Елена Звездная
– Какво имаш предвид? – Бях смаяна. – Защо? В края на краищата само преди малко всичко беше!
Не, наистина – дядото на Ейрън беше използвал магия, за да създаде тази илюзия.
Русокосият ми приятел щракна със зъби, присви жълтите си очи и каза:
– Ето така. Някой е сложил блокаж върху него.
– Кой? – Продължих да се чудя. – Агарр… Имаш предвид онзи, когото не назоваваме?
Ейран ме погледна странно, после каза:
– Това е грешен въпрос, Мая.
Отначало не разбрах, но след секунда пъзела се сглоби и по гърба ми преминаха ледени тръпки. Просто ако магията не работи, тогава не можеш да поставиш илюзия в главата ми. Следователно онова, което се случваше в залата, онази целувка с директора… Не беше грешка? А Агарахат, той…
– Значи той действително е създал илюзията, която е била записана на охранителните камери?
– Изглежда така – извика моя псевдобрат.
Замръзнах и размърдах мигли. Всичко имаше смисъл, с изключение на единственото, което нямаше смисъл – защо Агарахат му трябваше това?
Дори отворих уста, за да изкажа някаква мисъл, но после се обърках и казах нещо друго:
– Стой. Α нашия… Ммм… Скъпоценен, той изобщо знае ли, че магията вече не ми действа?
– Само в случай, че той сам е поставил блокажа – каза Ейрън.
Той го каза и се вгледа, а аз се вгледах в него. Нямах доказателства, но си спомних за неотдавнашния си разговор със Санлем, за това, което беше казал за „трудността на пътуването“, и за факта, че змийския професор беше не само с лош нрав, но и силен.
Α Ейрън се почувства така, сякаш бе прочел мислите ми.
– Санлем можеше да го направи. Освен това тази шега е изцяло в негов стил.
– Защо Санлем би направил това? Неприязън към Ага… Хммм, както и да е, разбираш ли?
Дроу поклати отрицателно глава.
– Нашият „ди“ почти няма врагове – враговете му умират бързо, а всеки иска да живее. А професор Санлем е приятел и ако той е този, който е поставил блокировката, целта не е отмъщение. Това е по-скоро професионална шега.
Може и да е минало малко време, откакто се запознах със Санлем, но нямаше как да не призная, че, да, стила му подхожда.
Но тогава следващия въпрос е: Защо Агар ме целуна? Защо?
Исках отново да попитам на глас, но се замислих и отново прехапах езика си. В същото време си спомних, че съм само на шестнайсет, а той е на повече от хиляда! Така че за какъв вид симпатия става дума?
– Забрави за това – казах на Ейрън. И с нотка на обреченост: – Хайде да отидем да видим робините.
Псевдобратът кимна и в следващия момент стомаха ми избълва сложна ролада.
– Мм-мм… – Прозвуча след това. – Не, Мая, робите могат да почакат. – И лукаво: – Междувременно ще те запозная с ВИП столовата.
Анна Гаврилова
Но не можехме да си тръгнем – съвсем внезапно вратата се отвори и разкри самодоволния директор Агарахат. И той, директора, размахвайки пръст към мен, съобщи на Ейрън:
– За в бъдеще трябва да се разделяш с бившите си приятелки по такъв начин, че те да смятат това за голямо щастие и да не таят отмъстителни планове.
Ейрън се усмихна и отбеляза:
– Не знам къде ще я заведете, но братчето е много гладно.
– Толкова по-добре – усмихна се Αгарахат – значи ще дъвче мълчаливо на семейната вечеря.
– Понякога е по-добре да се дъвче, отколкото да се говори… – Изведнъж ми хрумна.
– Съвсем правилно – потвърди директора. И завърши със заповед: – Ставай и да вървим.
Станах и тръгнах.
На вратата ме спря напрегнатия въпрос на Ейрън:
– Семейната вечеря е какъв точно вид вечеря? Обща или…?
– Или – отвърна Агарахат подигравателно.
Все още размишлявах какво е „или“, когато света се замъгли, сменяйки реалностите, и когато директора ме побутна, изпращайки ме кой-знае-къде, и когато… Когато изведнъж се озовах в страшно странна стая, където на ярко алено кадифено покрито канапе, разположено почти в кръг, седяха демони… От всички видове, от каменни и люспести до откровено огнени, и елегантно отпиваха чай.
– Вечерята е за съпругите, настоящи и бъдещи – информира ме Агарахат. – Те няма да те отровят… Предполага се. Ако има нещо, ще те съживя. Добре, духни върху него. Искам да кажа, наслаждавай се, а на мен ми предстои откриване на нов свят, така че ще се върна за теб след около три часа и ще те принесем в жертва.
С тези думи той изчезна, също като мъглата, разделяща реалностите. А аз останах в ада. Буквално.
– А това е Емидоар Гсхшц Игеартен – обяви златокосата, рогата демонка, която беше майка на Αгарахат, който ме беше захвърлил на смъртта.
– Добре ли е, че е момче? – Попита лениво едно от огнените чудовища.
– Нищо – отвърна друго, което сякаш беше покрито с отровни тръни – сигурна съм, че след смъртта му Αгарахатушка веднага ще се върне към нормалните отношения между половете. Как ще го убием?
Елена Звездная
И така цялата тази компания се вгледа в мен, че ми стана ясно – да мълча не мога, иначе точно в труп се превръщам. Трябваше да си поема дълбоко дъх, да разтегна устни в усмивка и да докладвам:
– Мен Агарахат ще ме върне към живота. Но кой ще съживи вас?
Обърнах се към отровницата, а тя замръзна за миг, после се усмихна и ме погледна с нов, оценяващ поглед. После заяви, облягайки се на възглавниците:
– Какво смело момче.
Повдигнах рамене и, опитвайки се да пренебрегна треперенето в коленете си, се насочих към единственото свободно място до златокосата майка на нашия директор.
Госпожата от семейство Храгареар беше по-спокойна, отколкото на предишната среща, и дори лично поднесе на „бъдещата снаха“ чаша чай, шепнейки:
– Здравей, момченце-е-е-е!
Това звучеше едновременно сладко и страшно. Дотолкова, че коленете ми се разтрепериха повече, но не допуснах това да се разбере. И след като се замислих, отпих от порцелановата чаша, а после посегнах към една бисквита.
– Мм-мм… – Заговори отново отровната. – Момчето е наистина смело.
– Съвсем не, но на фона на Агарахат ти изобщо не си страшна – промълвих аз.
Помислих си, че съм си го помислила, но лицата и физиономиите на чудовищата се разтягаха толкова единно, че беше ясно, че съм го казала. Веднага изпитах желание да свия глава в раменете си и да притисна ушите си назад. Да имитирам мебелите. Или още по-добре – да избягам!
– А и е умен – изведнъж изхвръкна огнената дама с много дълбоко деколте. – Макар че, защо да се учудвам? Той е в училището на Парацелз, а те не приемат други.
Думите за обучението ми се превърнаха в новина – всички дами отново ме гледаха, и то някак… Почти с уважение. Желанието да изчезна стана още по-силно и аз направих опит да се измъкна!
– Агарахат е много строг директор – казах аз и отпих още една глътка. – Но справедлив и грижовен. Агарахат, като директор, не обръща много внимание на учебния процес, но…
Потенциалната свекърва изведнъж се разсмя, после размаха пръст и каза:
– Дори не се надявай, момче. Триковете с обажданията на директора не работят тук.
– Какви трикове? – Издишах, опитвайки се да скрия раздразнението си. – Ако се опитвах да повикам Агарахат, щях да кажа: Αгарахат, ела!
Възбудената блондинка отново се засмя, а аз прехапах устна и отново стигнах до извода, че нашия директор е гадняр. Защо ме е изпратил в този змиярник? Той беше освободен от цялата брачна тема за десет години!
Спомняйки си този важен факт и изобщо пазарейки се с предците си, аз благополучно се задавих с чая си. И след като се изкашлях, се обърнах към потенциалната свекърва и отворих уста с намерението да попитам – какво, по дяволите?!
Но блондинката се оказа умна, отгатна хода на мислите ми и сама отговори:
– Той си промени мнението. Реши, че десетгодишна отсрочка е твърде много.
– Чакай малко. Вие намеквате…
– Аз? – Прекъсна ме демонката. В гласа ѝ се долавяше гняв. – Намеквам? Еми, казвам ти го направо!
Αнна Гаврилова
Сега стана наистина страшно, даҗе ръката, която държеше чашата, трепереше. Маман на нашия скъпоценен директор този момент, разбира се, забеляза, но не и хареса. Съвсем. Изобщо!
Нещо повече, рогатата миришеше на нескрита агресия, но дамата, която седеше на другата страна от мен, се усмихваше лъчезарно и мърмореше:
– Вие, момичета, може да си говорите каквото искате, но Αгарахатушка има страхотен вкус.
С тези думи тъмнокосата хуманоидна демонка се приближи до мен, опирайки внушителните си гърди на ръката ми, и добави:
– Погледни това момче… Толкова е сладко.
– Кой? – Честно казано, задавих се с въздуха си. – Аз?
Брюнетката ме дари с още една усмивка и нахално посегна с устни към фалшивата ми ушна мида. Трябваше да се отдалеча, ставайки фундаментално по-близо до потенциалната ми свекърва.
И в един момент неприятностите с брюнетката преминаха на ново ниво, придобиха вселенски мащаб! Просто цялата компания, като изключим само майката, която стискаше зъби, се беше преобразила. Рязко и по много специфичен начин!
Всички, включително огнената и тази с отровните тръни, се преобразиха. Те се усмихваха приканващо, облягаха се на огромния диван, заемайки много… Хм… Съблазнителни пози. Всички рокли веднага намериха процепи с неприлична дължина, а деколтетата някак внезапно се увеличиха. А във въздуха се носеше много странен и неестествен аромат… Някаква мускусна сладост, нещо като феромон, който можеше да се открие без специални познания.
Гласовете също се промениха – станаха мъркащи и приканващи…
– Как се справяш с обучението си, Еми? – Попита госпожата, която не само беше завряла крак в процепа на роклята си, но и змийска опашка.
– Ти вече избра ли си специалност? – Попита сладко другата.
– Какви са плановете ти за ваканцията? – Рязко придвижвайки се напред, така че Емидоар Игеартен да може да оцени примамливата вдлъбнатина между гърдите ѝ, попита третата.
Аз, гледайки всичко това, преглътнах нервно и, приближавайки се до мама Агарахат, промърморих:
– Недей.
– Недей какво, Пуки? – Изръмжа брюнетката, като също се приближи.
– Не ме съблазнявай! – Отговорих с поглед в челото.
– Или какво? – Този въпрос не принадлежеше на брюнетката, а на огнената.
Преглътнах отново и казах честно:
– Госпожо, красива сте, но не сте мой тип.
Звучеше убедително и те дори ми повярваха, но някои от тях го приеха по свой начин…
– Не се страхувай – брюнетката вдигна ръката ми и погали вътрешната страна на дланта ми с ноктест пръст. – Агарахатушка няма да знае.
Мхм. О, да! Но не става дума за неприкосновеност на личния живот.