Анна Гаврилова
Както се оказа, учениците в това учебно заведение не са толкова много – хора петдесет. А останалите, грандиозните триста ученици, просто не бяха хора. Те не бяха хора по никакъв начин! Ушати, озъбени, с очи, с нокти – но определено не бяха хора. Най-много се открояваха шестимата, които ме посрещнаха, когато пристигнах в училището. Е, тогава беше седморка, но сега… Сега беше „осморка“, защото Ейрън щастливо ме повлече към съ… Съучастниците.
– Ейрън – помпозния брюнет моментално се обърна към него – виждал ли си Мая?
„Брата“ – ме пусна, покровителствено сложи ръка на напрегнатите ми рамене и отговори:
– Не. Нещо случило ли се е?
– Стаята ѝ изгоря – отвърна брюнета с искрена загриженост. – Никой от нас не е замесен, вече разпитах всички. Тя не е умряла – призраците не знаят нищо за такова нещо. По-младите бяха разпитани по същия начин и от нея няма и следа в харемите. Или някой от професорите я е взел като робиня, или… Не знам.
Той беше видимо разстроен, което ме изненадваше все повече с всяка изминала минута.
– Нямаш нужда от още едно надарено момиче, нали? – Попита Ейрън с насмешка.
Брюнетът отвърна с въздишка, после каза тихо:
– Намери я.
– Хортан, за какво ти е нужна тя? – Попита сериозно „брат ми“.
– Не знам – отвърна брюнета също толкова сериозно – но я намери. Ще ти платя за труда ти.
– Не мисля така – каза весело Ейрън.
Никой не каза нищо повече, тъй като всички замълчаха и се взираха в училищната администрация.
Аз така разбрах – започваше.
Елена Звездная
Директорът Агарахат изглеждаше не само хищен, но и много обикновен. Искам да кажа, че той беше зашеметяващ както винаги.
Висок, мощен, с рамене, с дълга тъмна коса и изключително зорък поглед, той стоеше в средата на стълбището и чакаше вниманието на всички. И това беше странно, защото, първо, директора можеше да привлече вниманието за част от секундата, и второ, предвид графика му (с всичките тези „четиридесет часа за намиране на булка“), Агарахат не обичаше да чака.
Но все пак той се изправи. И мълчеше! И гледаше към залата! И… Да, да, усмихна се. За миг, под въздействието на тази негова усмивка, по кожата ми потекоха ледени тръпки, а после прозвуча:
– Изненадани, да?
Извиканите в залата ученици, разбира се, не отговориха, а аз преглътнах нервно и се опитах да се скрия зад гърба на високото, червенокосо момче от седмката. Опитът се провали – Ейрън не ме пусна.
– Събрал съм ви по важен повод – продължи Агарахат – искам да ви представя един нов ученик в нашето училище… Разбира се, обикновено не представяме новодошлите, но това е различно. Специален повод. – И след кратка пауза се обърна само към мен: – Нали така, Емидоар?
Звучеше не просто хищно, а плашещо, и аз отново преглътнах. И миг по-късно, сякаш хипнотизирана, тръгнах натам, към него.
Хората не разбраха нищо – стояха там и присвиваха очи. Но аз, уви, се досетих – разбрах, че нищо добро не ме очаква!
Когато преминах покрай тълпата и стигнах до стълбите, видях „котката“, застинала на първия ред. Сатиана изглеждаше самодоволна, но щом стъпих на първото стъпало на мраморното стълбище, маската на самодоволството започна да се изплъзва.
– Хайде, Емидоар – насърчи ме нетърпеливо Агарахат. – Бъди смел. Днес няма да те ухапя.
– Ах… – Сатиана се опита да възрази.
Аз също възразих! Искам да кажа, че не исках да тръгвам и честно казано се опитах да спра! Само че краката ми не ме слушаха. В момента те имаха друг господар – Агарахат.
След някоя и друга минута, когато стигнах до средата на стълбите, стана ясно, че всичко е зле, че нашия директор е полудял напълно. Точно тогава той сложи ръка на кръста ми и обяви тържествено:
– Това е Емидоар Гсхшц Игеартен. А той е… – Пауза, последвана от наглото: – Мой.
След това… Се случи същото, което се случи тази сутрин, пред родителите му. Агарахат ловко ме завъртя с лице към себе си, наведе се и ме целуна по устните. Веднага се почувствах замаяна, а тишината в залата стана гробна.
Беше сладко. Или по-скоро много сладко, защото Агар очевидно се стараеше – което окончателно ме довърши. Но аз отказвах да се опияня под въздействието на устните на директора, дори се опитвах да се освободя, а той… Той изобщо не забелязваше тези усилия!
Когато всичко свърши, той ме удостоих с отрова:
– Надявам се, че сега всички въпроси, свързани с личния ви живот, са затворени?
Исках да отговоря, но не ми стигаше дъха, а и директора не очакваше отговор.
– Е, това е добре – каза той с гневен шепот. – И бъдете предупредена, ако ме обезпокоят дори още веднъж…
– Ще платя с кръв? – Предложих жалостиво.
– По-лошо. – Агарахат ме погледна подигравателно и довърши: – Ще се оженя!
Не попитах за кого точно, не попитах – беше достатъчно ясно. И още нещо – това беше заплаха, и то не на шега.
Към сладостта на целувката и объркването веднага се прибави усещане за страховитост и аз дори се опитах да кажа, че нямам нищо общо с… Хм… Личния си живот, но не ми се отдаде възможност. Нашият скъпоценен директор изчезна. Просто влезе през портала, това е всичко.
Нямаше го, а аз останах като глупачка. Сама! В средата на мраморното стълбище и под прицела на училищните същества.
– Е-е-е – Казах на съществата и започнах да слизам. Съществата бързо се разделиха, правейки път, а аз се почувствах като… Някаква прокажена. Само една избрана група от седем момчета, водена от новооткрития ми „брат“, не се страхуваше.
Докато се приближавах, устните на Ейрън потрепнаха в подигравателна усмивка и в мъртвата тишина на залата чух звук:
– Какви страсти имаш.
Отговорих мислено! С надеждата, че въпреки всички блокажи и ментални капани, дроу ще чуе:
– Ще те убия!
Не го чу – усмихна се по-широко и като ме прегърна отново за раменете, прошепна:
– Е, след като занятията свършиха и всички въпроси са решени, хайде да отидем да ти изберем наложници?
Задъхах се. Аз? Наложници? След този цирк с Агарахат?
И тогава нещо се случи – чувството ми за самосъхранение сигурно е умряло – защото размахах мигли и казах със сладък глас:
– Ейрън, братче, откога се интересувам от момичета? Нима в това прекрасно училище няма мъже роби?
Анна Гаврилова
– Емидоар, братче, не се изтъквай и така се отличаваш – нежно ме запечата с недомлъвки, а после, властно държейки ме за раменете, ме изведе от заседателната зала.
Там, в галерията, под неравномерната светлина на трептящите от стрехите свещи, ме връхлетя осъзнаването на случилото се. Пълно осъзнаване.
– Ейрън, аз съм мъртва – изстенах аз.
– Защо? – Попита той безгрижно.
Спрях, посочих входа на аудиторията, размахах ръце в пантомима на „прецакана съм“ и се прегърнах до раменете, съжалявайки се. И наистина се самосъжалих. Най-малкото защото:
– Можеше поне да не ме целува. Беше унизително… И…
– Ей – Ейрън ме погледна, повдигайки вежди, – каква целувка, за какво говориш?
Аз го погледнах, той ме погледна.
– Целувката – прошепнах нервно.
– Каква целувка? – Не нервно, а по-скоро подигравателно, но Ейрън също прошепна.
Отново се погледнахме един друг.
Тогава брат ми се намръщи малко. После попита тихо:
– Мая, разкажи ми отново какво се случи.
Беше грозно и болезнено, но аз стиснах зъби и го разказах.
Ейрън се намръщи, после ме хвана за ръката и ме повлече толкова бързо, че на практика трябваше да бягам.
И така на скорост се втурнахме към стаите на Ейрън, където той ме заведе в своята стая, която се оказа отделна от стаите на „робите“, практически ме хвърли на един стол до прозореца, след което включи лаптопа си. Нервно потупвайки с пръсти, той изчака да зареди напълно, влезе в мрежата, кликна някъде в менюто, включи видеото и обърна лаптопа към мен.
И аз…
Аз…
Напълно безмълвна, гледах как директора Агарахат представя новия ученик… Мен, да, а след това информира всички, че днес е имало инцидент със стажантката Сатиана ел Витора, която е имала глупостта, небрежността и така нататък, опитвайки се да претендира за Емидоар Гсхшц Игеартен. Страховитият директор продължи да казва, че божия дар не бива да се бърка с яйца, в смисъл на нечовеци с надарени, и че ако някой някога отново се опита да сложи нокът на нечовек, Агарахат лично ще се погрижи такъв плитък индивид да бъде изпратен за дълго време. През цялото време на прочувствената му реч аз стоях до него с каменно изражение на лицето във видеото. Във видеото нямаше никакво „Емидоар е мой“, опипване и целуване! Изобщо нищо!
– Едно от двете неща – започна да ме гледа Ейрън – или е… Αга… Знаеш кого имам предвид, е създал илюзия в съзнанието ти и това е съвсем в неговия дух, или… – Той се намръщи. – Или директора е толкова силен, че докато се забавлява с теб, едновременно с това проектира толкова качествена илюзия, че именно тя, а не реалността, е записана от камерите, инсталирани в актовата зала. Не ми се иска да вярвам в последното, но е някак страшно да знаеш, че някой в нашия свят може да изкара подобно нещо с лекота.
Ейрън мълча за момент, взираше се в мен и пресмяташе нещо в ума си. После каза:
– Ще сваля илюзията за момент, единствено с цел проверка.
И протегна ръка с отворена длан към мен.
Елена Звездная
И нищо не се случи.
И то не се закачи, и прозрението не дойде.
– И? – Попитах.
– Магията не действа върху теб – призна Ейрън с нескрита досада.