Глава 3
– В младостта си, когато силата им се пробужда, вещиците стават източник на живот. Затова всички се опитват да ги хванат, преди да достигнат пълната си сила, да се оженят бързо и да ги затворят в клетка. А когато родят дете в плен, излъчват толкова жизнени сили, че мястото се зарежда с тях за стотици години напред. После благодатта изчезва, разбира се, и се чака нова вещица.
Аз се сгърчих от ужас и погледнах котарака:
– Нова? А старата къде е изчезнала?
Котаракът замислено извади ноктите си, после отново ги прибра:
– Тази, която роди дете в плен, успява да го изпрати в другия свят в разцвета на силите си и започва да угасва. Рязко. Старата става страшна. И никому ненужна. Без взаимна любов винаги е така. Изпращат я в тази колиба да доживее века си с остатъците от силите си. Тя попада в лудост, обидена на целия свят. За такива хора, вероятно, разказват приказките във вашия свят.
Замислих се и започнах да пресявам в главата си това, което бях чела. Така е. Нищо не ни се получаваше.
– Вася, винаги ли е било така? В клетка? И без любов – с тъга промърморих аз.
Котаракът тъжно поклати глава:
– Вещиците от Заспалата гора, когато силата им започне да се проявява, веднага биват завлечени в Първичния свят. Тук дори понякога се водеха войни за тях. Елена Троянска се казваше една от тях. Отвъд морето дойдоха за нея. Всички искаха безплатни блага за кралството и здраве и младост за любимия си човек. Затова особено не се интересуваха от мнението на вещиците. Е, красива, ще си помислиш. Ожениха се за един ден, но, разбира се, я изнасилваха. Половин година, докато силата ви окончателно се формира, сте напълно беззащитни. Нищо не умеете. А през това време, като правило, ви правят дете и вие със сила разпръсквате в земята и дарявате, когато душата плаче. И само при раждането можете да използвате силата си – изхвърляте дъщеря си в друг свят, с надеждата, че тя ще може да избегне същата съдба в бъдеще.
– Успяла ли е поне една? – Попитах аз тихо.
– Не съм чувал, въпреки че от много векове служа като фамилиар.
– И ти си с тях в клетка?
– Клетката е образна. Седим във висока кула или в подземие. При всеки е по-различно. При върколака е същото – в леговището. Не мога да се отдалечавам от стопанката – започвам да отслабвам.
После той се замисли, като изчисляваше нещо. Рязко се обърна към мен и внимателно се вгледа в лицето ми:
– Нещо не се връзва. На колко години си?
– Двадесет и три. Току-що завърших института. Химико-технологичен, между другото.
– Двадесет и три? – Повтори с недоумение котката.
– Да, а защо?
– Странно. При всички силата се пробуждаше на осемнадесет и ги връщаше тук, а при теб защо е толкова късно?
Замислих се. Не късно, не – рано започна да се пробужда у мен. Тези халюцинации, умението да влияеш на хората в стресова ситуация. Веднъж в детския дом момичетата искаха да ме пребият, защото бях красива и всички момчета ме преследваха, така че аз ги заблудих и ги убедих, че не съм виновна за това, че сама страдам от това. Тогава си подстригах косата на таралеж, за да докажа. Повярваха ми. Въпреки че косите ми пак пораснаха за една година.
Между другото. Измъкнах ръката си от под одеялото и ги докоснах – дали са изсъхнали или не, и се ужасих. Ох. Да, не само че бяха изсъхнали, но и бяха пораснали значително и се бяха накъдрили на големи къдрици.
– Знаеш ли, Вася, разбрах едно нещо. Тази сила се пробуди в мен, когато бях на дванадесет години. Тогава много се уплаших, страхувах се, че ще ме изпратят в лудница. Започнах да чета умни книги – как да се контролирам, как да се успокоявам. Явно благодарение на това издържах по-дълго от всички.
В зелените очи на котарака се запали малка искра надежда и той промърмори:
– Значи силата се е събудила отдавна, казваш? Майка ти, явно, е успяла да изчерпи жизнената си сила, затова е изгоряла толкова бързо. Излиза, че не трябва да издържиш шест месеца, а само месец-два. И сега вече трябва да имаш нещо в душата си. Да предположим, разбира се, че все още не можеш да хвърляш огнени топки, но…
Отвън се чуха шум и викове. С котарака се спогледахме и отново се втурнахме към прозореца.
О, ти! На поляната излязоха десетина войници в черни доспехи. По-точно не излязоха, а изпълзяха. Защото под кръста бяха змии. Черни, блестящи. Аз се разтреперих.
Виждайки вълците, те извадиха палки и се нахвърлиха върху хищниците. И започна битка. Черните войници удряха с палки, но на тях им беше все едно. Кожата им беше непробиваема. Сивите се отбраняваха, хапеха.
– Васенка, а това кои са? – Изпищях аз и бутнах котарака с лакът.
– Змеевите стражници. И този усети, че си се появила. Слушай, Ядвига, нашите сърдечни разговори приключиха. Ако вече си попаднала тук насила – тичай в ступата. Трябва да бягаме, може да успеем да избягаме. Иначе ми се очертава да седя в затвора с вещица или да доживея вечността ти сред блатата. И аз искам да живея нормално със сметана и харем от котки.
Казано в ступата, значи в ступата. Свивам книжката на тръбичка и я пъхам в джоба на шортите си. Качвам се в ступата. Седя. Котаракът е до мен. На двора стражниците гонят вълци, а ние седим.
Котаракът се обръща към мен:
– Защо седим, кого чакаме?
– Откъде да знам? Ти каза в ступата, затова и скочих.
Котаракът явно се разчувства и започна да се досеща, че надеждите му за нов живот няма да се сбъднат. Едното му око трепна:
– Ти каза, че силата отдавна се е събудила в теб?
– И какво? Не съм пробвала да летя в ступа, само по телевизията и на картинки съм я виждала.
– А знаеш ли как да използваш метлата?
– Мога да мета – мигнах с очи.
– Яхни я, глупачко, затичай се и викни: „Излитай“ – изрева Вася.
Яхнах метлата като кон, котката на раменете. Сега засилка. В колибата няма много място. Отворих вратата и побягнах с метлата. Стражниците замръзнаха. Вълците също. Всички обърнаха глави и отвориха уста. А аз тичам и крещя:
– Излитай! Излитай!
Един вълк седна на задника си и си изтри очите си с лапа. А аз правя всичко, както ми казаха – тичам и крещя, но тя никак не излита – дори не се опитва.
Избягах далеч. А там, явно, стражниците змии се опомниха с вълците. Пропълзяха след мен, тези, които бяха змии, а вълците, съдейки по виенето им, в другата посока. Явно ги бях засегнала дълбоко в сърцата им. Решиха да не се забъркват. Отидоха да се оплачат на главния върколак.
А аз тичам с тази глупава метла между краката си и си спомням, че всъщност аз усвоявам нов вид спорт – хобихорсинг се нарича, това е, когато на пръчка с играчка с конска глава като че ли яздиш кон и показваш трикове. След днес – със сигурност щях да заема първото място.
Котаракът на раменете ми изрева като вълк:
– Защо ти повярвах?! Ти си безполезна! Сега ще ме хванат за козината и ще ме държат в черно тяло за подбуждане и подтикване към бягство. По-добре да се предадем смирено на милостта на победителя.
А аз пъхтя:
– Не ме обиждай! Иначе ще те хвърля. И така, раменете ми падат от тежестта ти. Трябва да седиш смирено – ето, седи, а аз ще се разтъпча. Къде да продължим? Къде можем да се откъснем от тях?
Котаракът, явно, изля мъката си, дойде на себе си и започна да командва:
– Завий наляво. И ускори, не на пътя, ще ни настигнат.
И аз се втурнах. Буците се разтвориха рязко и ме изхвърлиха над пропастта. С такова тегло на раменете, естествено, не успях да забавя. В следващия миг, осъзнавайки, че краката ми се движат във въздуха, а долу има само остри скали, аз разтърсих отчаяно метлата:
– Хайде, скъпа! Излитай!
И затворих очи от ужас.