Анна Гаврилова
Освен че не съм пила чай, много съм гладна, имам момичета и брат ми там, а тук се изисква готовност.
– Много готова – предано поглеждайки към Αгарахат, продължих аз – готова за закуска и почивка!
Погледът на директора леко се промени и той попита:
– Защо?
– Да, знаете, че лудостта винаги е по-добра с пълен стомах.
Съмнението в очите на Агарахат се смени с известно разочарование, след което демона протегна ръка някъде в пространството и в замъглената реалност се появи прозорец към друг свят, точно в залата, където имаше някаква празнична вечеря и имаше не просто подредени, а пръскащи се от деликатеси маси. И какво само на тези маси не беше, но сервирането беше напрегнато – очевидно някакво Средновековие или нещо подобно, защото всички чинии или сребро или злато, а от храната нищо съвременно.
– Е – каза Агарахат взискателно – какво искаш?
Приближих се до прозореца към другата реалност, погледнах към масата и…
– И така, ще си взема тази салата, изглежда годна за ядене, патешко бутче, то е много апетитно, може да си взема парче сирене и…
Преди да довърша, Агарахат грабна огромна чиния с кифлички, хляб, багети и други неща, отърси всичко с едно движение, после отчупи наведнъж добра половина от патицата, хвърли я върху чинията, после цялото нарязано кръгче ароматно жълто сирене с дупки, после листа от салата, хрупкаво руло, половин чиния с пъдпъдъчи яйца и купичка заквасена сметана. И поднесе всичко това пред мен. Взех го с удоволствие, но не можах да се сдържа да не погледна през прозореца. Ами там се провеждаше сватба. Беше се състояла преди да нахлуем. Красива средновековна сватба. Младоженецът в камизолка, с прибрана назад коса. Щеше да е красив и мъжествен, ако не бяха закръглените му очи. Булката, млада, красива и бледа в рокля от петнадесети век. Останах с впечатлението, че ако преди е треперела от страх преди първата брачна нощ, сега явно трепери при мисълта, че преди епичния момент има вероятност просто да не живее… И гостите, чиито редици бяха изпъстрени с припадъци.
– Извинете ме – извиках аз – съвети и любов към младите!
След това радостно пожелание младоженката припадна.
– О, те разбират ли ме? – Попитах Агарахат, който търпеливо чакаше.
– Да – отвърна той сухо – ние сме демони и когато нахлуем в някой от световете, автоматично започваме да говорим на местния език или езици, в зависимост от това с кого разговаряме.
– Но аз не съм демон – припомних му аз, отхапах от хрупкавата кифла и вдишах умопомрачителния аромат на сладкиша.
– Но ти си с мен и съответно твоята енергия участва в законите за въвеждане в световете.
– Уау – възхитих се искрено аз. И тъй като ме разбират, значи: – Бъдете щастливи! Повече деца! И това, мъжо, ако изневериш на жена си, ще дойдем пак!
След думите ми младоженеца пребледня и припадна в безсъзнание, право в прегръдките на току-що възстановената булка.
– Щастие за теб! – Извиках за последен път.
И Агарахат затвори прозореца към тяхната реалност.
А аз, натоварена с храна, щастливо седнах и започнах обяда си със страстта на гладен ученик. Беше вкусно. Месото на патицата беше малко твърдо, но кифлата, сметаната и варените пъдпъдъчи яйца правеха ястието просто вкусно. Липсваше му обаче нещо солено.
– Слушай, можеш ли да отвориш такъв прозорец към всеки свят? – Попитах директора, след като сдъвках.
Агарахат кимна, като ме гледаше замислено.
А аз просто не можех да не попитам:
– Можем ли тогава да отидем в Древна Гърция? – Помолих.
– Защо? – Последва въпрос.
– Там има маслини… – Протегнах се мечтателно.
Хъмкайки, демоничния директор седна до мен, протегна ръка и…
И се появи музика. Красиви момичета в леки гръцки рокли тичаха и се въртяха, танцувайки на полянката, сатири свиреха на флейти и дори на арфа, а пред мен имаше покривка, разстлана на тревата, и имаше маслини, маслини, сирене като Φета, грозде и чаши с вино. Α бях толкова жадна….
– Вино? – Попита Агарахат в предчувствие.
Аз кимнах.
– Имай предвид, че е разредено, такъв е обичаят им.
– Дори е по-хубаво – уверих го аз.
Изваждайки една чаша, демона я протегна към мен. Взех я, с удоволствие изпих почти цялата, защото беше кисела, а водата ми се стори пружинираща и вкусна, а после посегнах към маслините и…
И някак си се случи така, че не можах да устоя и едва не се сгромолясах в тази реалност, но Αгарахат ме задържа здраво на място. След това сам извади шепа маслини, после чиния с маслини, осолени в олио, сложи всичко пред мен, махна на сатира, който ни се усмихна, и го попита:
– Как си, Евстигней?
– Отлично! – Увери го той, почесвайки се по кръглия си космат корем. – Имаме ново попълнение сред наядите, така че елате да ни посетите. Α какво е това? – И сатира кимна, насочвайки козята си брадичка към мен.
– Булката – осведоми Агарахат.
– Ооо… – Сатирът изглеждаше озадачен. После сви рамене и каза философски: – Е, какво пък, разнообразие.
И тогава демона осъзна, че е представил едно момче за своя булка.
Малко смутен, което се изразяваше в избухналите около него пламъци, Агарахат моментално затвори прозореца към тази реалност, закашля се и гневно попита:
– Наяде ли се?
– Ннне – отвърнах лукаво – едва сега започвам. Между другото, мога ли да си взема още вино? За предпочитане същото и разредено.
Демонът ме погледна пренебрежително и отвори прозореца към същата реалност, протегна ръка към най-близката флейта и замря. Α всичко това, защото там, на полянката, се смееха наядите, а познатия ни вече сатир, важно и сякаш не за първи път разказваше как „треперещия Агар, е, всички го познавате“, нежно галеше елфическото момче и „винаги съм знаел, че демоните са добри в истинската чисто мъжка любов.“ Чувайки това, онзи, който „трепереше“, отново пламна.
– Вино – напомних му учтиво аз.
Подадоха ми чашата, сякаш искаха да ме убият. Сякаш бях направила елфическото момче своя невеста.
– Дали времето тече по-бързо в тази реалност?
– Да – това беше гневен отговор.
И прозореца към реалността беше затворен.
А аз, отпивайки вино и хапвайки зрели сочни маслини, си мислех с усмивка – не беше лошо. Ако искаш нещо, отваряш реалността и го получаваш. Това е страхотно!
Междувременно някой явно съжаляваше за случилото се, и то като цяло.
– Мая – каза Агарахат раздразнено, – побързай с храната, трябва да те принеса в жертва, преди да изгрее луната на този свят.
Преглъщайки уплашено, аз попитах:
– Α това… Как?
– Мълчаливо от твоя страна – изръмжа демона. – Ти се събличаш, лягаш, а аз ще направя останалото.
Перспективите бяха… Плашещи.
„Бог да ме пази“ – помислих си уплашено.
И реалността мигновено се промени!
Съвсем неочаквано изведнъж се оказах седнала някъде в манастир, защото навсякъде около мен седяха и вечеряха строги монаси. А аз бях тук с вино и маслини в ръка и с елфически уши.
Всичко продължи за един миг, а в следващия реалността се разми и се съсредоточи върху стоящия пред мен Агарахат.
– Как го направи? – Попита той гневно.
„Силата на вярата“ – помислих си аз. И също толкова мислено добавих: „Бог да ме пази.“
Реалността проблесна и да живее суровата манастирска трапезария и не по-малко суровата храна. Пренесох се на същото място, където бях и първия път – на масата, до игумена.
– Добър вечер, дъще моя – поздрави ме свещенослужителя.
– Добър вечер, отче – прошепнах, изненадана, че ме разпознаха под формата на елф.
– Демони ли те притесняват? – Попита монаха.
Кимнах.
Игуменът се замисли за миг, а после дръпна яката на мантията си, извади сребърен православен кръст, разкопча верижката и ми го подаде.
– Вие какво , аз… Не мога да го взема – прошепнах объркано.
– Вземи го, дете, той ще те защити. И помни – само ти можеш да го свалиш.
Взех топлото кръстче с треперещи ръце, като поставих чашата и захапаната маслина на масата. Пръстите ми трепереха и когато закрепих верижката и скрих кръстчето под дрехите си, се поклоних и прошепнах:
– Благодаря ти, Отче.
– Бог да те благослови – отвърна той.
И реалността отново се стопи, за да бъде заменена от огненочервен хълм, а пред мен стоеше разгневения Агарахат, който веднага изсъска:
– Какво носиш?
– Животворящият кръст! – Отговорих предизвикателно, мислейки за това, което ми даваше по принцип. Наистина ми даваше нещо – чувствах се неочаквано защитена, но какво точно?
– Добре – каза Агарахат нелюбезно, – свали го.
И умът ми се върна към думите на монаха: „И помни, че само ти можеш да го свалиш.“ И така казах:
– Не.
– Ти съсипваш цялото ми жертвоприношение! – Разгневи се демона.
– Α аз не съм съгласна да бъда жертвоприношение! – Заявих му смело.
Просто наистина не съм съгласна, а решимостта да го кажа се прояви едва с кръста.
– Казах да го свалиш! – Изръмжа Агарахат.
– Няма да го сваля! – Упорствах.
В очите на демоничния директор проблесна огън, на устните се появи крива усмивка и…
***
– Мая, скъпа, ти заспа ли? – Обади се гласа на майка ми.
Отворих очи. Огледах се наоколо. Намирахме се в болницата, пред флуорографския кабинет. Навън беше лято. Скочих, изтичах до прозореца и видях баща ми долу, който стоеше до колата и пушеше, чакайки ни. И тогава осъзнах, че съм сънувала всичко това! Сънувах всичко това! Нищо не се беше случило! Нито доведения ми баща, нито лудостта на майка ми, нито демоничното училище на Парацелз! Нищо! Невероятно!
– Какво не е наред с теб? – Попита мама, като се усмихваше.
– Имах сън, наистина глупав сън – казах аз, като се обърнах. – Имах късмет, че беше само сън!
Вратата се отвори, излезе една медицинска сестра и попита:
– Ивлеева? Влезте.
Влязохме, майка ми ми помогна да се съблека и каза:
– Свали обиците и кръстчето сама.
Аз се съблякох и извадих обеците от ушите си, дадох ги на мама и посегнах към ключалката на верижката…
„И запомни, че само ти можеш да я свалиш.“ И ръката ми се разтрепери. Това беше моето обикновено кръстче, медното, с което бях кръстена. Обикновено изобщо не го нося, намира се в кутия в стаята ми с бижута и честно казано, не си спомнях кога и защо съм го носила. Беше просто кръстче на евтина верижка, но по някаква причина не ми се искаше да го свалям точно сега. Беше странно.
– Мая, скъпа, побързай – помоли мама, държейки в отворената си длан купчина мои дрехи – пуловер, тениска, сутиен, обеци.
– Ивлеева, трябва ли да те чакам, докато остарея?! – Попита една намръщена медицинска сестра, на чието лице ясно се четеше желанието да приключи бързо с мен и да си тръгне за обяд.
Дори се почувствах неловко, че съм забавила някого.
И отново посегнах към верижката, но… Защо не мога да си спомня кога съм я сложила? Странно е. Защо изобщо носех кръстче? Обикновено не го нося, но сега, прикривайки гърдите си с едната ръка, а с другата държейки кръстчето, изведнъж осъзнах, че не искам да го свалям. Така е по-спокойно. Дори не знам защо, просто съм по-спокойна.
– Мая – обади се мама.
– Няма да го сваля – казах тихо аз.
И изведнъж, за миг, за един кратък миг, всичко се промени – стоях гола от кръста нагоре на върха на червен хълм насред огненоцветната пустиня, а до мен стоеше директора Αгарахат, чиито очи се бяха свили предупредително.
– Ще го направиш – каза той властно.
И видението избледня, а аз отново стоях в болницата, стиснала кръстчето си, и си мислех: „Какво съм сънувала?!“