НИКОЛАС
– Махай се, гад! Никога не съм те харесвал!
– Най-хубавата част от теб изтече от майка ти към мокрото петно на леглото, мръсник.
– Членът на сър Алойзиус беше най-умното нещо, което някога е излизало от устата ти!
Добре дошли в Парламента. А вие си мислехте, че британците са буйни.
Макар че, признавам, обикновено не е чак толкова лошо.
– Ще те убия! Ще убия семейството ти и ще изям кучето ти!
Добре, тогава.
Обикновено кралицата присъства в парламента само за откриване и закриване на годината. Но предвид състоянието на икономиката на Уеско, тя свиква специална сесия. За да могат и двете страни на ясно очертаната линия да изгладят различията си.
Това не върви добре. Най-вече защото от едната страна са кралското семейство и депутатите, на които действително им пука за страната… а от другата е една голяма торба миризливи пишки.
– Ред! – Викам. – Дами и господа, за Бога – това не е футболен стадион или забутана кръчма. Не забравяйте кои сте. Къде сте.
В свещената зала, където един от моите предци, лудият крал Клифърд II, някога е носил короната си – и нищо друго. Защото е бил секси. Не бива да говорим за него.
Накрая виковете утихват.
И аз се обръщам към главореза.
– Сър Алойзиус, каква е позицията ви по отношение на сегашното предложено законодателство?
Той подсмърча.
– Позицията ми остава непроменена, ваша милост. Защо трябва да приемаме тези пакети от закони?
– Защото това е ваша работа. Защото страната има нужда от това.
– Тогава предлагам на Нейно Величество да се съгласи с нашите искания – казва ми той и се ухилва.
И изведнъж яденето на кучета не изглежда толкова жестоко.
Гледам го втренчено, лицето ми е студено и твърдо като гласа ми.
– Не е така, сър Алойзиус. А вие можете да си вземете исканията и да се оправяте с тях.
Чуват се няколко произволни вика на съгласие и „тук, тук“.
Алоизий се провиква:
– Ти още не си крал, принц Николас.
– Не, не съм. – И го поглеждам право в очите. – Но трябва да се наслаждаваш на положението си, докато можеш. Защото когато стана, моята мисия ще бъде да се уверя, че ще го изгубиш.
Ноздрите му се разширяват и той се завърта към кралицата.
– Вашият внук говори от името на кралския дом, Ваше Величество?
В очите на баба ми се появява светлина, а на лицето ѝ се появява усмивка. Макар че вероятно би предпочела да не е заради нещо толкова сериозно, тя обича това. Борбата, битката, конфронтацията – това е нейното игрище.
– Бих избрала по-малко подстрекателски думи… но да, принц Николас изрази мислите ни съвсем точно.
Виждате ли? На нея също ѝ се искаше да му каже да се оправя.
Кралицата се изправя и всички се изправят заедно с нея.
– Свършихме тук, засега. – Тя преглежда залата, като очите ѝ докосват лицето на всеки член на парламента. – Страната ни е на кръстопът. Бъдете сигурни, че ако не можете да покажете, че сте способни да изберете правилния път, той ще бъде избран вместо вас.
След това заедно се обръщаме и излизаме през голямата двойна врата, рамо до рамо.
В коридора, докато вървим към колата, тя говори, без да ме поглежда.
– Това не беше разумно, Николас. Днес ти си спечели враг.
– Той вече беше наш враг. Сега той просто знае, че ние го знаем. Трябваше да кажа нещо.
Тя се засмива.
– Започваш да звучиш като брат си.
– Може би той наистина има право.
***
Говорейки за Хенри, той се справя по-добре. От инцидента с лодката са минали няколко седмици и той изглежда… пречистен. По-спокоен. Освен това се е свързал със семействата на войниците, както предложи Оливия. Разговорите и посещенията с тях изглежда са му донесли известна доза спокойствие.
И така, той ще дойде с Оливия и мен на морския бряг. За уикенда.
Нямам нищо против – искам да кажа, че ще пътувам в открит кабриолет с кортеж от агенти по сигурността, които се движат около мен, така че не е все едно Оливия да ме изсмуче по пътя дотам.
Въпреки това вече са минали четиридесет минути от петчасовото пътуване… и започвам да се замислям.
– Трезвеността е досадна – казва брат ми от задната седалка. – Толкова съм отегчен.
След това изскача, поставяйки предмишниците си на облегалките за глава и увисвайки с глава между нас.
– Така ли ще бъде цялото пътуване? Вие двамата да си правите гугутки един на друг? Виждаш ли онова дърво там, Николас? Карай към него колкото можеш по-бързо и ме избави от мъките ми.
Ние го игнорираме.
Оливия вади телефона си и прави снимка на скала, за която казва, че прилича на Патрик от „Спонджбоб“, с намерението да я изпрати на сестра си. Тя говори или пише съобщения на Ели и Марти всеки ден – за да провери как вървят нещата в Ню Йорк без нея. Снощи Ели каза на Оливия, че баща им „се справя по-добре“, което облекчи част от притесненията ѝ.
– Оооо, Ели – гука брат ми, поглеждайки през рамото на Оливия. – Да ѝ се обадим. Да разберем дали вече е законна.
– Сестра ми е забранена за теб, приятелю. – Намръщва му се Оливия.
Той се свлича обратно на седалката.
– Това е толкова скучно.
Пътуването ще е дълго.
***
Но когато стигаме до замъка Анторп, който е разположен на скала с изглед към шума на белите вълни долу, е всичко друго, но не и скучно. Хенри не иска да плува, но се интересува от гмуркането около скалите.
Слава Богу, аз го разубеждавам.
С Оливия пропускаме къпането в морето заради сигурността – а голите ѝ части са само за моите очи. Но пък си замразяваме задниците във водата на плажа – Оливия в тюркоазени бикини с връзки, а аз с къси панталонки и двамата се плискаме и плуваме в бурните вълни като разгонени делфини.
Хубавото на студената вода е, че накрая всичко просто изтръпва.
А най-хубавото в старите каменни замъци е огромната камина във всяка стая. Сгряваме се пред тази в голямата зала, върху килим, направен от заешки кожи. Оливия суши косата си до огъня, а аз гледам как пламъците се отразяват в очите ѝ и ги превръщат в наситено виолетово.
За вечеря ядем вкусна яхния и прясно изпечен хляб.
А тази нощ, в огромното старинно легло, пред погледа на звездите, Оливия разпъва бедрата си и язди пениса ми с бавни, обмислени удари. Гледам я като грешник, който е намерил изкупление. Начинът, по който лунната светлина, която прониква от прозореца, облива кожата ѝ в прочут блясък – ебаси, тя е красива. Почти мога да се разплача от нея.
Но не го правя. Защото има и други, по-добри начини да покажа обожанието си.
Повдигам се, ръцете ми се плъзгат по гръбнака ѝ, за да обгърнат раменете ѝ. Насочвам я назад – под този ъгъл все още съм заровен изцяло, фантастично, в нея, но тежестта на горната част на тялото ѝ лежи в ръцете ми. След това доближавам устните си до гърдите ѝ – и правя любов с тези меки кълба с устни, зъби и език. Почитам ги като божества, каквито са.
Тя хленчи, докато я облизвам, а сърцевината ѝ се стяга по-силно около мен. Това е шибано великолепие.
Нещата между нас са се променили от деня на мача по поло. Те са по-дълбоки, по-интензивни… просто всичко е повече. И двамата го усещаме, знаем го, въпреки че не сме говорили за това. Все още не.
Бедрата на Оливия се въртят и разтварят, докато топките ми се стягат. Повдигам я обратно, така че да сме лице в лице. С ръце на раменете ѝ се вкопчвам в нея, докато тя ме обладава силно и перфектно. И свършваме заедно – хващайки се един за друг, стенейки и проклинайки.
Акустиката на тези стени не е толкова добра, колкото в двореца… но е адски близка.
На следващия ден, по време на обратния път, спираме в една кръчма за ранна вечеря. Това е спокойно място, известно със своя сандвич „Орач“ и доброто уиски. Тъй като това е непланирана спирка, охраната влиза преди нас, претърсва и остава наблизо, докато се храним.
След това, когато ставаме от масата, Хенри се вглежда в една блондинка в другия край на стаята, притиска пръст към устните си и го насочва в нейна посока.
– Познавам това момиче. Откъде познавам това момиче?
– Титеботум – казвам му аз.
– Да, тя със сигурност има това. Макар че съм изненадан, че си го споменал пред Олив.
Оливия сгъва ръцете си, търсейки обяснение. А аз се подсмихвам на брат си, защото е идиот.
– Това е нейното име – казвам и на двамата. – Тя е дъщеря на лейди фон Титеботум, по-малката… Пенелопе.
Хенри щраква с пръсти.
– Да, това е тя. Запознах се с нея в дома на барон Фосбендер преди няколко години, когато все още беше в университета.
Точно тогава до Пенелопе се приближава дългокоса брюнетка с очила и аз добавям:
– А това е сестра ѝ… Сара, мисля.
Докато се насочваме към вратата, Пенелопе забелязва брат ми и по изражението на лицето ѝ не ѝ е трудно да си спомни кой е той.
– Хенри Пембрук! Мина цяла вечност – как си, по дяволите?
– Добре съм, Пенелопе.
Сара и Пенелопе правят реверанс, кратък и бърз, след което Пенелопе се намръщва драматично на Хенри.
– Не ми казвай, че си бил тук на гости и не си се сетил да ме потърсиш! Никога няма да ти простя.
Хенри се усмихва.
– Карай обратно с нас. Ще ти го наваксам.
Тя се надува.
– Не мога. Майка мрази града – твърде шумен, твърде претъпкан.
– И трябва да занесем вечерята вкъщи. Сега ще я вземем – казва Сара с мек, ефирен глас, притискайки към гърдите си книга с кожена подвързия.
– Какво четеш? – Пита Оливия.
Момичето се усмихва.
– Разум и чувства.
– За хиляден път – мърмори Пенелопе. – А тя дори не иска да чете като нормален човек – подарих ѝ електронен четец за рождения ден, но тя не го използва! Тя носи всички тези книги в онази чанта, която е на път да се разпадне.
– Електронният четец не е същото, Пени – обяснява Сара тихо.
– Книгата си е книга. – Хенри свива рамене. – Това са просто… думи. Не е ли така?
Сара се изчервява дълбоко – почти в лилаво. Но все пак поклаща глава на брат ми – със съжаление. Отваря книгата и я държи близо до лицето му.
– Миризма.
След миг Хенри се навежда и подушва страниците недоверчиво.
– Какво подушваш? – Пита Сара.
Хенри я помирисва още веднъж.
– Мирише на… старо.
– Точно така! – Самата тя помирисва страниците, дълбоко и продължително. – Хартия и мастило – няма нищо подобно. Единственото нещо, което мирише по-хубаво от нова книга, е старата.
Някой изпуска поднос с чаши зад бара и трясъкът се разнася из цялата стая. А Сара фон Титеботум остава съвсем неподвижна, очите ѝ са празни, а кожата ѝ е по-бяла от страниците, които държи.
– Лейди Сара – питам аз – добре ли сте?
Тя не отговаря.
– Всичко е наред – прошепва сестра ѝ, но тя сякаш не я чува.
Хенри притиска дланта си към ръката ѝ.
– Сара?
Тя вдишва бързо – хлътва, сякаш не е дишала. После примигва и се оглежда леко паникьосана, преди да се съвземе.
– Простете ми. Бях… уплашена… от катастрофата. – Тя притиска ръка към гърдите си. – Отивам да подишам малко въздух и да почакам навън, Пен.
Точно тогава униформен сервитьор донася поръчката за вечерята, която са взели. Пенелопе моли сервитьора да им я занесе до колата и ние се сбогуваме.
На излизане Пенелопа напомня на Хенри:
– Звънни ми! Не забравяй.
– Ще го направя. – Той маха с ръка.
След това се взира след тях и ги гледа как излизат през вратата.
– Тя е странно малко пате, нали?
– Кой? – Питам.
– Лейди Сара. Жалко – можеше да е хубава, ако не се обличаше като монах в драже.
Оливия цъка с език като неодобрителна кокошка, която е голяма сестра.
– Тя не прилича на монах, глупако. Може би е заета с-интереси или каквото и да е друго – и няма време което да отделя за външния си вид. Мога да го разбера. – Тя посочи нагоре-надолу пищната си малка форма. – Вярваш или не, но аз не изглеждам така в реалния си живот.
Плъзгам ръка около кръста ѝ.
– Скъпа – ти си красива, независимо какво си облякла. – После прошепвам в ухото ѝ: – Особено когато не си облечена с нищо.
– И все пак – замисли се Хенри, докато вървяхме към вратата – не бих имал нищо против да надникна под дългата пола на мис „Разум и чувства“. С име като Титеботум, трябва да е хубаво.
Назад към част 52 Напред към част 54
