ХЕНРИ
През следващите седем дни живота ми е перфектен, защото безпроблемно се вмъквам в този на Сара. Тя все още ходи на работа в библиотеката – запознавам се с нейния шеф, г-н Хаверстрьом, и с нейния колега, Пат. Разговарям за футбол с Джордж, ергена пенсионер, и флиртувам с Мод, късогледа вдовица доброволка. Но най-вече, докато съм в библиотеката, просто наблюдавам Сара – наслаждавам се на радостта да я видя в нейната стихия, попивам всяка усмивка и смях и ги запаметявам.
Също така я чукам в коридорите, късно вечер след затварянето – и реалността, палавостта да повдигнеш полата на сексапилната библиотекарка и да я притиснеш към рафтовете, начина, по който нейните стонове и моите хрипове отекват от стените като еротична симфония… това избива по дяволите фантазията ми.
И ние не спираме дотук.
Правя любов със Сара под душа, а тя ме язди здраво на пода в салона си. Взимам я в тясната ѝ, малка кухня, отзад, с красиво наведена над плота, и тя изсмуква живота от мен, на колене в коридора, докато аз държа главата ѝ и бутам диво в жадната ѝ уста.
Сара ни приготвя вечеря, докато аз я целувам, хапя и мачкам… и тя ме кара да се напрягам с изчервяванията си и мръсните си шеги, докато аз мия чиниите след това. Свиря ѝ на китара, а тя си припява песнички, а някои нощи чете на глас, докато аз се унасям в сън, с глава върху меката ѝ гръд.
Запознавам се с интересната майка на Сара и си проправям път обратно към благоволението на Пени. Тя отново ме харесва, което е хубаво, тъй като скоро заминава за Щатите – Лос Анджелис, за да продължи актьорската си кариера.
В един съботен следобед изпитваме здравината на рамката на леглото на Сара, чукаме се грубо, шумно и потно, но след това всичко е нежни докосвания и сладък шепот. По радиото звучи „Малки чудеса“ на Роб Томас и Сара въздъхва.
– Обичам тази песен.
Прокарвам ръка по корема ѝ.
– Обичам циците ти.
Сара ме плесва по главата и се смее. Но когато обхващам зърното ѝ с уста, смуча и играя с език, кикотът ѝ се превръща в дълъг, назъбен стон.
– И аз се радвам, че песента ти харесва, сладурче.
И всичко е толкова величествено и съвършено.
Но часовникът тиктака като бомба със закъснител и има неща, които трябва да ѝ кажа и които не могат да чакат повече. Затова на следващия ден, неделя, ни приготвям ментов чай, сядам на стола в салона ѝ и излагам всичко, колкото се може по-нежно.
– Трябва да ти кажа нещо. Няма да ти хареса.
Тя примигва зад очилата си, предпазливо.
– Добре.
Издърпвам я нагоре и я слагам в скута си, дупето ѝ над слабините ми, краката ѝ заедно, увиснали над бедрото ми, ръцете ми около средата ѝ, държейки я здраво.
– Презаписах се.
Тя остава неподвижна и устните ѝ пребледняват.
– Ти си престолонаследник… не можеш…
– Оказва се, че мога да направя много неща, ако се заема с тях.
– Но кралицата…
– Не е доволна от мен, но разбира, че това е нещо, което трябва да направя. Този път ще бъде истинско разгръщане, в редовна част. Ще бъда регистриран под чуждо име, за да не излагам на опасност останалите мъже. – Стискам я и се опитвам да се пошегувам. – Ще трябва да ми помогнеш да си измисля подходящ псевдоним – Финли Бигдик Трети или Джон Томас Лонгхорн.
Тя не се смее. Дори не се усмихва.
– На пресата ще кажа, че съм на сафари в Африка, после изкачвам Еверест и накрая съм на изследователска мисия в тропическата гора. Ще бъда представен като героичен авантюрист. Но ти не можеш да кажеш на никого – нито на Пени, нито на Уилард, нито на Ани, нито на майка ти. Никой не може да знае.
Сара просто ме поглежда и изражението ѝ бавно разбива сърцето ми.
– Защо правиш това?
Отмятам меката ѝ коса назад и се надявам да ме разбере.
– Защото, ако ще бъда крал, трябва да знам как да водя. И мисля, че… Мисля, че мога да бъда добър в това.
Ръцете ѝ се плъзгат нагоре-надолу по гърдите ми, като че ли иска да се увери, че все още съм тук с нея.
– Къде ще те изпратят?
– Още не знам. Ще разбера, когато се явя на служба… след две седмици.
– Две седмици? Защо не ми каза по-рано?
– Не исках да рискувам да те манипулирам. Не исках да те притискам да ме приемеш обратно.
Тя подсмърча.
– Избрал си адски подходящ момент да бъдеш благороден, Хенри.
– Знам. – Извиквам, поклащайки глава пред лудостта на всичко това. – И… Съжалявам. Осъзнавам, че това не е това, което искаш… но трябва да го направя.
– За колко време? – Пита тя тихо.
– Две години.
Тя помръдва, а аз бързам да ѝ кажа останалото.
– Ще трябва да се вземат допълнителни предпазни мерки, за да се запази местонахождението ми в тайна. Няма да можем да си пишем, да се свързваме по скайп или да се обаждаме. Не става въпрос само за моята безопасност… разбираш, нали?
Гласът ѝ е задръстен от тъга, но тя кимва.
– Да.
Поставям ръката си на челюстта ѝ, искайки да я докосна, и трептенето на пулса ѝ се допира до върховете на пръстите ми. После с груб глас обещавам и се кълна:
– Но ще ти пиша. Ще ти пиша всеки ден. Страници и страници с прекрасни думи и мръсни мисли.
Сара се усмихва, дори когато една сълза се стича по бузата ѝ.
– Ще ми пишеш писма? Истински писма, които мога да пипна, да помириша и да задържа?
– Истински писма. – Придърпвам я по-близо и прошепвам: – Хартия и мастило. Казвали са ми, че няма нищо подобно на това.
***
Три дни по-късно се събуждам сам в леглото на Сара. Рано е, навън все още е сиво, без пълната яркост на зимното слънце. Без да имам нужда да бъда някъде скоро, взимам китарата си и изсвирвам няколко акорда.
Малко по-късно Сара се появява на вратата – косата ѝ е възхитително разрошена от вятъра, очите ѝ блестят, а върха на носа ѝ е розов от студа. Иска ми се да я ухапя – и тази мисъл ме кара да я ухапя навсякъде другаде. Поставям китарата и тя скача на леглото, а палтото ѝ е като лед, когато го смъквам от раменете ѝ, защото е облечена в прекалено много дрехи.
– Направих нещо – казва ми тя развълнувано. – Няма да ти хареса.
– Всичко, което предизвиква подобна усмивка на красивите ти устни, съм сигурен, че много ще ми хареса.
– Съмнявам се в това.
След това тя протяга шепа хартии. Разглеждам ги и собствената ми усмивка спада бързо и силно. Тя беше права – изобщо не ми харесва.
– Не.
– Хенри…
– Абсолютно не.
Асоциацията „Син плащ“ е еквивалентът на Червения кръст в Уеско. Доброволци пътуват до райони, засегнати от бедствия и войни, за да доставят храна и медицински материали, да строят домове – всичко, от което се нуждае населението. Преди шест месеца едно съоръжение на БКП по погрешка беше поразено от приятелски огън, при което загинаха всичките тридесет и трима души вътре.
– Ще започна програма за четене; те са много развълнувани от нея. Ще уча децата в лагерите да четат и ще организирам дарения от библиотеките. Мога да започна с Конкордия, но те се надяват, че програмата може да се разшири и да обхване библиотеки по целия свят.
Челюстта ми се свива и поклащам глава.
– Няма да го направиш, Сара.
– Вече съм се записала.
– Тогава ще те отпишем.
Устата ѝ се свива и очите ѝ се втвърдяват.
– Не съм искала разрешението ти и няма да го търся сега.
Усещам как разочарованието набъбва в мен. И страх.
– Аз ще бъда твоя крал.
– Но все още не си.
– Ще бъда твой съпруг.
Тя вдига ръка.
– Хм, погледни я – няма пръстен. И нямаше да има значение, ако имаше, защото ако си мислиш, че ще застана в катедралата „Свети Георги“ и ще ти обещая да ти се подчинявам до края на живота ни, не си ми обръщал внимание.
Не искам да я карам да се съмнява в себе си, но съм достатъчно отчаян, за да кажа:
– Може да има експлозии, силни шумове. Ти все още не… все още ти е трудно да се справиш с тях.
Очите ѝ помръкват – и аз се мразя.
– Обясних ситуацията. Те са готови да работят с мен по въпроса. Да направят каквото е възможно.
Свивам лицето ѝ в ръцете си. А гласът ми става задушен.
– Ще бъде опасно.
Ръцете ѝ обгръщат китките ми и ме държат.
– Но ти ме караш да искам да бъда смела.
Нещо в мен се огъва, на ръба да се счупи. Очите ми се присвиват и замъгляват. Защото съм губил хора, които обичам – знам, че това се случва и какво е усещането.
И не мога да я загубя.
– Не искам да си смела, искам да си в безопасност. Искам да те затворя в кула, като в някоя от твоите книги, за да не може никой да те нарани. И ще бъдеш в безопасност, щастлива и моя.
Тя разтрива палците си в успокояващи кръгове по вътрешната страна на китката ми.
– Само злодеите заключват дамите в кула.
– Тогава ти ме караш да искам да бъда злодей.
Тя прехапва устна, мислейки как да отговори. Тя е стигнала толкова далеч от първата ни среща – вече е един от най-смелите хора, които познавам. И най-силния. И въпреки че този разговор ме плаши до смърт, друга част от мен е толкова адски горда с нея. За това, че се изправя, че не отстъпва и не дава и сантиметър – дори на мен. Може би особено пред мен.
– Попитай ме защо, Хенри.
– Не ми пука защо.
– Но ти пука. Попитай ме.
Гърлото ми се стяга твърде много, за да преглътна.
– Защо?
Тъмните очи на Сара стават блестящи. Тя се усмихва, докато отговаря. И това е красиво.
– Защото, ако ще бъда кралица, трябва да знам как да бъда гласа на хората, които не могат да говорят сами за себе си. Да утешавам хората, да бъда техен приятел и техен защитник. Искам да променя света с теб, Хенри. Да взема това, което знам, и това, което ми е дадено, и да променя нещо. – Тя примигва и една сълза пада от окото ѝ към меката ѝ буза. – И мисля, че… Мисля, че мога да бъда добра в това.
Проклинайки, я придърпвам към себе си, държейки я прекалено силно.
– Ще бъдеш невероятна.
След известно време се навеждам назад и я поглеждам в очите.
– Ако нещо се случи с теб, ще умра. Не преувеличавам. – Гласът ми е задушен, а от очите ми се стичат струйки мокрота и не ми пука за това. – Ти си втъкана в душата ми и си обвита около сърцето ми. И ако нещо се случи с теб, и двете ще изсъхнат и ще умрат, а на мен дори няма да ми пука.
– И при мен е същото. – Тя докосва нежно лицето ми. Сладко. Моето красиво, сладко момиче. – Тогава предполагам, че и двамата ще трябва да се погрижим нищо да не ни се случи.
Придърпвам я към себе си, все още ужасен, но я обичам достатъчно, за да ѝ позволя да направи това.
– Каква двойка сме ние.
Сара накланя лицето си нагоре и ме целува.
– Подходящо съчетани.
Назад към част 51 Напред към част 53
