***
Странно – ако на първия етаж нямаше никой, то на втория кипеше работа. Секретарките тичаха в бързи сенки от кабинет в кабинет, копирната машина бръмчеше, миризмата на някакъв особено вкусен и очевидно скъп вид кафе беше задушлива. Но въпреки факта, че беше утро, слънцето грееше ярко зад прозорците, отново аромат на кафе – изведнъж се почувствах някак страшно. Дали беше страх от важна среща, или… Дали бяха русите секретарки, които се движеха много бързо. Макар че не знам, може би ако имаш четиридесет килограма максимално тегло, тогава влизат в сила някакви други закони на аеродинамиката и всичко останало, но чисто и просто така, отстрани, тези летящи походки на бързо движещи се блондинки откровено предизвикваха страховито усещане, че си в кошмар.
„Цялото богатство на хората е мръсотия и разложение!
Затова нека мъртвите да пазят своето!“
Прозвуча в плейъра и аз си спомних, че съм забравила да си извадя слушалките. По-точно казано, едната се свали сама, другата се закачи, а аз имах тази песен на повторение в плейъра, така че… Но някак си беше много подходящо, да.
– Нещо не е наред ли, госпожо Ивлева? – Секретарката спря полуобърната, като ме гледаше внимателно със сиво-сините, някак неживи очи.
Напомни ми за „Нека мъртвите пазят своите!“… Бррр.
– Не, не, всичко е наред – уверих я аз, все още загледана в русите секретарки с ужас.
Секретарката бавно, някак неестествено силно извърна глава, погледна колегите си и каза със сериозен тон:
– Момичета.
И всички моментално забавиха ход. Не спряха, не я погледнаха, не реагираха по никакъв начин, освен да се движат като хора.
„Това е като нов живот отвъд смъртта!“
– Всичко наред ли е тук? – Попитах предпазливо, изпитвайки внезапно непреодолимо желание да се обърна, да избягам и никога повече да не се доближавам до Храгареар и Ко.
Секретарката ме огледа внимателно и упорито и ми поднесе пълна безсмислица:
– Те са Естонки.
И го каза така, сякаш обясняваше всичко наведнъж.
– Вие расистка ли сте? – Попитах нервно.
– Не – мигновено отговори секретарката. – Искрено съм убедена, че всички хора и маймуни са братя.
Нямам представа какво изражение се появи на лицето ми след тази фраза. Но сигурно е било впечатляващо, защото секретарката веднага изтъкна най-силния според нея аргумент:
– Аз съм Естонка.
Единственото, което знаех за Естония, беше, че там съвсем малките деца се наричат „дупенца“. Наистина с „у“. И дори не знам защо, но попитах:
– А вие имате ли дупенце?
– Не – механично отвърна секретарката – вчера се отказах от дупенцето си.
– Наистина? – Попитах отново, като искрено се надявах, че тя наистина няма предвид детето.
– Да, получих. Алчен. Не е добър в леглото. Още нещо?
„Да, ти не си Естонка!“ – Искаше ми се да мога да кажа.
– Съжалявам, мисля, че си изпуснах дъвката на стълбите – казах на глас. – Ще изтичам да я взема.
И дори се обърнах, смятайки да се затичам, да си поема дъх долу, да намеря някого и да разбера какво, по дяволите, се случва? Но в мозъка ми веднага започнаха да се появяват възможни варианти – амфетамини, енергия или може би просто някаква подправка? А аз съм тук себе си, сама съм си го измислила, сама съм се изплашила. Тя не знае как се казва бебе на естонски, може би не живее в Естония от дете и никога не е виждала естонски деца. А може би съм прочела грешна информация в мрежата, може би те изобщо не наричат децата си така, или…
– Г-жо Ивлева, очакват ви! – Повтори секретарката с натиск.
Знам какво очакват. Знам точно какво се очаква. И знам, че това е една невероятна компания, която е мечтата на всички археолози, които познавам, и всеки път, когато организират нещо, всичко върви на най-високо ниво, и изобщо тук работят истински професионалисти по логистика… И може да е малко от амфетамините, но какъв ефект имат тези… Естонци.
– Да, да, разбира се – отговорих и изразих цялостна готовност да я последвам.
Но блондинката направи жест с ръка, приканвайки ме да продължа напред. И аз тръгнах, разбира се, но след като започнах да вървя пред секретарката, не ме напусна усещането, че ме ескортират на екзекуция. Хвърлих бегъл поглед към останалите – блондинките бяха съсредоточени, концентрирани и бързи, но само бързи в границите на нормалното, подреждаха документацията, тичаха из кабинетите, обсъждаха нещо… Мисля, че на естонски.
Подчинявайки се на кратките заповеди на бездетната естонка, тръгнах по един широк коридор, чиито стени бяха украсени с картини от периода на Близкоизточното възраждане… И имах сериозни съмнения, че са репродукции. След това влязох в приемната на собственика на фирмата, където една руса жена, седяща зад бюро, точно като това, вдигна глава и каза със същия тон и интонация:
– Госпожа Ивлева, очакват ви.
Следващата ме близначка всъщност добави:
– Оставете раницата си на рецепцията.
И ми посочи огромните двойни врати от махагон, тапицирани с почерняло сребро.
С нарастваща нервна тръпка отидох до най-близкия стол и се принудих да сваля и поставя раницата си. Не исках да оставям раницата си, дори не знам защо. Стотици пъти бях ходила в офиса на „Храгареар и Ко“, няколко пъти дори бяхме спали тук, ако имаше нощни полети, не оставях нещата си просто горе в светая светих, а в общия офис, хвърлях ги на нечие бюро и дори не се притеснявах от нищо. Α какво се случва с мен сега?
– Слушайте, тук цари много нервна атмосфера – казах аз, като се мъчех да сдържа паниката си и оправях дрехите си.
– Да – потвърди спокойно охраняващата ме блондинка – нервна. Шефът идва за първи път от пет години насам. Проверки, уволнения, съкращения. Това е голям натиск.
А, добре, това го обясняваше.
И някак си се почувствах по-добре, тръпките изчезнаха и…
О, не, спрете!
Не се чувствам по-добре, а и не се чувствам по-спокойна, сега отивам при него! А той: „Проверки, уволнения, съкращения“.
– О, мамо – издишах уплашено аз. И също толкова уплашено попитах, обръщайки се обратно към естонския цербер: – А може би да мина някой друг път, някога? Когато шефа ви ще е в по-добро настроение? Знаете ли, не искам да бъда уволнена на първия си официален работен ден. Така че предполагам, че ще…
Блондинката изведнъж изпусна нещо като гневно ръмжене. Ниско, приглушено, потиснато.
И щом я погледнах с ужас, тя моментално ме дари с фалшиво-сладка усмивка и каза също толкова сладко:
– Елате, госпожо Ивлева, чакат ви!
Всичките ми инстинкти, всички те, изискваха да държа токчетата си на килима и да не мърдам. Те също така изискваха да оставя обувките Лубутен тук, така или иначе никога не съм ги харесвала, а и си ги купих само заради дрескода евтино от Алиекспрес, и като си вдигна раницата, да бързам да си тръгна боса, така е по-удобно и по-бързо, а и вече на улицата ще нося обувки.
Но след като извърши невероятна подлост, секретарката отиде до вратата, отвори крилото и докладва на шефа:
– Стажант Ивлева.
От кабинета прозвуча глас, най-малко вероятно да принадлежи на някой дори енергичен старец:
– Нека влезе.
Беше толкова дълбок, нисък, кадифен глас, че някак автоматично влязох в кабинета и дори не трепнах, когато вратата се захлопна зад мен с трясък, сякаш беше капак на ковчег. Α защото собственика на „Храгареар и Ко“ имаше разкошна, дълга черна коса. Тя беше толкова дълга, че аз, която през последната година безуспешно се опитвах да си я отгледам след един не особено успешен опит за блондинка, ужасно ревнувах.
Завиждах за секунда. Точно до момента, в който собственика на компанията се откъсна от документите, които разглеждаше в момента на появата ми, вдигна глава и ме погледна.
Сърцето ми се разтресе страховито и падна надолу…
Дръпнах се назад и ударих болезнено гърба си във вратата, но почти не го забелязах…
Едва ли можех да обърна внимание на нещо друго освен на НЕГО!
И то не защото беше мъж, при това именно мъж, никакъв старец, а защото беше фантастично, нереалистично красив. Достатъчно красив, за да накара сърцето ти да се свие и коленете ти да се подкосят. Боже, подозирам, че никога не му се е налагало да печели някого – жените падаха в краката му… На купчини. Такива готови на всичко купчини. И само падаха – малко вероятно е господин Храгареар да е бил преследван или ловуван от особено силни и независими хищници на красивата половина от човечеството, защото този човек сам си беше хищник. Опасен, деспотичен, силен, мъжествен хищник, от категорията на тези, с които знаеш точно, че е по-добре да не контактуваш, но много те привлича, като молец към пламък.
Но проблема дори не беше в това, че Храгареар беше толкова фантастично страхотен, а в това, че го познавах!
Познавах го определено и категорично!
Познавах го толкова добре, че бях сигурна, че е почти с две глави по-висок от мен, че има напълно страховит нрав, напълно черно чувство за хумор, че не съжалява никого, че е опасен като двеста едновременно изригващи вулкана, че името му не бива да се споменава напразно, че е заклет ерген и… Крадец!
– М-да – каза Храгареар, като ме погледна втренчено – това е любопитна… Характеристика.
Току-що на глас ли го казах?!
Аз… Аз на глас ли го казах?
Изчервявайки се така, че бузите ми пламнаха, аз нервно казах:
– Съжалявам, моля, простете ми, това беше инцидент!
Преглътнах уплашено под подигравателния поглед на черните, дълбоко поставени леко присвити очи, в които имаше всичко друго, но не и прошка, и като цяло веднага разбрах:
– Вече съм уволнена, нали? Мога ли да отида да празнувам тогава…
Устните на собственика на най-голямата експертна компания в света се разтеглиха в някаква загадъчно-корава полуусмивка… А аз сякаш също я познавах! Не знам откъде, не знам как, но я познах. И също така мисълта „Бягай!“ изведнъж започна да пулсира в съзнанието ми. Сега, незабавно, и никога, никога повече не го наричай по име… Между другото, как се казва този човек? Няма значение. Главното е да не го казваш на глас! Никога! И бягай! И аз съм уволнена!
– Какво искате да кажете, госпожо Ивлева – каза господин Храгареар, разтягайки гласните си – за какво уволнение можем да говорим по отношение на такъв ценен, несъмнено важен и необходим за компанията служител?
Сега за мен ли говори? Наистина?
– Става дума за вас – продължи зашеметяващо шикозния собственик на компанията. – Първо, вие имате отлични препоръки от института, положителни отзиви за вас от моите служители и ентусиазъм за работа, който, повярвайте ми, се цени много по-високо от всичко изброено.
Напрегнато гледайки собственика на успешния бизнес хищник, измамно лениво облегнат на облегалката на стола, някак с лошо предчувствие зачаках какво ще каже по-нататък.
Храгареар ми се усмихна, не с мила усмивка, а по-скоро с някаква измамна и демонична усмивка, изгледа ме предизвикателно от главата до петите, облиза хищно устните си и добави:
– И второ, най-малко вероятно е да бъде уволнена девойката, която ще подтикна към много интимно забавление на закуска, на обяд и вечер след работа. Не, това обаче е лъжа – ще бъде по-често. Много по-често.
– Какво? – Възкликнах със съкрушен глас.
Отговорът на възмущението ми беше широка, превъзходна триумфална усмивка, която не оставяше никакво съмнение, че съм чула и разбрала всичко абсолютно правилно.
– О, вие! Вие… Осъзнавате ли, че мога да ви съдя за тормоз!
Усмивката на Храгареар се превърна в ехидна усмивка.
И тогава мъжа се изправи.
Реално се вдигна от масата.
И това само по себе си беше толкова заплашително, че аз сложих ръка зад гърба си, бръкнах в дръжката, дръпнах я надолу и с отчаяние осъзнах, че е заключена. И наблюдавах с див нарастващ ужас как дяволски опасния хищник бавно, знаейки отлично, че нямам къде да избягам, бавно се приближава към мен, откровено плашейки ме с размерите и височината си. След като постави силните си широки длани от двете ми страни, той бавно се наведе към устните ми, за да прошепне подигравателно:
– Е, какъв тормоз е това, Мая? Няма да има никакъв тормоз, миличка, ще има бързо безмилостно съблазняване на една малка, наивна девойка като част от един вълнуващ работен процес. И знаеш ли, чаках твърде дълго, за да отлагам.
„Тази любов ме отвлича!
Погледни я, тя е навсякъде!
Тази любов те е отворила
За мен – и бъди чудо!“
Звучеше все през същата слушалка, когато сухите топли устни докоснаха моите. Много нежно, много внимателно, толкова внимателно и нежно, че вместо строгия отпор, който бях планирала, просто замръзнах с разтворени в шок мигли.
Храгареар плъзна собствените си устни върху моите още веднъж и прошепна, гледайки в очите ми:
– Хареса ли ти?
– Не – отвърнах аз, също шепнешком – просто съм в шок.
– Какво имаш предвид под „не“? – Явно развеселен, той се престори на възмутен. – Между другото, това беше една от най-добрите целувки в арсенала ми, а тя каза „не“.
По някаква причина след тези думи си представих арсенала – такава тъмна стая в мазето, а там по рафтовете под табелките с имена и обозначения „най-добрите“, „много най-добрите“, „най-хубавите“ лежат всякакви целувки… Размазани такива, покрити със слой древен прах, в паяжините всички…
– Хм, паметта се връща, това е добре, но по някакъв странен начин е и лошо. А алегорията за арсенала, това е малко обидно.
И тогава изведнъж той ми изкрещя:
– Мая, чакам те от пет години и половина! Направих всичко възможно, за да бъда първия и единствен, който ще те целуне. А ти?!
По принцип, когато един огромен, едър, мускулест мъж ти крещи, притиска те към вратата и не ти позволява да помръднеш, това би трябвало да е много страшно, но… Но аз някак си знаех, по някакъв невъобразим начин, че този конкретен индивид с хищна и привлекателна външност може да бъде по-страшен, много по-страшен, отколкото беше сега.
И затова просто тихо попитах:
– А какво аз?
– Α ти не си се променила. Изобщо не. Нищо. По никакъв начин. Съблечи се.
– Защо трябва да се събличам? – Бях достатъчно възмутена.
– Защото, моето момиче, не е много разумно да се появяваш пред здрав възрастен мъж в такова откровено подчертаващо облекло.
А той, леко отдалечавайки се, месоядно оглеждаше всичко, което можеше да се огледа, като не криеше нито удоволствието, нито гладния блясък в очите си.
– Господине! – Изкрещях. – Не е ли нормално това да са дрехи, носени в съответствие с дрескода на собствената ви компания?!
И тогава този… Този…се усмихна нагло и призна нахално:
– Приспособих го към фигурата ти. Съблечи се, мисълта за чорапи на стройните ти крака ме подлудява.
Напълно шокирана – мрачно съобщих:
– Те се изкривиха и частично се смъкнаха надолу.
– Всичко е наред – каза Храгареар, – ще го поправя.
И тогава телефона ми иззвъня, издавайки на целия затъмнен офис популярното:
„Спомням си всичко и съм забравил всичко: Кого търсех, кого обичах.
Минавал съм през тези стени.
Не искам да гледам назад, където пламтящия залез
разрязва неговите и моите вени.“
Нервно извадих телефона си, натиснах отговора и почти изръмжах:
– Здравей, Ванга!