Елена Звездная
Наистина, мислех, не дълго…
– Мая – в гласа на мама прозвуча обич, а от тези интонации дори сълзи се появиха в очите ми.
Защо е така? Защо това не може да е истина? Защо отново лъжеш?
– Ивлеева! – Отново се опитваше да се намеси сестрата, но от гневната ѝ реплика аз само махнах с ръка.
Все още прикривайки голите си гърди с ръка, стиснах очи и със сила отблъснах заобикалящата ме действителност – и болницата, и майка ми, и намръщената сестра, и всичко. А когато отново отворих очи, вътрешно се стреснах – просто директора Агарахат беше в истинска лудост.
– Свали го – изсъска той по начин, който ми напомни за първата ни среща. Онази с огъня и камъните и трептящото сърце, изтръгнато от нечии гърди.
Само че този път нямаше страх, освен някъде много дълбоко, в самия край на мозъка ми, в дълбините на малкия мозък.
В резултат на това вдигнах надменно брадичката си и отговорих на изгарящия поглед на демона със спокойствие. След още една секунда събрах смелост да кажа:
– Нямаш право да ме принуждаваш.
– Да?! – Той се учуди претенциозно и гневно.
– Да. – Отговорих все така спокойно. – Аз не съм само студент. Аз съм и твоя годеница.
– И?.. – Подкани той. Не без да се засмее, разбира се.
Не уточних, казвайки, че да си булка предполага някакво равенство и уважение. Вместо това свих рамене и кимнах нагоре по хълма, като погледнах към останките от празненството.
Попитах:
– Е? Да тръгваме ли?
Изненадващо, но и лудостта, която беше обзела Агарахат, беше отстъпила и сега ме гледаше намръщено и втренчено. След още една секунда изстреля ръка в пространството, за да извади оттам някакъв тъмнолилав парцал. Този парцал полетя практически в лицето ми.
И аз го хванах! И го улових с ръката, с която се придържах към кръста си. И дори не се обидих от това нелюбезно отношение.
Все така спокойно, се обърнах с гръб към директора и след като спрях да се покривам, бързо навлякох това, което се оказа широка мъжка риза. Докато вдишвах аромата на плата, изведнъж осъзнах, че ризата принадлежи лично на Агарахат.
Самообладанието ми се разколеба… След като потънах в предложената дреха и прекарах три минути в борба с копчетата на яката, се обърнах обратно към демона и бях леко зашеметена. Срещу мен не стоеше човек, а чудовище с рога, нокти, огнени очни ями и други атрибути на ада.
– Какво? – Изхърка той, а после добави с насмешка: – Годеница!
Коленете ми се разтрепериха и някак си устните ми затрепериха, а Αгарахат направи плавна крачка напред и като се наведе към лицето ми, изсъска:
– Е?!
– Ами… По-красив си като мъж – установих аз. – Въпреки че…
Отдръпнах се назад, погледнах дълго чудовището. Исках този поглед да е вял и женствен, но не се получи, а и директора го забеляза – изсумтя и каза снизходително:
– Още не си дорасла за такива игри.
Не се смутих и като си поех дълбоко дъх, попитах:
– Ще тръгваме ли?
Чудовището смръщи нос, погледна врата ми, където все още висеше кръстчето, и кимна неохотно. Поех си дъх и направих крачка към центъра на хълма – спомних си за ризата и камизолката, от които подло ме бяха лишили.
Намерих ги на няколко крачки от мен, но приличаха на парцали. Но в купчината блестеше напълно непокътната брошка, а върху нея лежаха… Фалшиви елфически уши.
Виждайки, че подхващам тази конспиративна стока, демоничния директор извъртя очи, а аз… Аз не издържах и щом гадината се обърна, му показах езика си. А сега последвах Агарахат до центъра на червения хълм, за да го чуя:
– Хайде. Отвори.
Анна Гаврилова
Като се има предвид всичко, което вече се беше случило между нас, поръчката ни най-малко не ме изненада. Нещо повече, ориентирах се почти веднага – направих още една крачка, несъзнателно разфокусирах погледа си и веднага открих малка вертикална врата.
Беше призрачна, но напълно реална – ръката ми се протегна към обикновената кръгла дръжка. После се чу завъртане, щракване и… Вратата просто се разтвори. На нейно място вече нямаше нито вертикална, нито призрачна, а съвсем реален похлупак.
Земята сякаш се срути надолу, разкривайки стръмно спираловидно стълбище със зловещ вид. Стъпалата бяха отделна причина да се притесняваш. Бяха лилави и полупрозрачни, напомняха на замръзнала кръв.
– Хм – прозвуча наблизо. – Интересно.
– Какво беше това? – Попитах, само че Αгарахат не ми отговори. Но в лапата му се появи извито острие, което блестеше със синкава светлина…
Самият факт, че ноктите на директора приличаха на саби, ме накара да се почувствам доста зловещо и от гърдите ми се изтръгна жалък вик:
– Мога ли да чакам тук?
Демонът погледна подигравателно, разпитвайки:
– Сигурна ли си?
Отново погледнах към замръзналите кървави стъпала и кимнах забързано. Тогава се случи нещо неочаквано:
– Добре – каза директора на нашето проклето училище. – Чакай.
И това беше всичко. Той слезе там, под земята, а аз останах тук, на хълма. Просто стоях там и гледах как Агарахат изчезва, а стълбата… Е, тя не отиде никъде, остана на мястото си.
Няколко секунди, за да осъзная какво се случва, за да разбера, че това е реално и че не е нужно да отивам в другия свят (а точно там беше отишъл Агарахат!), и почти се сринах на земята от облекчение.
Не мога да повярвам, не мога да повярвам, че всичко е свършило! Не, нямам нищо против приключенията по принцип, но приключенията в компанията на Агарахат са прекалено много. Тази скала на неприятностите е твърде стръмна за мен!
Отне ми още секунда, за да осъзная, че все още съм долу на червената земя, извърнах глава, за да оценя красотата на безкрайната огнена пустиня, и пъхнах ръка в джоба на панталона си, който все още беше нахлузен.
И ето че се случи чудо – щом пръстите ми докоснаха мобилния телефон, той започна да трепти, а щом натиснах бутона на слушалката и поставих слушалката до ухото си, тя прозвуча:
– Знаеш ли, изумен съм от твоята жилавост!
– Да аз самата съм шокирана – казах аз, като не сдържах широката си усмивка.
Настъпи кратка пауза. Какво си мисли Пирата – не знам, а аз просто се наслаждавах на усещането за щастие…
– Търсят те много упорито – изведнъж каза събеседника. – Толкова упорито, че на практика са стигнали до мен.
Усмихнах се по-широко от преди, а той…
– Всъщност това не е смешно. А това, което са направили с доведения ти баща… Хм… Но сега разбирам откъде имаш тази способност да преодоляваш трудностите. Единственото, което все още не знаем, е кой е издал Рейнтор.
– Какво имаш предвид? – Зачудих се.
– Виждаш ли, Мая… Рейнтор всъщност е доста малък и съзнанието на хора като него е блокирано. Така че той знае някои неща, но не може да говори за тях, дори и при мъчения. Изобщо не. Никак.
– Но? – Натиснах го и Пирата наистина продължи:
– Но Итън го направи. Предполагам, че не е казал всичко, но, по-голямата част от това, което знае. Да вярвам, че някой по-висшестоящ е премахнал блока, не съм готов. Остава втория вариант – някой е издал метод за заобикаляне на блокажа. Случайно да знаеш кой би могъл да е той?
Анна Гаврилова
Отново замръзнах, после неволно погледнах към вдлъбнатината в земята и се замислих силно.
– Ами защо мълчиш? – Обади се невидимия събеседник.
– Не, нищо. Обмислям възможностите си.
– И? – Гласът на Пирата беше смесица от любопитство и нетърпение.
Не изказах единственото си предположение. Вместо това се изправих на крака, изтръсках червения пясък от дупето си, погледнах отново към дупката и попитах:
– Може ли да се свържем малко по-късно? Имам някаква внезапна работа, за която трябва да се погрижа.
В слушалката се чу разбиращо бръмчене, а после разговора приключи. Когато чух кратките звукови сигнали, натиснах бутона за изключване и, прибирайки мобилния си телефон обратно в джоба, направих крачка към проклетото стълбище.
Още един миг и вълна от ледени тръпки заля кожата ми, а аз отскочих назад и посегнах към кръстчето, което висеше на врата ми. Точно в секундата, в която пристъпих някаква невидима граница, в главата ми прозвуча тих смях, последван от наистина страховито:
„Точно така… Ела тук!“
Не исках да вървя и дори порива на любопитството, който се беше надигнал в мен, угасна. Не, не. никакви геройства. Просто ще седя тук и ще чакам! Когато Агарахат се върне.
Разсея ме един нов звук, но не в главата ми, а тук, в материалния свят. От него отново ме полази вълна от ледени тръпки, а косъмчетата отзад на врата ми се надигнаха – това беше, защото някой ръмжеше заплашително.
Много бавно, все още надявайки се, че всичко, което се случва, е грешка, аз се обърнах и издишах панически:
– Мамооо…
Уви, ръмженето беше истинско и идваше от огромна хиена с плешива кожа, слюноотделяща се уста и очевидно гниещи очи.
Звярът стоеше на ръба на хълма, на около седем крачки от мен, и оголваше жълтите си зъби. При вида му кръвта ми се смрази във вените, но успях да отстъпя, увеличавайки разстоянието с още една крачка.
В отговор на това действие се появиха няколко „приятели“, които се изкачиха по склона, за да посрещнат първия. Нивото на ужаса ми се повиши драстично, в главата ми нахлу паника. Стискайки злополучния кръст, отново се отдръпнах и едва не умрях, когато отново чух нечий смях в главата си. Последван от познат глас:
„Точно така! Ела тук!“