Анна Гаврилова
Именно това ме спря. Просто изведнъж се почувствах като жертва, която е „закарана весело на номера“. Истината е, че дори Висоцки не би могъл да си помисли, че отдавна умрели хиени могат да служат като прогонващи, а те бяха станали и сега се приближаваха към мен, ръмжейки глухо.
“ Ела… Тук…“ – Чух дори не в главата си, а в реалността.
Не го направих. Спрях на ръба на слизането към плашещо оцветените стълби, погледнах бавно настъпващите хиени и…
– Господин директор Агарахат, тези смърдящи кичури натрупана вълна ваши ли са?
Отговорът ми беше мълчание.
Междувременно мъртвите… Е, в смисъл на неживи, така че не и животни, нараснали на брой до две дузини индивиди, започнаха поредния си опит за заплашване, приближавайки се. И смърдяха толкова много, че веднага ми стана ясно – тук ако не страха, то „аромата“ ще ме преследва, за да посрещна приключенията. Но всичко това бяха дреболии, но когато забелязах бели червеи да пълзят по един от издигнатите трупове…
И тогава хиените спряха. Замръзнаха, гледайки втренчено някъде, дори не към мен, изхлипаха, обърнаха се и се втурнаха нанякъде, губейки животните, заемащи телата им. Червеите, които паднаха върху червеникавия пясък, покриващ пода на пещерата, пълзяха възмутено след тях, очевидно раздразнени от прекъснатото хранене и очевидно разменящи си реплики от рода на: „По наше време труповете не бягаха по работа, можехме да се храним спокойно, а днес мъртъвците съвсем са се разбягали, къде гледа само правителството?“
Шокирана, аз съпроводих пълзенето им с потресен поглед, после се обърнах и… И с голяма трудност потиснах желанието да изпълзя след червеите!
И това е така, защото пред мен имаше едно коляно! Едно мощно, мускулесто… Коляно. Бавно погледнах надолу и вместо крак видях копита… Също толкова бавно погледнах нагоре и видях триметрово чудовище, което подигравателно ме гледаше от недостижимата височина на ръста си, плашейки ме не само с размерите си, но и със стърчащите си зъби, на които биха завидели дори орките от „Варкрафт“.
– Дирректор? – Прошепнах, чувствайки се на ръба на припадъка.
– Годеник – отвърна той подигравателно, а в гласа му се долавяше приглушено ръмжене.
Никога не бих разпознала гласа, но интонацията беше болезнено близка и позната. Събудете ме посред нощ и щях да разпозная подигравателния тон на директора на училище „Парацелз“. Но, честно казано, осъзнаването, че съм изправена не пред някакво абстрактно чудовище, а пред най-познатото, все още не ме правеше щастлива. Защото нямаше за какво да се радвам, но пък имаше много причини да се разстроя!
– Знаете ли – казах нервно – мислих и стигнах до извода, че трябва да скъсаме.
Триметровото чудовище ме погледна с недоумение и Αгарахат попита:
– Α какво е това, че не харесваш коляното ми?
Коляното му и аз се спогледахме мрачно. Е, аз го погледнах, но коляното нямаше такава възможност, но това не спаси положението.
– Защото аз на ръст съм до коляното ви! – Изръмжах и без да се опитвам да отметна глава назад – е, наистина нямаше смисъл.
Агарахат се усмихна и попита сериозно:
– Какво те накара да ми се обадиш?
Погледнах нагоре, мъчейки се да запазя равновесие, и хвърлих изразителен поглед на демона от дъното на обидената си душа.
Той трябваше да бъде впечатлен!
На практика равнодушно ми бе зададен друг въпрос:
– Някой говореше ли ти?
– Да – отвърнах гневно, изпитвайки известно затруднение да говоря в положение, при което главата ми на практика беше отхвърлена назад. – Хиени. Дай да те изядем – казаха те!
– Не мисля – каза Агарахат с подигравателно снизхождение – така или иначе не биха могли да те изядат, разбираш ли, труповете в този стадий на разлагане нямат функционираща храносмилателна система. Така че няма как да те изядат. Да те разкъсат на части – да, но да те изядат е нереалистично.
Нереално е да стоиш там и да се опитваш да разбереш защо той зададе въпроса „Какво те накара да ме повикаш?“ И наистина, какво ме накара да… Става дума за местен зомби апокалипсис, това е просто дреболия, това е нищо.
– Вие се шегувате с мен?! – Накрая изкрещях.
Коляното не реагира на моите викове, както впрочем и Агарахат. Демонът спокойно се обърна и каза:
– Отивам – и изчезна в пещерата, която бях отворила на собствената си глава.
Аз останах да стоя.
Вече по някакъв начин бях обречена да чакам… Ами, почти веднага зачаках хиените да се върнат. Онези, които предпазливо поглеждаха иззад скалата, ме погледнаха с вид на „Е, отиде ли си?!“.
– Изчезна – казах мрачно аз.
Хиените се усмихнаха щастливо и започнаха да се групират на входа на пещерата, за поредния опит да вкарат дивеча в пещерата със страховитата стълба. И всичко това някак си напълно ме разстрои. Наистина, наистина се разстроих. Толкова много, че жадувах за тишина, мир, чистота и святост, както и за защита и надеждност и…
В следващата секунда реалността започна бързо да се размива…
„Накъде?! Не! Назад. Ключ, спри!“ – Извика в съзнанието ми неизвестния господар на червеите… Имам предвид гниещите хиени, но тъй като в тях имаше червеи, определението ми по принцип е правилно. Изтръпнах от отвратителното безобразие, концентрирах се по-силно върху желанието да се измъкна оттук на безопасно и добро място и пристъпих напред.
И се озовах насред огнена река! Върху плоска черна скала, плаваща върху потоци лава! В центъра на огнена черна пещера! До огромно триметрово чудовище, което беше приклекнало и гледаше замислено някъде пред себе си… И аз разпознах коляното му от пръв поглед, да.
Между другото, аз също бях разпозната.
– Мая? – Попита изненадано Агарахат, като ме погледна въпросително.
Между другото, на този образ очите му бяха змийски очи. Страховити, огромни, с прорязани зеници.
Раздразнена и донякъде огорчена от факта, че не беше възможно да се прехвърля някъде в православен манастир, например, още по-добре – при татко, уморено отговорих:
– Не, това съм аз, Каспър, малкия призрак.
Демонът явно искаше да ми отговори, но ми махна с ръка и се върна да съзерцава нещо в средата на плаващия върху лавата камък. Между другото, ставаше все по-горещо. И страховито. И тъй като директора все още беше нищо в сравнение с лавата, аз се приближих до него, застанах близо до познатото му коляно и също се загледах в нещо в средата на камъка. Така, просто за да си направя компания, а после предпазливо намекнах, че ще е добре да се махна по-скоро оттук.
Но ако погледна камъка… Просто се вгледах… А вниманието ми беше приковано към странните знаци и символи, които проблясваха в тънки огнени линии, бързо сменяйки се едни с други.
– Ха-кодеш – каза Αгарахат, очевидно информирайки ме – е древно писание за сътворението на световете. Велик код, който съществува в две версии – тук, върху останките от бреговете на Огненото езеро, и в човешката ДНК. И двете във фрагментирана, разкъсана форма. Достатъчно, за да може надарен човек като теб да го използва като ключ, но не достатъчно, за да възстанови кода.
Очарована от бързата смяна на символите, аз прошепнах дистанцирано:
– Защо искаш да възстановиш този код?
Агарахат се усмихна и отговори честно:
– Който разгадае този код, ще има божествена сила, Мая. Силата да създава светове. Не да разграбва съществуващите, приемайки реалността и ограниченията, а да създава свои собствени, по свой образ и подобие…. Както пожелаеш.
И всичко това е хубаво и прекрасно, но ако трябва да бъдем честни и откровени:
– Знаете ли, директор Агарахат, както е казал Лао Дзъ, всички велики неща започват с малки неща.
Чудовището, което вече се извисяваше над мен по силата на размерите си, се приближи и попита заплашително:
– Какво искаш да кажеш?
Уау, той разбра намека.
Можеше и да се уплаша, но не знам за Агарахат, но ясно виждах, че се движим към огнения водопад по тази огнена река. Нямаше къде да се обърнем, така че беше само въпрос на време да паднем, а аз се страхувах да не падна в огнената лава. Страхувах се много повече от колкото от директора във всичките му превъплъщения, затова обясних на чудовището честно, но малко емоционално:
– Искам да кажа, че преди да мечтаеш за божествена сила и да създадеш свой собствен свят, по-добре въведи ред в повереното ти училище! Защото лично аз имам впечатлението, че ще повериш създадения свят, както и учебното заведение, на разни съмнителни личности, като група акули, които ще те заместят на работното ти място, а ти самия ще ходиш, където ти падне, и ще влачиш по световете всякакви нещастни жертви на безхаберието на своя директор, като мен например!
И ето че се приближихме до водопада.
И аз бях готова да изкрещя нещо от рода на: „Пожар! Имам предвид Огън!“ или много по-мотивиращото „Ето, демоне, смъртта е близо!“, но тогава… Тогава чудовището изведнъж се промени рязко, превръщайки се в ужасяващо ръмжащия Агарахат в човешка форма. И този невероятно красив мъж, след като направи една плавна крачка, се оказа във вълнуваща близост до мен, наведе се над мен така, че черните му гладки коси паднаха върху лицето ми, дъха му докосна устните ми и…
И…
И той… Той…
Той изръмжа:
– Мая!
В този момент мисля, че най-накрая разбрах, че ще умра. Или като падна в лавата, или като ме удушат на място, а после ще скрият студения ми труп в прекалено горещите течности.
Но това не попречи на някои хора да отговорят:
– Вече почти седемнайсет години съм Мая, но това по никакъв начин не обезсилва изключително правдивото ми твърдение за вашата небрежност. И да, в случай че не сте забелязали, ние сме на път да изгорим. И не знам за вас, но аз лично не съм въодушевена от това!
И аз погледнах гневно към надвисналия над мен заплашителен Αгарахат. Той ме погледна.
В този момент скалата се наклони…
В следващия момент тя се свлече надолу!