Елена Звездная
Когато получих новините аз пропълзях в класната стая, другите вече бяха седнали. Сега седяха и откровено зяпаха, но аз… Първо исках окончателно да се смутя, но после си спомних чий „брат“ съм и се развеселих. С голямо затруднение, но все пак изправих рамене и като се опитвах да не мърдам бедра, отидох до най-отдалечения чин. За щастие той беше свободен.
Всички наблюдаваха дефилирането ми и особено онези мацки. А погледите им станаха още по-скептични – не, те определено не виждаха в мен съблазнител!
Но учителката…
– Мррр… – Тя се протегна сладко. – Какъв задник.
О, Боже мой!
– Но бебе, можеш ли да се движиш малко по-бързо?
Аз, без да съм глупачка, се подчиних. Α едва сложих „дупето“ си на стола…
– И така, да продължим вчерашната тема – мърмореше котката. Тя грациозно се плъзна към бюрото на учителя, постави папката с моето досие и собствения си таблет на бюрото.
След това направи няколко манипулации и на екрана, окачен на стената, проблесна някаква схема. Не знам за останалите, но за мен беше неразбираема. За мен това беше чист, неприкрит абстракционизъм!
– Видове пространство и подпространство – продължи учителката. Както разбирам, сега тя изказа самата тема на урока. – Слушайте внимателно, от тези материали ще преминем към принципите на прехода.
О, не… И там има преходи! Сякаш тази сутрин не беше достатъчна.
– Еее, нещо не е наред ли? – Попита ме котката изневиделица.
Аз не реагирах. Останалите, колкото и да е странно, също не реагираха.
И учителката повтори, като разтягаше буквите:
– Емидоа-а-ар….
Едва благодарение на сладките нотки на един преоблечен дроу разбрах, че… Емидоар – това всъщност съм аз, и… Отново се запънах. И изпитах желание да пропадна през пода.
– Скъпи, не ти ли е интересно? – Добави котешката опашка.
Преглътнах нервно и – слава на майстора на илюзиите! – Отговорих с басов глас:
– Много ми е интересно. Не би могло да бъде по-интересно!
– Добре, бебчо – отвърна котката. И след пауза, с намигване: – Ако има нещо, не се колебай да питаш.
– Мм-хм… Непременно ще попитам – уверих я мрачно.
Анна Гаврилова
– „И никой не знае какво е усещането,
да бъдеш мразен,
да бъдеш обречен,
Да бъдеш лъган през цялото време
(„Лимп Бизкит“ – „“Зад сините очи“)
„Никой не знае какво е това
да бъдеш лошия човек
Да бъдеш тъжния човек
Зад сините очи…“ – Напявам си тихо.
Не, нямам сини очи и не съм лош човек, но не ми беше весело. Не се забавлявах. Изобщо не се забавлявах. Седях през цялата лекция на „Котката“ и си мислех: „Какво правя тук? Не го запомних, че най-важното е да не съм роб и да не се огъвам, но като цяло… Сериозно, за какво са ми нужни тези „пространства“ и „подпространства“! Разбира се, слушах и слушах много внимателно, но разбрах… Нищо не разбрах.“
И от това ми стана още по-мрачно.
Отворих новия си лаптоп като всички останали в началото на лекцията, но ако другите ученици щастливо потропваха по клавиатурата, в крак с преподавателя, аз…. Някак тъжно пишех, правех грешки в думите, отнесено проследявах подчертаванията на думата и тъжях…
Докато изведнъж на екрана ми се появи видеовръзка, която ми показа лицето на лъчезарния Ейрън, сияещ от задоволство. „Братът“ не каза нищо, ако се съди по момчетата зад него, загледани в лаптопите си, остроухия дроу също беше на лекция и естествено не можеше да говори. Но пък можеше да пише:
„Как си?“
„Тихо шествам по шифъра…“ – Отговорих.
Ейрън свъси вежди и попита:
„Ти изобщо нищо ли не разбираш?“
Почти кимнах с глава. Но когато видях котешките очи върху мен, размислих и написах:
„Не. Свикнала съм с други предмети. Алгебра, геометрия, физика и така нататък. А това… Този е безсмислен.“
„Отпусни се“ – написа Ейрън. – В следващия час имаш алгебра. Висша математика, за да бъда точен“.
Почти се просълзих.
„Не се притеснявай, засега най-важното е да напишеш всичко, което казват учителите, а това, което не разбираш, ще ти обясня вечерта. Ако имаш проблеми, пиши.“
И той си тръгна.
Честно казано, цял ден ми се искаше да му пиша. Висшата математика ме караше да се чувствам като пълен глупак, английската литература – като примитивен глупак, Αлхимията – като несръчен глупак.
Не разбрах, че следващият урок е „Отрови и антидоти“, а следователно и професор Санлем!
Ако трябва да бъда напълно откровена, всъщност отначало не разбрах защо доста шумните и спокойни студиа изведнъж се напрегнаха и събраха. А когато разбрах, вече беше твърде късно да бягам.
– Вие сте трупове! – Обяви Санлем, като се промъкна в класната стая.
Наистина пълзеше. Тоест до средата на тялото си беше нормален, е, имам предвид в рамките на местните представи за нормалност, но от кръста и надолу имаше… Дебела змийска опашка.
Професорът пропълзя до учителската маса, там опашката му беше невероятно събрана в два крака, вече облечен в бял панталон и бели обувки, и тогава Санлем каза:
– Парацелз!
Неговото основно твърдение?
Това всъщност беше от задачата, която Санлем ми беше дал като на Мая, и аз някак си, малко забравил за себе си, вдигнах ръка и когато професора кимна, позволявайки ми да отговоря, казах:
– Всичко е отрова и само дозата има значение.
С усмивка Санлем обобщи:
– Твърде свободно тълкуване.
Повдигайки рамене, се поправих и цитирах:
– Всичко е отрова и нищо не премахва отровността. Само дозата прави отровата невидима.
Санлем кимна, приемайки отговора ми, и продължи разпита си:
– Научният му труд е озаглавен „За женските болести“. На какво се основава той?
Едно от момичетата вдигна ръка и веднага щом и бе позволено да отговори, каза:
– Знанията на вещиците.
Кимване и нареждане:
– Кои конкретно?
Ученичката се смути, огледа се объркано и промълви:
– Ччерни?
Санлем изви вежди подигравателно.
– Γготически? – Момичето безсрамно се изхили.
Присмех.
– Ммм мъртви? – Ученичката най-сетне изпадна в делириум.
Като цяло я разбирах, предвид спецификата на обучението в това училище, няма как да не се объркаш, аз лично все още не съм се отдалечила от подпространството, но що се отнася до въпроса на Санлем, той беше прост. Затова вдигнах ръка:
– Отговорете – позволи професорът.
– Под споменатите „познания на вещиците“ се има предвид опита на така наречените акушерки. В онези смутни времена тези „знаещи, познаващи“ са били единствените лечители за всички женски болести, не е било прието да се ходи по лекари с такива неща.
Професорът кимна доволно, после погледна всички ни и каза:
– Ятрохимия. Три минути за писмен отговор. Както винаги, пуснете ми съобщение. Времето започва.
След снощната подготовка смътно си спомних, че „ятро“ на гръцки означава лекар, но не бях сигурна. Все пак реших да пиша, по-добре нещо, отколкото нищо, но не ми позволиха да отговоря.
– Добре си се подготвила, момиченце – чух шепот до ухото си.
Погледнах уплашено към професора, Санлем ми изпрати подигравателна усмивка и седна на масата, за да отвори снежнобелия си лаптоп и да започне да проверява отговорите на учениците.
Елена Звездная
Както и да е, ето ни. Имам предвид, че пристигнахме. Макар че нищо изненадващо – Ейрън ме предупреди, че едва ли ще заблуди Санлем. Но като се има предвид колко гладко мина всичко с другите учители, се отпуснах и забравих за евентуалната засада.
Единственото хубаво нещо беше, че Санлем нямаше да разкрие измамата ми. Той седеше, загледан в ужасно модния си лаптоп, и не проявяваше никакъв интерес към публиката.
По някое време изглеждаше, че учителя е забравил за нас, но…
– Затворихте ли спомагателните материали – отвлече вниманието си от екрана и дари всички с ненужно широка усмивка, „попита“ Санлем.
Половината от съучениците ми веднага пребледняха и се разтрепериха, а аз изведнъж много ясно осъзнах, че не бива да мамя тук. Той щеше да разбере и… Е, най-малкото щеше да ме изяде.
– Аха – каза внезапно Санлем и аз се присъединих към треперещата тълпа. Но веднага се съвзех и продължих да пиша писмен отговор.
Не можех да си помогна!
Α три минути по-късно се чу:
– Предайте!
И… Всички щракнаха с мишката си, но аз не го направих. Искам да кажа, че бях видяла софтуера за съобщения и видеоконференции на училището и бях намерила глобалния списък на учениците-учители, но намирането на Санлем…
– Стоп! – Каза гореспоменатия учител. И подигравателно: – И така, има ли закъснели?
Имаше поне един закъснял и Санлем го разпозна мигновено. Той затвори капака на снежнобелия лаптоп с показна ленивост, облегна се назад на стола и ме изгледа подигравателно.
След още един миг се чу:
– Прекрасен ден днес. Прекрасни нови ученици.
Противно на подчертано доброто настроение на учителя, по гръбнака ми настръхнаха ледени тръпки и не можах да измисля нищо по-добро, което да кажа:
– Приятно ми е да се запознаем, професоре.
Да, през целия ден в образа на Емидоар бях научила малко и не обърках окончанията. Но това не ме накара да се почувствам по-добре от напредъка си тук и сега.
– А колко се радвам аз! – Възкликна Санлем.
Беше страховито. Искам да кажа абсолютно и напълно страховито. Ако сега отново ме ухапе, тогава аз… Аз… По дяволите, какво да правя тогава? Няма да се обаждам на директора, както искате!
Но ухапването, ако е било планирано, е било отложено.
– Е, Емидоар Гсхшц Игеартен – пълното ми име прозвуча подигравателно – ти, поради бавността си, ще отговориш устно. Може би ще успееш да компенсираш слабата оценка, която получи в този клас.
– Получих слаба оценка? – Издишах шокирано. – Кога?
– Точно сега. За това, че не предадохте писмената работа – обясни Санлем щастливо.
Обективно погледнато, това не беше справедливо. Но аз вече знаех как се отнасят към справедливостта тук, затова просто се изправих и започнах да давам устен отговор на въпроса.