива да пренебрегвам задачите. Всъщност трябва да се свържа с преподавателите си, но как да го направя? При всичко, което се е случило досега?
Задачата, дадена от Санлем, беше непозната и затова трудна. Но процеса на търсене на отговори на списъка с въпроси, изготвен от учителя, се проточи, и аз си легнах след полунощ.
Докато лежах в леглото, искрено се изненадах, че никой не ме е безпокоил през последните няколко часа. Нощта, колкото и да е странно, също премина без инциденти – сякаш не се намирах в огнище на демони и други паранормални личности, а в най-обикновено, адекватно училище.
Анна Гаврилова
Α ето го и събуждането!
Подскочих от звука на ревящите пламъци и едва седнах на леглото, а в лицето ми духаше адска жега. В този момент осъзнах, че няма как, просто няма как, да искам да отворя очи.
Но вече беше твърде късно.
– Стани и сияй! – Извика щастливо глас, който звучеше страшно познато.
– Αгарахат… – Изстенах.
Отворих очи.
– Ааа! – Това също бях аз.
– Мамо! – Това отново бях аз.
– Мамка му! – Отново аз, когато осъзнах, че лежа не в легло, а върху матрак, а този матрак беше върху камък и самия камък…
– Първият вариант беше верен – зарадва ме обхванатия от пламъци демон. – Следващите ще препишем на емоциите. – И без преход: – Така че, ученичке, ставай да работиш.
Ошашавена, си отворих устата!
– И защо правим очи на ръководителя на нашата Алма матер? – Поинтересува се демона, който гореше в буквалния смисъл на думата: – Отвори вече, омръзна ми да стоя тук.
Изглежда, че му беше омръзнало да стои тук в буквалния смисъл на думата – беше горещо. Но нямах представа как да отворя. Всичко изглеждаше като сюрреалистична безсмислица и идиотизъм. Затова се държах като пълен идиот, вдигнах ръка и почуках във въздуха, придружено от подигравателен звук:
– Чук, чук, мога ли да вляза?
Αгарахат се усмихна, явно се канеше да ми каже какво мисли за мен, но тогава… Изведнъж стената от пламъци се разцепи, разкривайки черна зееща празнота, и оттам се разнесе мърморещ звук:
– Да, да, кой е там?
Аз просто сънувам кошмар, нали?
– Това съм аз – отвърнах аз, като скръстих мрачно ръце на гърдите си: – Пощальон Печкин, донесох ви вкусна закуска от директор на странно учебно заведение.
Страховитият вече непламтящ демон ме погледна подигравателно с все още горящите си очи и каза:
– Добре, оттук нататък аз ще се заема с това.
Светът се разтърси от всякакви странни неща и след миг се върнах в стаята си, на леглото. Матракът пушеше. Чаршафът на места тлееше, края на одеялото димеше…. И да, часа беше пет сутринта.
– Агарахат е пълен идиот! – Изстенах страдалчески и проклех.
Елена Звездная
През следващите няколко минути седях и се взирах в стената. Опитвах се да се справя с шока и другите емоции. Стаята бавно, но сигурно се изпълни с ужасна миризма – уви, тлеещия матрак все още беше ароматизатор.
В един момент изпитах неистово желание да се обадя на нашия чудесен директор и да направя сцена, но здравия разум ми подсказа, че в случая с Αгарахат е безполезно да истерясвам. Още по-глупаво беше да отвличаш вниманието на човек от играчката му. Така или иначе, разговора с демона засега беше отложен.
Но не можех да отложа проблема с тлеещия матрак. Трябваше да се измъкна от леглото. Преметнах халата си през раменете, стиснах гневно зъби и се отправих към вратата. Отключих ключалката, отворих вратата, след което погледнах към леглото и осъзнах, че ако се опитам сама да издърпам матрака в коридора, със сигурност ще си счупя гърба.
Затова си поех дълбоко дъх и казах със съскащ шепот:
– Ейрън, скъпи, мога ли да поговоря с теб за минутка?
И… Не, нищо не се случи.
Но!
Но моя приятел дроу каза, че двамата с Агарахат са двама единствени по рода си. Искам да кажа, че са от един и същи вид. Че всички останали са обикновени, но той и директора – не са. И ако това е така, то остроухия определено трябва да чуе призива ми!
– Ейрън – повторих аз.
След миг не издържах, тропнах с крак и изкрещях:
– Ейрън, Ейрън, Ейрън!
И ме чуха, да… Само че не беше блондина, а друг, не толкова приятен персонаж. Една от съседните врати се отвори и в коридора надникна намусен брюнет.
– Защо крещиш? – Попита той сънено.
Отначало ми се искаше да изкрещя, но после се замислих и разтегнах устни в усмивка.
– Здравей – казах миролюбиво. – Тоест ти си жив?
– А как иначе да бъда? – Зачуди се той.
– Е… Помислих си, че след като видях Санлем…
Брюнетът завъртя очи и аз спрях да говоря. И тогава зададох още един въпрос:
– Искаш ли да бъдеш мой рицар?
– Какво? – Мисля, че някой има когнитивен дисонанс. – Кой? Аз?
Кимнах учтиво, а брюнета видимо се стресна. Но той изпълзя от стаята си, давайки ми възможност да видя не само копринените му панталони от пижама, но и голия му торс.
Анна Γаврилова
Торсът беше много хубав, панталона също, но самия помпозен брюнет не беше толкова добър. Особено когато се приближи, погледна ме подигравателно, обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си, шепнейки срещу устните ми:
– Отказвам да бъда рицар, но за сенпай – почти съм готов да се съглася…
– Какво? – Попитах с недоумение.
– Тъмнината – каза той.
И тогава вратата от другата страна на коридора се отвори. Там се появи моето глухо недоносче, прозя се широко, почеса се по мускулестия си корем, оправи черните си копринени панталони от пижама и попита:
– Кой тук има нужда от еротичен сенсей?
– Той! – Аз моментално издадох брюнета.
Момчетата веднага някак си онемяха, после решиха, че явно им се е причуло, а и по принцип малко ли може да се причуе в просъница, но след това по-надолу по коридора се отвори врата, показа се още един полугол индивид в черни копринени пижамени панталони, прозя се, почеса се по мускулестия си гръден кош и сънено каза:
– Ако ти, Ер, ще му бъдеш еротичен сенсей, отказвам да продължа да ти бъда гадже. Не се обиждайте, мъже, но аз не съм по тази част.
След което, почесвайки се по… гърба, момчето се обърна и се върна в стаята си.
Звукът от затръшването на вратата зад него имаше ефекта на експлозия от зло, опасно подозрение. Как иначе да си обясня факта, че и двете момчета ме погледнаха много, много сърдито едновременно, което ме накара да заподозра, че в коридора става опасно.
– Сега ще си тръгна – казах аз, като внимателно се освободих от хватката на брюнета.
– А защо толкова бързо?! – Попита ядосано Ейрън.
– През нощта тук при вас става страшно – промърморих аз, като се оттеглих до вратата – разни полуголи хора скачат от вратите, хвърчат разни японски термини, а намеците за гей тематика определено не са ми по вкуса. Довиждане, момчета.
Елена Звездная
Едва се бях прибрала в стаята си, когато вратата ми се отвори със сила и Ейрън нахлу с ръмжене:
– Какво беше това там преди малко?
Но щом влезе в стаята ми, очите му, и не само неговите, но и моите, видяха мястото ми за спане да пламти щастливо. Със закъснение си спомних, че леглото имаше дървена основа, а дървото, както знаете, има тенденция да гори, и реших да се възползвам от това.
– Какво беше това преди малко? – недоумяващо попита моя… Е… Още не съм разбрала кой.
– Това? – Отговорих разсеяно, мислейки си дали да изтичам до стаята за пожарогасител, или да стоя неподвижно и да му се любувам. – Това Агар… О… Искам да кажа, че някой ме беше повлякъл да отворя още едно от тези неща.
– Ммм, какво да чуя, някой най-накрая е разбрал, че да наричаш директора на училището по първо име е много неразумно – каза подигравателно Ейрън. А после се намръщи, поглеждайки към мен, към горящото легло и гъсто-черния дим, който се стелеше към тавана, и…
Елена Звездная
Няколко кратки движения на ръцете и пламъка драстично намаля. После угасна напълно, оставяйки след себе си овъглена рамка. Димът, който се беше натрупал под покривалото, също изчезна – той беше засмукан като от прахосмукачка в пространствения вихър, който се беше появил, след като леглото беше угасено.
След още една секунда вихъра се разшири и рамката също изчезна.
Наблюдавах тези трикове без изненада – бях виждала повече от няколко такива неща за двадесет и четирите часа, които бях прекарала в това страховито училище. А Ейрън стоеше там и се радваше! Не, честно! Устните му се разтеглиха в толкова широка и коварна усмивка, че неволно направих крачка назад.
И тогава го чух:
– Е, мишко, да тръгваме ли?
– Къде да тръгнем? – Попитах подозрително.
– Ами как така къде? – Самодоволно протегна ръка недоразумението. А после намигна, направи крачка към мен, обви ръка около кръста ми и притисна уплашеното момиче към мускулестия си торс, прошепвайки: – Където има легло. Тоест при мен.
Анна Гаврилова
Е, помислих си, реших, че нямам какво да губя, затова казах:
– Хайде.
И отидох. Там, където има легло. И не просто легло, а матрак, спално бельо, възглавници и калъфки за възглавници. Отидох, взех две възглавници, върнах се, обиколих по дъга замръзналото недоразумение и попитах ласкаво:
– Защо седим, кого чакаме? Бягай за леглото, там добрата ти леля склададжийка много те чака.
– Значи предлагаш да ти донеса легло?! – Попита мрачно Ейрън, но в очите му се появи кикот.
– Не предлагам, а наистина, наистина моля, моля те, донеси го – наистина помолих.
Ейрън се усмихна, погледна ме укорително, направи пас с ръка и леглото влетя от само себе си. Разглобено и в картонени кутии, но после любезно се сглоби в легло. След това пристигна матрака, разопакова се и се срути на леглото с етикета нагоре. Благодарих искрено на Ейрън, защото ми беше много полезен, и му пожелах сладки сънища. Справих се за около десет минути, после отидох до банята, преоблякох се в дълга тениска, защото пижамата ми миришеше на дим. Усуках си плитка, погледнах Ейрън, който все още стоеше на вратата и ме гледаше с поглед на неоправдано забавление, изпратих го в стаята му да спи, а аз се обърнах на другата си страна и потънах в сън. Толкова много исках да спя!
Толкова много, че когато в стаята отново се разнесе миризма на дим, отказах да отворя очи. Отказах да си отворя очите.
Тоест, докато не чух страховития глас на Αгарахат, който беше толкова силен, че отказах да си отворя очите:
– Аз те събудих, нали?
И разбрах, че съм в беда. Седнах, бавно отворих очи и видях огъня. Имаше много огън! Той танцуваше щастливо наоколо, и върху леглото ми кан-кан-кан танцуваше, и около леглото, и изглежда дори под леглото! А на ръба на леглото ми седеше… Огненият директор на това кошмарно учреждение и прелистваше една книга. Една каменна. Която нямаше нищо общо с огъня.
– Какво е това? – Попитах с мъка, като посочих талмуда.
– Моят дневник – каза Агарахат, като държеше в ръцете си нажежена до червено желязна пръчка и отбелязваше нещо в… Дневника. – Планирам в колко часа мога да те вкарам освен през нощта.
– Не е нужно да ме вкарваш! – Изкрещях истерично.
Истерията се засилваше, тъй като огъня с удоволствие поглъщаше новооткритото ми легло и се приближаваше към мен.
– Лошото е – продължи Агарахат, напълно забравил за бързо влошаващото ми се положение – че свободното ми време е заето с намирането на булка… Отделени са четиридесет часа. Майка ми отдели това време преди двадесет години. И как ние с теб можем да го направим свободно, а?
И точно тогава разбрах със сигурност, че този демон има нужда от съпруга. Той има! Абсолютно!
– Повярвай ми, размножаването е важно! – Възкликнах истерично. – Имаш нужда от съпруга. Определено имаш нужда от съпруга! Мисля, че това дори е необходимо!
– Така ли мислиш? – Агарахат за пръв път обърна глава и ме погледна.
А възглавниците ми вече горяха!
– Не, знаеш ли, съпругата е нещо сложно, от друга страна, за съпругата са предвидени над хиляда и триста часа през следващата година… Това е много. А аз нямам желание да губя толкова време за нищо, когато съм намерил такъв прекрасен ключ… Хм..
Той ми хвърли замислен поглед…
И това ме накара да се почувствам дори по-зле от пожара.
Боже, защо му се обадих тогава! Не трябваше да му се обаждам! Той е луд! Той определено е луд! Той е…
– Хм. – Агарахат се протегна: – Ами ако комбинираме двете, хм? Това ще освободи четиридесет часа само за тази седмица… Да не говорим за хиляда и триста на година… Хм.
И погледа му стана още по-оценяващ… Мммма!