***
Два дни по-късно ме сърби за нова татуировка. В Касълбрук няма магазин за татуировки – това не е шок – така че със Сара се решаваме да излезем навън, пътувайки три часа на север, близо до столицата. Нося шапка и слънчеви очила, за да се опитам да остана незабелязан, но присъствието на охранители около магазина би ни издало, ако някой обърне внимание. За щастие, когато пристигаме, мястото е празно.
Изтеглям снимките на мобилния си телефон и показвам на художника тази, която искам. Това е близък план на лицето на Сара – направих го преди няколко дни, на балкона ѝ. Слънцето изгряваше и бяхме твърде заети да се чукаме, за да мислим за сън. Тя гледа настрани от камерата, с очила, косата ѝ е идеално прибрана в леглото. Това е образа, който ми идва наум винаги, когато се сетя за нея, и това е образа, който искам да имам на дясната си предмишница, за да мога да го гледам, когато сме разделени.
Работата се извършва в зона, оградена с черна завеса, а Сара чака и чете от другата страна. Защото тя е особено красива, когато е изненадана.
А аз не съм разочарован.
Тя се задъхва, когато вижда лицето си, запечатано върху тялото ми, красивата ѝ ръка, която покрива устата ѝ, кара члена ми да стане твърд, твърд и болезнен за нея.
Към татуировките на лявата ми ръка също бяха добавени нови детайли.
– Думите сега имат ново значение за мен – казвам, докато тя обляга глава на бицепса ми, очите ѝ блестят, а бузите ѝ са зачервени – защото мастилото ми я прави много мокра.
До кралския герб е написано „Дълг“, до военния герб – „Чест“, а под снимката на Сара – „Любов“.
– Дълг, чест, любов – казвам ѝ аз. – Но най-великата от тях е любовта. Това е казано в Библията.
– Всъщност, в Първо коринтяни се казва: „А сега остават тези три: вяра, надежда и любов. Но най-голямата от тях е любовта.“
Повдигам рамене.
– Е, тогава аз им го определих.
Тя се смее, а очите ѝ се плъзгат към стената със снимки на татуировки – примери и предложения.
– Искам и аз да си направя такава.
– Баба ми ще получи коронарен пристъп. – Поклащам глава. – Едно е бъдещият крал да има татуировка, а за бъдещата кралица да има татуировка ще е нещо съвсем различно.
Гърбът ѝ се изправя с тиха сила.
– Това е двадесет и първи век. А това означава, че това, което е добро за краля, е добро и за кралицата. Нейно Величество ще се опомни.
Целувам я по челото.
– Ако искаш, сладурче, тогава ще го получиш, независимо дали кралицата го одобрява, или не. Имаш ли представа какъв вид ще искаш?
– Имам, да. – Тя се усмихва развълнувано. – Но ще трябва да изчакаш и да видиш. Без да надничаш.
Тя изчезва зад завесата, говорейки на татуиста с трескав шепот.
Малко по-късно се появява отново с малка бяла квадратна превръзка на дясната си китка. Хваща ръката ми и ме придърпва по-близо, очарователно замаяна.
– Исках да е точно тук, за да мога да я гледам и докосвам по всяко време – казва Сара. И след това отлепя превръзката.
Това е проста рисунка, отворена книга с две празни страници, с изключение на една дума в горната част: Хенри.
– Моята история все още не е написана – протяга ръка тя, проследявайки челюстта ми – но знам, че тя започва с теб.
И аз съм толкова шибано впечатлен и благодарен, толкова абсолютно възхитен от нея и толкова влюбен в нея, че едва ли знам какво да правя с това. Затова правя единственото възможно нещо, което мога да направя пред лицето на такъв подарък. Взимам Сара в прегръдките си и я целувам.
***
В един миг настъпва сутринта, когато трябва да се явя на мисия – когато трябва да оставя Сара. Опитвам се да я накарам да остане в апартамента си, сгушена под завивките, но тя моли и настоява да дойде с мен на летището. Искам да съм с нея всеки миг, който мога да имам, затова отстъпвам.
Слънцето още не е изгряло и въздуха е студен. На асфалта, пред самолета, който ще ме отведе, ни посреща Уинстън, шефът на охраната на двореца. Представям го на Сара.
– Сара, това е Уинстън, началника на Тъмния костюм. Той ще се погрижи да се грижи за теб, докато ме няма.
Уинстън се покланя почтително.
– За мен е чест и удоволствие, лейди Сара.
Тя му кимва, усмихва се любезно, но срамежливо, както обикновено прави с нови хора.
Стискам лакътя ѝ и ѝ казвам, че просто имам нужда от личен момент с Уинстън. И след това го отвеждам настрани.
– Знаеш ли за плановете на лейди Сара да се присъедини към БКП?
– Да, сър.
– Организирахте ли охраната ѝ?
– Да, принц Хенри.
Гласът ми е студен като въздуха.
– Вашата работа е да защитавате кралското семейство, да осигурите бъдещето на монархията, така ли е?
Той кимва, очите му са неуморни и неумолими, като на машина.
– Така е.
– Погледни я добре, Уинстън. Без нея няма бъдеще за тази монархия, разбираш ли?
Той се покланя съвсем леко.
– Напълно, господине.
– Искам тя да бъде покрита с охрана. Само най-добрите мъже. Ако се притеснява от това, нека да минат под прикритие, но искам да е защитена по всяко време. Независимо от всичко. Ясно ли е това?
Той отново кимва.
– Не се притеснявай за това, принц Хенри. Лейди Сара ще бъде толкова сигурна, колкото и самата кралица.
И малка част от утехата се приплъзва на мястото си. Не съм глупак и има ужасен конфликт, който идва с това да бъда такъв, какъвто съм, и да обичам някого толкова много. Цена. Защото, обичайки Сара, аз внасям в живота ѝ ниво на внимание и контрол – дори опасност – което не би било там без мен. Единственото успокоение е, че имам ресурсите да я предпазя от това. Мъже като Уинстън и Джеймс и стотиците други благородни мъже и жени от сигурността, които биха умрели, за да опазят мен, брат ми, снаха ми, баба ми – а сега и моята Сара – в безопасност.
Докосвам рамото на Уинстън и с поклон той се отправя към самолета.
А аз се връщам до Сара, взирам се в лицето ѝ, като запечатвам този момент в съзнанието си. Подпъхвам ръкава на палтото си и откопчавам идентификационната гривна на китката си, след което разтварям ръката на Сара и събирам платината в дланта ѝ.
– Пази това за мен, добре? Ще е добре да знам, че двете най-ценни за мен неща са на едно и също място.
Тя кимва и отначало ми се усмихва, толкова любящо… но после лицето ѝ се стяга и смалява, когато започва да плаче. Обгръща ме с ръце и аз я притискам.
– Съжалявам – казва тя срещу палтото ми. – Не исках да плача.
Целувам я по косата и нежно ни люлея.
– Плачи, колкото искаш, любов. Плачеш и за двама ни.
За още няколко последни мига се държим един друг.
А после е време да се пуснем.
Целувам я нежно, дълбоко. И докато гледам в красивите ѝ очи, си спомням думи отпреди цял живот. Думи, които ме утешиха, когато се нуждаех от утеха повече от всичко.
Притискам дланта си към бузата на Сара и се усмихвам.
– Всичко ще бъде наред, ти и аз. Нали?
Тя си поема дълбоко дъх и ми отвръща с усмивка.
– Да.
Назад към част 52 Напред към част 54
