Αнна Гаврилова
– Ятрохимията е рационален клон на алхимията, който се стреми да постави химията в служба на медицината. За основоположник се смята Парацелз, който е бил привърженик на живачно-серната теория, т.е. смятал е, че живите същества се състоят от живак, сяра, соли и други химични вещества и съответно, за да се излекува дадена болест, е необходимо да се използват същите химични елементи.
Преди Парацелз са се използвали т.нар. галенични препарати – лекарства от растителен произход – продължих аз – а по времето на Парацелз тези растителни средства започват да се заменят с химически. Може да се каже, че ятрохимията е в основата на съвременната фармакология.
Парацелз е първия, който разглежда процесите, протичащи в тялото, като химически процеси, и твърди, че болестите възникват, когато компонентите, изграждащи тялото, са в дисбаланс. А лечението… Лекарствата… – Да, точно тук започнах да се сдухвам. – Е, ятрохимията, това е…
Това е всичко, напълно съм изчерпана. Само че Санлем гледаше толкова насмешливо, че никаква смелост не беше достатъчна. Стоях там и се чувствах като идиот. Още по-лошо, глупак с фалшиви елфически уши!
– Това ли е всичко? – Попита учителя след пауза. – Няма какво да добавиш?
Помислих си и поклатих отрицателно глава.
– Да – каза Санлем. – Днес е прекрасен ден, но не се случи никакво чудо. – И след още една пауза: – Не е добре, Емидоар. Още един провал.
Още един?!
Разпалих се и го погледнах.
– Искаш ли да ме убиеш с поглед? – Санлем изви вежди подигравателно.
Уви, но не можех да се сдържа…
– Възможно ли е това?
– Мм… Теоретично.
– Като теорията, че някъде в безкрайността на пространството успоредните линии се пресичат? – Уточних.
Професорът кимна щастливо, а после махна с ръка, позволявайки на един фалшив дроу да седне. След това огледа аудиторията с нов поглед и, без изобщо да се смущава от общата бледност на студентите, повтори онова, което вече беше прозвучало:
– Вие сте трупове!
Анна Гаврилова
След думите му в класа се случи нещо невероятно – всички се подадоха напред, готови да уловят всяка негова дума, а Санлем, доволен от реакцията, каза:
– Смъртта е предшествана от силно главоболие, гадене, повръщане, дъх на чесън…
– Отравяне с арсеник! – Възкликна едно от момичетата.
След като ѝ изпрати очарователна усмивка, Санлем кимна, потвърждавайки правилността на отговора. И продължи:
– Вие сте мъртви. Смъртта е била предшествана от отравяне, чести и повтарящи се стомашни разстройства, период на въображаемо подобрение…
– Бледа гърлица! – Изкрещя един мъж със зловещи кътници, извити и стърчащи над горната му устна.
Отново кимване, после поглед към мен и аз чух съвсем точно, макар че Санлем си държеше устата затворена:
„Нашийникът на робиня беше лесен път, позицията на невеста на Агарахат – сложен, но не особено, и все пак ти избра най-трудния от всички възможни пътища, като реши да се обучаваш наравно с всички останали. Но щом си решила, съответствай.“
И след като приключи с анкетата, Санлем премина към темата на урока – отравянето с талий.
Научих много нови неща. Като например как да тровиш враговете си тихо и дискретно… Когато си помислих за доведения си баща и неговата мъчителна смърт, ми стана по-интересно да уча.
Елена Звездная
В края на лекцията Санлем излезе от кабинета, без да се сбогува – мълчаливо ни погледна строго и запълзя в мъглата. В буквалния смисъл и за пълзенето и за мъглата. Новите ми съученици веднага се втурнаха натам, накъдето бяха тръгнали – момичетата с нашийници вяло следваха „господарите“ си, от което ми се прииска веднага да изпробвам свойствата на отровата, която бях научила, опашатите и независими момичета се носеха след тях, а аз се задържах отзад, бързо довършвайки последното изречение, което Санлем беше продиктувал.
Помпознатата поява на Ейрън ме беше разсеяла от лаптопа, когато вратата се отвори с трясък, но когато видях „брат си“, се върнах към довършването и проверката на написаното. Просто пишех бързо, затова направих много грешки.
– Седиш? – Попита дроу, приближи се и седна на ръба на бюрото ми.
– Мм-хм – отвърнах аз, продължавайки да поправям лекцията си.
– Удобно ли седиш? – Продължи да разпитва Ейрън.
– Знаеш ли, дупето ми не се е оплаквало – казах му поверително.
– Това показва, че задника ти не е развил инстинкта за самосъхранение, а изглежда и интуицията ти не се основава на това съвсем обикновено място – продължи странния диалог „брата“.
Погледнах го с недоумение.
Той ме погледна с насмешка.
Аз към него.
Той на мен.
Аз се намръщих, той се усмихна широко, показвайки широка усмивка от поне трийсет зъба. Аз се уплаших, той ме успокои с весела такава:
– И така, ти си сгодена за Сатиана, а?
– За кого??? – Изхлипах от шок.
– Сатиана ел Витора – каза той напълно непознато за мен име.
И като видя, че не разбирам, обясни:
– Стажантка. Ммм… Учителката от първия час.
В очите ми се отрази разбиране…
Спомних си за котката и нейното: „Искам да кажа, скъпи, че ще разбия бедното ти плахо сърце и ще оставя Ейрън да се побърква от безпомощност. Обичам да си отмъщавам“.
– Ммм – протегнах се аз – а какво е направила тя досега?
– Не много – усмихна се лукаво – но през последната почивка Сатиана дойде при мен с изненадващата новина, че си ѝ предложил брак, и тя любезно приема.
Сбърчих мигли в недоумение.
– И… А ти? – Подканих Ейрън да продължи историята.
– А аз – дроу отметна несъществуваща прашинка от рамото си – казах, че тя трябва първо да информира началниците си за промяната в семейното си положение, тоест Αгара… Еее… Αгар. Знаеш кого.
– И? – Нещо ме накара да се почувствам неудобно.
– Така че тя отиде да съобщи за това. Приблизително – той погледна часовника си – приблизително сега.
Елена Звездная
Въздухът в стаята веднага стана различен, по-плътен. Появи се и неразличима, но съвсем ясна миризма на опасност, която събуди желанието да се скриеш някъде под масата.
Или още по-добре – в някой бункер! Такъв бункер, какъвто се строи в случай на ядрена война.
Или дори не бункер, а ракета, която да излети в далечния космос, макар че… Сигурна ли съм, че излизането в космоса ще ме спаси от Агарахат?
Взирайки се в усмихнатите очи на Ейрън, преглътнах нервно и захлопнах капака на лаптопа си. Интуицията ми не шепнеше, а крещеше – нещо щеше да се случи. И предчувствията ми се оказаха верни – в следващия момент от малката тонколона, окачена в ъгъла, се чу приятелски женски глас:
– Моля, явете се на общото събрание в голямата зала. Събранието ще се проведе… Сега.
– Да – възкликна щастливо Ейрън.
След още една секунда брата-дроу скочи от стола си. С едно движение той грабна всичките ми вещи, със свободната си ръка ме хвана за врата и ние… Не, ние не тръгнахме. Той ме повлече!
Α аз не исках! Борих се, псувах и дори пищях, въпреки пола си и огромния брой свидетели в коридора. Само че на остроухия блондин не му пукаше! Той продължаваше да ме дърпа напред и буквално сияеше.
Когато излязохме от коридора и се озовахме на стълбището, спрях да пищя. Бях успяла да се освободя от хватката му и сега… Мрачно вървях напред сама.
Не просто вървях, а мислех за информацията за отравянето с талий, която бях научила в последния клас, и мислех откъде мога да взема талий, за да реша проблема с втория си годеж.
Макар че, ако Агарахат вече се беше включил…
Влязох в гореспоменатата „голяма зала“ с намръщена физиономия. Мимоходом отбелязах величието и мрачността на околното пространство с неговите сводове, монументални колони, стенни мозайки и други факли по стените.
После погледа ми падна върху мраморното стълбище в края на залата и желанието да напусна тази планета се върна. Точно там, на стълбището, стоеше нашия скъпоценен директор и се усмихваше толкова хищно, че стана съвсем ясно – всичко, край.