****
По-късно седя зад бюрото в Кралската канцелария, а на стената зад мен виси картината на гордата ми, елегантна баба с корона и одежди. В присъствието ѝ има утеха, сякаш тя все още е тук, с мен, и ме подкрепя, както винаги е правила, по свой собствен начин. Пълното оценяване на нейната подкрепа и напътствия ме застигна едва когато тя си отиде.
А тя ми липсваше толкова много – все още ми липсва.
На вратата се почука.
– Влезте.
Най-голямата ми дъщеря влиза.
– Искаш да ме видиш, татко?
Оставих настрана документа, който преглеждах.
– Да, сладка. Седни.
Черните ѝ дизайнерски панталони издават свистящ звук, докато тя се вмъква в офиса. Заема стола срещу мен, сгъва краката си, лицето ѝ е спокойно и усмихнато.
– Исках да поговоря с теб за пресконференцията по-рано.
– Беше фантастично, нали? – Очите на Джейн поглеждат към картината. – Мисля, че Великата баба би била доволна, че в нейна чест е създадена още една благородна кауза.
Усмихвам се плътно.
– Да, би била. В по-голямата си част си се справила много добре, Джейн – гордея се с теб.
Красивата ѝ глава се накланя.
– В по-голямата си част?
– Ами… имаше едно взаимодействие с журналиста, който се обърка към теб. Исках да го обсъдя с теб.
– Какво от това?
– Можеше просто да го оставиш да мине.
Тя сви рамене.
– Но аз бях права. Той не беше прав. Сега той знае за следващия път.
Това ще е по-трудно, отколкото си мислех.
– Макар че технически това е вярно, отговора ти към него изглеждаше по-скоро… – завъртам ръка, търсейки подходящата дума. – …с право на глас.
Веждите ѝ се смръщват.
– Но аз съм… с право. В това е смисъла, нали? Ти си успял да наследиш прабаба и аз ще те наследя. Имам право на тази позиция по рождение. Ето какво означава да си наследник.
Аз се засмивам. Защото тя го прави да звучи толкова просто.
– Нямаше да бъдеш наследник, ако чичо ти не беше абдикирал.
– Но той абдикира – както и трябваше да направи. Той не го е искал. Братовчедите ми са щастливи за това – те също не биха го искали. Аз искам. Защо да не постъпвам така?
– Това, че можеш да кажеш нещо, не означава, че трябва да го направиш. Ти си престолонаследник – твоето отношение се отразява на всички нас. Трябва да се държиш – задушавам се в следващата дума – …както трябва.
После поглеждам към тавана и се подготвям за мълнията, която със сигурност ще се спусне от небето и ще ме удари право в задника. Защото… иронията.
Когато тя не идва, продължавам.
– Трябва да си смирена, Джейн. Прояви благодарност.
Дъщеря ми се подиграва.
– Защо един журналист заслужава моята благодарност?
– Той заслужава твоето уважение. Всички те го правят – те са наши поданици, наши граждани.
Тя извърта очи. Нахално – и не по мил начин.
– Преди си мислех, че и аз нямам нужда от пресата, и грешах. Когато дойде твоят ден, това ще ти се удаде много по-лесно, ако пресата и народа са на твоя страна.
И сега тя изпъшка. И сгъва ръцете си нещастно.
Когато децата ни бяха малки, двамата със Сара решихме да се откажем от пошляпванията, не така искахме да ги възпитаваме. Сега си мисля, че в случая с Джейн сме сгрешили – тя има твърде много от моята дребнава упоритост. Вероятно трябваше да я бием, поне малко.
– Правиш голяма работа от нищо, татко.
Посочвам я.
– Фактът, че мислиш така, е точно това, което ме притеснява.
– Хората няма да имат друга страна, на която да бъдат, освен моята. Когато съм кралица, това ще им хареса или, що се отнася до мен, могат да ходят по дяволите.
Уау. Светая светих, уау.
Зяпам я.
Така трябва да се е чувствал Оби-Уан, когато Анакин се обърна към шибаната Тъмна страна.
– Те могат да протестират срещу теб. Да се борят, за да те свалят.
Тя махна с ръка.
– Революциите вече никога не са успешни.
Гласът ми се повишава. С разочарование, но и с тревога. За скъпата ми дъщеря, която си мисли, че знае всичко, а всъщност знае толкова малко.
– Успешни или не, защо би искала да управляваш население, което открито се бунтува срещу теб? Защо си мислиш, че изобщо можеш?
Тя отново свива рамене.
– С мен ще са военните. Те ще изпълняват заповедите ми – и ще бъда достатъчно умна, за да спра всеки бунт, преди да е започнал.
Какво красиво малко чудовище звучи тя.
– А това, скъпо момиче, се нарича диктатура. Те никога не завършват добре. За никого.
Ръката ми се разтрива по лицето и си поемам дълбоко дъх.
– Фактът, че си единствения избор на народа, е причината да възприемаш тази позиция като чест. Служба. Свещен дълг, Джейн.
Чертите ѝ се смекчават, от упоритост преминават в замисленост. И си мисля, че може би – само може би – успявам да се справя.
– Има доверие между правителството и неговия народ. Споразумение. Ние ги управляваме, защото те ни позволяват. А това зависи от монархията, която поставя благосъстоянието на народа над всичко останало – над себе си. Благото на страната винаги трябва да е на първо място. Денят, в който забравиш това, е денят, в който не заслужаваш да носиш короната – да се проклинат правата ти.
Понякога и аз мога да звуча като баба.
Джейн измъква телефона от джоба си и започва да пише бързо.
– Какво правиш?
– Записвам това. Това е отличен съвет.
Напрежението в раменете ми започва да спада. Докато…
– Искам да се уверя, че биографа ми ще го включи.
О, за бога.
– Джейн…
– Не, разбирам. Ти си прав. Ще се справя по-добре. Ще взема всичко това присърце, татко. – Тя ме дарява с прекрасна, очарователна усмивка. – Имам голям късмет, че си толкова мъдър.
Сега вече извъртам очи.
– Не ме покровителствай. Аз съм покровителствал най-добрите от тях, преди ти да си се родила.
Тя кимва сладко.
– Разбира се, че си бил. Ето – разбрах. – Тя прибира телефона си. – Имаше ли нещо друго? Саша, Мели и аз отиваме в Монако за уикенда. Не искам да закъснея за срещата с тях.
– Не. – Въздъхвам. – Предполагам, че това е всичко за момента. Искаш ли да кажа на охраната да те придружи в цивилно облекло?
Малкото ѝ чело се набръчква.
– Защо?
– Придвижването на публични места ще е по-лесно, ако не е очевидно, че си тази, която си.
Джейн изглежда искрено объркана.
– Но на мен ми харесва да бъда себе си. Защо бих искала да се преструвам на някой друг?
Стискам носа си.
– Погледни в учебниците по история – кралете, които твърде много са се наслаждавали на това да бъдат това, което са, не се помнят с добро. И за това си има причина.
Тя кимва бавно, като се опитва да се съгласи с мен.
Аз също измислих това.
– Толкова се радвам, че разговаряхме, татко.
После става, заобикаля бюрото и ме прегръща, целувайки ме по бузата.
– Обичам те.
Прегръщам я в отговор, като ми се иска тя отново да бъде малко момиче – когато всичко беше много по-лесно.
– Аз също те обичам, Джени. Бъди добра, бъди в безопасност.
– Ще бъда. – Тя се изправя и ме потупва по рамото. – Скоро ще си поговорим отново.
А аз искам да ударя челото си в бюрото.
Вместо това, след като зеницата на окото ми се измъква от стаята и затваря вратата след себе си, аз се въртя на стола си, за да погледна картината на баба. Едната ѝ вежда изглежда вдигната по-високо от преди, а усмивката ѝ е по-самодоволна.
– Наслаждаваш се на това, нали? – Питам.
И почти чувам отговора ѝ.
„Не е толкова лесно, нали, момчето ми?“
– Давай, смей се. – Вдигам чашата си с чай, вдигайки тост за нея. – Смей се.
Назад към част 1 Напред към част 3
