****
Следващия път, когато вдигам поглед от работата на бюрото си, навън е тъмно – почти девет часа. През повечето дни си поставям за цел да вечерям със Сара и децата ни, които не са в интернат. Но когато не мога, Сара отлага храненето, за да можем да вечеряме заедно.
Затварям компютъра, пожелавам на личния си секретар, стария Кристофър, приятна вечер, докато минавам покрай бюрото му, и отивам да намеря жена си. По това време на нощта не ми се налага да търся усилено – има само едно място, където тя ще бъде.
Чувам гласовете им, преди да стигна до вратата на детската стая, и ъгълчетата на устата ми автоматично се изпъват в най-добрата усмивка.
– …и тогава Джеймс се качи обратно в лепкавата, гигантска праскова, готов да посети още невероятни места и да види най-необикновените неща!
Чува се щракането на затваряща се книга, преди едно мъничко гласче да възрази.
– Чакай! Не можеш да спреш дотук – трябва да знам какво се случва.
– Това е края на главата, Джили. – Казва Сара с мекия си тон. – Утре ще разбереш какво ще се случи по-нататък.
Гилбърт, най-малкият ни син, ще навърши шест години след две седмици. Ако Джейн беше бебето на медения ни месец – е… малко преди медения месец, ако трябва да съм честен – Гил беше нашата изненада. Сара беше на четирийсет и три, когато го роди, макар че лекаря каза, че има матка на двайсет и една годишна. Джейн, която тогава беше на четиринайсет, и Едуард, вторият ни най-голям син с една година по-малък от нея, бяха унили от новината, че още един брат или сестра са на път. Наричаха ни изроди на природата, неблагодарници. Докато малките им сестрички, тихата Маргарет и щастливата Изабел, които тогава бяха на десет и осем години, не знаеха за какво е цялата тази суматоха.
И да, аз бях горд като жребец, че съм свалил жена си красиво на толкова близка до средната възраст възраст. Оказа се, че последната бременност е била най-лесната за Сара – нямаше сутрешно гадене, имаше повече енергия вместо по-малко, ненаситен сексуален апетит… Бях в екстаз и от тази част.
Надничам откъм вратата тъкмо навреме, за да видя как синът ми драматично се хвърля обратно върху белия килим, разперил ръце, а русата му коса е вълниста и дива.
– Утре ще отнеме толкова много време! Нямам търпение!
Звучи ми познато.
Гилбърт прилича на мен повече от всички останали – енергичен, буен… Но той е радост. Всички те са такива.
Когато не ни причиняват мигрена.
– Моля те, мамо. Още една глава… моля те, моля те, моля те.
Когато Сара въздъхва, знам, че е на път да се предаде. И не съм единствения, който го усеща.
– Принц Гилбърт, не досаждай на бедната си майка. Нито да молиш, нито да хленчиш. Това е под достойнството ти. – Бавачката Алис влиза от съседната стая, лицето ѝ е сурово, а брагът ѝ – плътен. – Сутринта имаш ранен урок. – Тя пляска с ръце, бързо и рязко. – В леглото, сега.
Цялото лице на Гилбърт се набръчква – и това е наистина очарователно.
– Нанни! Тя щеше да каже „да“! – Той размахва ръка, като палецът и показалецът му са притиснати един към друг. – Беше толкова близо, а ти го развали.
Устните на баба Алиса се свиват кисело.
– Майка ти има слабост към теб – и затова ме държат наоколо, защото изобщо не те харесвам.
Гилбърт се кикоти, сякаш това е най-глупавото нещо, което някога е чувал. Бавачката Алис го обожава и той го знае, но за наше щастие тя не позволява на дребосъка да се измъкне от отговорност.
Докато Гил се качва на леглото си, аз влизам в стаята.
– Ваша милост. – Бавачката прави бърз реверанс.
Кимвам.
– Благодаря ти, Алис.
Тя приглушава осветлението, преди да се измъкне през вратата, докато си пожелаваме лека нощ. Прокарвам ръка по гърба на Сара и пристъпваме до леглото.
Гилбърт се прозява и примигва към нас.
– Можем ли да засадим прасковено дърво?
Чувам усмивката в гласа на Сара.
– Да, можем. Знам точното място.
– Татко, можем ли да играем ръгби утре? Тренирах и искам да ти покажа.
Прокарвам пръсти през лудата му коса. Нашият малък езичник.
– Ще помоля бавачката Алис да те доведе в кабинета ми след сутрешния ти урок и тогава ще излезем на двора да поиграем малко.
Той отново се прозява, този път по-дълго.
– Много ми харесва историята за гигантската праскова. Мислиш ли, че мога да напиша подобна история?
Сара се навежда над нашето момче, гласът ѝ е тих.
– Можеш да правиш всичко, което искаш, всичко, за което мечтаеш, стига да си добър и честен и да работиш здраво в тази насока. – Тя обсипва челото и бузите му с целувки, като допира носа си до неговия. – Лека нощ, моя малка любов.
И тогава идва моят ред.
– Спи добре, сладко момче. Обичаме те.
Той се отдръпва от нас, обръща се настрани и смачква възглавницата си на купчина под главата си.
И с ръка върху раменете на Сара я повеждам през вратата, по дългия безкраен коридор към стаите ни.
Назад към част 2 Напред към част 4
