Ема Чейс – Прецакан по кралски ЧАСТ 34

ОЛИВИЯ

Замисляли ли сте се някога какво е да си нощуваш като знаменитост? Е, сега вече имам право да ви кажа. Това е като когато онези технически мъртви пациенти в медицинските сериали биват ударени от лопатките, след като горещият млад лекар изкрещи: „Чисто!“
Усещането е точно такова, каквото изглежда: стряскащо, разтърсващо.
Сякаш съм попаднала в черна дупка в алтернативна вселена… в живота на някой друг.
И в известен смисъл предполагам, че е така – попаднах в живота на Николас.
Той ме повлича с течението си и единственото, което мога да направя, е да не забравям да дишам и да се опитам да се насладя на пътуването.
Началото е най-трудно. Не е ли винаги така? Първата сутрин изведох Боско да пишка и бях заобиколена от непознати хора – задаваха ми въпроси, снимаха ме. Джеймс и Томи останаха с мен и аз видях една различна тяхна страна. Начинът, по който се движеха и говореха – остър и заплашителен – подкрепяха тълпата, просто дръзваха всеки да се опита да ги заобиколи.
На Николас му беше трудно да ме остави тази сутрин. Очите му бяха опустошени – защото той искаше да остане, да бъде лъвът, който държи хиените на разстояние. Но знаеше, че присъствието му само ще влоши положението – ще превърне любопитната тълпа в бясна тълпа.
На следващия ден Николас нарежда на хората си – „тъмните костюми“, както ги нарича – да се свържат с нюйоркската полиция, за да се уверят, че няма да се разхождат по тротоара пред „Амелия“. Въвеждаме политика „трябва да си купиш, за да останеш“ в кафенето, защото повечето от десетките и десетките хора, които го посещават, са по-скоро преследвачи, отколкото клиенти. Въпреки това се наблюдава определено раздвижване в бизнеса, което е нож с две остриета. Ели започва да се включва в работата след училище, като поема смени, противоположни на моите, което е огромна помощ. А Марти, както винаги, е спокойна и весела опора, на която винаги мога да разчитам. И двамата се наслаждават на хаотичното внимание, позират за снимки и дори понякога дават автографи, когато ги помолят – въпреки че аз просто мисля, че това е странно. И двамата също така умеят да държат устата си затворена, когато им се задават въпроси – не потвърждават нищо за мен и Николас.
На третия ден, след като адът се разрази, се качвам горе в апартамента, приключила с дежурството си и толкова очакваща горещ душ. Е, хладен, но ще се преструвам, че е горещ.
Но когато минавам покрай стаята на Ели, чувам проклятия – проклятия от рода на проклятията на Линда Блеър – екзорсистката, която върти глава наоколо. Отварям вратата и забелязвам сестра ми на малкото си бюро, която крещи на лаптопа си.
Дори Боско лае от леглото.
– Какво става? – Питам. – Току-що се качих, но Марти е долу сам – няма да издържи повече от десет минути.
– Знам, знам. – Тя маха с ръка. – В момента съм във война с една токсична кучка в Twitter. Нека само да се издъня и да изгоря шибаната ѝ къща… а после ще отида да продам едно кафе.
– Какво стана? – Питам саркастично. – Тя ли обиди видеото ти с грим?
Ели въздъхва, дълго и измъчено.
– Това е Инстаграм, Лив – сериозно си мисля, че си родена в грешния век. И изобщо, тя не ме е обидила – обидила е теб.
Думите ѝ се изливат върху мен като предизвикателството на ледената кофа.
– Мен? Имам около двама последователи в Туитър.
Ели завършва да пише.
– Бу-бу-бу. Вземи това, сканкс-а-любов! – След това се обръща бавно в моя посока. – Напоследък не си била онлайн, нали?
Това няма да свърши добре, знам го. Стомахът ми също го знае – той хленчи и мърмори.
– А, не?
Ели кимва и се изправя, като прави жест към компютъра си.
– Може би ще искаш да го провериш. Или пък не – все пак невежеството е блаженство. Ако все пак решиш да надникнеш, може би ще е добре да имаш наблизо малко зърнен алкохол.
После ме потупва по рамото и слиза надолу, а русата ѝ конска опашка се поклаща зад нея.
Поглеждам към екрана, а дъхът ми идва на бързи, полузабавени вълни, а кръвта ми се втурва като влакче-беглец във вените ми. Никога не съм се била, през целия си живот. Най-близко бях до това да се бия във втори курс в гимназията, когато Кимбърли Уилис каза на всички, че ще ме изрита. Затова казах на учителя си по физкултура, треньора Брюстър – огромен дървар, че съм получила неочаквано менструация и трябва да се прибера вкъщи. През останалата част от учебната година той избягваше да ме гледа. Но това проработи – на следващия ден Кимбърли разбра, че Тара Хофман е тази, която говори глупости за нея, и вместо това я изрита.
Не съм свикнала хората да ме мразят. И от пръв поглед хиляди – направете го десетки хиляди – хора са се записали да направят точно това.
@arthousegirl47 казва, че имам дебел задник. @princessbill смята, че съм жадна за пари курва. @twilightbella5 подозира, че майка ми е била извънземна, защото очите ми са твърде големи и странни. А на @342fuckyou не ѝ пука какви са слуховете – Николас е неин.
О, и вижте това – имам свой личен хаштаг. #оливнеструва.
Страхотно.
Захлопвам лаптопа и се отдръпвам, сякаш е паяк. После се гмурвам за телефона си на леглото и пиша на Николас.

Аз: Виждал ли си Twitter?
Фотошопват ме като чучело.

Отнема му само няколко секунди, за да отговори.

Николас: Стой далеч от Twitter.
Това е помийна яма.

Аз: Значи си го видял?

Николас: Закривай си очите. Те са ревниви.
Както и трябва да бъде.

Аз: Ето, че отново се правиш на скромен.

Николас: Скромността е за слабите и нечестните.

И точно по този начин притеснението ми от неприятните коментари започва да изчезва, изчистено от съзнанието ми като ръка през дим.
Това – тази лятна афера с Николас – е истинска и солидна и е тук, пред мен. И с наближаващия му срок на годност няма да губя време, нито секунда от него, да се тревожа за безсмислени думи от безлични призраци, които не мога да променя и в крайна сметка така или иначе нямат значение.

Николас: Просто избягвай интернет. Телевизията също. Излез навън (води си охрана).
Денят е прекрасен.

Ако имах по един цент за всеки път, когато майка ми казваше същите думи, без частта със „сигурността“, щях да бъда богата като… ами… Николас.

Аз: Добре, мамо.

Николас: Не ми върви. Но ако искаш да ме наричаш татко, може би ще успея да се съглася.

Аз: Аууууу.

Николас: Трябва да тръгвам след малко, любов.
Срещата започва.
Ще кажа на Барак, че го поздравяваш.

Аз: СЕРИОЗНО???

Николас: Не.

Поклащам глава.

Аз: Ти си кралски задник, знаеш ли това?

Николас: Разбира се, че знам. Архиепископът
на Дингълбъри го потвърди в деня на раждането ми.

Аз: Дингълбъри??? Ти се шегуваш с мен.

Николас: Опасявам се, че не.
Моите предци са били болни, извратени хора.

Аз: УАУ!

Николас: Като стана дума за задници, представям си как моят помпа между разтворените ти крака точно сега.
Не мога да спра да си го представям.
Какво мислиш за това?

Още щом прочетох думите, аз също си го представих. И Боже… топлината се навива ниско в корема ми, разгръща се и се разширява, докато бедрата ми изтръпнат интензивно. Ръцете ми леко треперят, докато пиша отговор.

Аз: Мисля, че… трябва да спрем да мислим
и да започнем да правим.

Николас: Брилянтно. Отиди в хотела,
на рецепцията ще те пуснат нагоре.
Бъди в леглото ми, когато се върна след два часа.

Вълнението бълбука в мен като прясно налято шампанско.

Аз: Да, господине.

Николас: Ако целта ти е била да посрещна сестрите на милосърдието със спортен кокал.
-мисията е изпълнена.

Скачам от леглото и се отправям към банята, за да се освежа и преоблека. По пътя набирам единствения отговор, на който съм способен.

Аз: Неудобно. Xo

Дните минават и това, което някога е било разтърсващо и ново, се превръща в… рутина. Обикновен ден. Удивително е колко бързо се случва това, колко бързо се адаптираме.
Имам си гадже – поне за лятото. Сексапилно, красиво, забавно гадже, което по случайност е и кралско. Това усложнява нещата, но това, което вероятно би било най-изненадващо за туитър и фейсбук коментаторите и репортерите, е колко… нормално… се чувствам.
Отиваме да обядваме – обградени от охрана, но все пак това е просто обяд. Посещаваме детско отделение в една болница. Децата го питат за короната и трона му, а аз получавам овации, когато жонглирам пред тях – нещо, на което баща ми ме научи в кухнята на Амелия преди години. Позволявам на Николас да ми купува дрехи – небрежни, но скъпи – защото не искам да го смущавам, че изглеждам овехтяла, когато ни снимат заедно. Нося слънчевите си очила, когато съм навън, и вече почти не чувам въпросите, които ми задават репортерите.
Това вече е моето нормално състояние.
Но точно когато си мислех, че сме навлезли в удобна рутина – всичко се промени само с един въпрос:
– Искаш ли да отидем на парти?

Назад към част 33                                                               Напред към част 35

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!