НИКОЛАС
Оливия влиза в стаята, изглеждаща любопитна и много мъничка до ръста на Уинстън. Погледът ѝ се плъзга по Хенри в коженото кресло до камината, а после се усмихва, когато ме вижда в другия край на стаята.
– Какво става?
Претърсвам лицето ѝ и собствената си памет, търсейки някакъв знак, който съм пропуснал. Нещо, което би ме накарало да се усъмня… но няма нищо.
Оливия присвива устните си, взирайки се в празното ми изражение.
Уинстън завърта компютърния екран на бюрото към нея.
– Това са заглавията, които ще излязат в „Дейли Стар“. Това е таблоид.
НЕЖЕЛАНИЯТ ТАЕН НАСЛЕДНИК НА НЕГОВАТА КРАЛСКА СТРАСТ
КРАЛСКАТА ТИЙНЕЙДЖЪРСКА БРЕМЕННОСТ ЗАВЪРШВА С
ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ
Лицето ѝ се присвива от ужас.
– О, не! Как… как са разбрали?
– Надявахме се да ни обясните това, мис Хамънд – казва Уинстън. – Тъй като вие сте тази, която им е казала.
Мразя, че се съгласих на това – съгласих се да оставя Уинстън да води, да разпитва.
– За какво говорите? – Оливия отново се обръща към мен. – Николас?
Уинстън плъзга лист хартия пред нея. Тя го поглежда внимателно, а веждите ѝ се сбръчкват от концентрация.
– Какво е това?
Това е извлечение от ипотеката на „Амелия“ – за сградата на кафенето и апартамента на Оливия в Ню Йорк – която е била отнета преди пет месеца.
Миналата седмица е изплатена изцяло.
Уинстън казва това на Оливия.
– Не разбирам. Точно вчера говорих с Ели – тя не каза нищо. – Тя прави крачка по-близо до мен. – Николас, не можеш наистина да повярваш, че бих направила това.
Интуицията ми се бунтува срещу тази идея, но черно-белите доказателства ме подлудяват.
– Не те обвинявам.
– Да, но и не ме защитаваш точно.
Взимам хартията от масата.
– Обясни ми това. Обясни ми го. – Дори за собствените ми уши това звучи като молба. – Накарай ме да разбера какво се е случило.
Тя поклаща глава.
– Не мога.
Сякаш хиляди тежести седят на раменете ми, огъват гръбнака ми, опитват се да ме пречупят наполовина.
– Бих ти простил всичко, Оливия. Знаеш ли това? За всичко. Но… няма да бъда излъган.
– Не лъжа.
– Може би си казала на някого, случайно. Може би си споменала за това на сестра си или на Марти, или на баща си?
Тя прави крачка назад.
– Значи аз не съм мръсница, но семейството ми е?
– Не съм казала това.
– Точно това каза.
Хвърлям банковото извлечение на масата.
– В продължение на десет години в пресата не е имало и шепот за това. След това седмици след като ти го казах, то се пръсна по вестниците и така се случи, че ипотеката на семейството ти е изплатена по същото време? Какво да си мисля?
Оливия помръдва и прокарва ръка по челото си.
– Не знам какво да кажа.
Гласът ми е силен.
– Кажи ми, че не си го направила!
Тя ме гледа право в очите, с вдигната брадичка и кипящи очи.
– Аз не съм го направила.
Но след това, когато не казвам нищо, лицето ѝ пада като срутващ се замък от карти.
– Ти не ми вярваш.
Отвръщам поглед.
– Постави се на мое място.
– Опитвам се. – Устните ѝ треперят. – Но бих ти повярвала, затова не мога. – Тя поклаща глава. – Кога съм ти давала повод да мислиш, че искам пари от това?
– Може би не си искала пари… в началото – намесва се Уинстън, като адвокат, който подготвя въпрос по време на съдебен процес. – Но после дойдохте тук и видяхте от първа ръка богатството, което можеше да се получи. Може би с оглед на близкото ви заминаване сте взели решение да се сдобиете с каквото можете, докато можете.
– Затвори си устата! – Оливия се нахвърля върху него.
Но аз я хващам за ръката и я дърпам назад.
– Стига толкова.
Очите ни се срещат, нейните са толкова големи и умолителни. Молят ме да ѝ повярвам. И, Господи, аз искам да го направя. Но несигурността завърта сърцето ми в гърдите, затруднява дишането ми.
– Ще се обадя на баща ми – заявява Оливия. – Той ще ти каже, че това е грешка.
Тя измъква телефона от джоба си, набира номера и чака. След това, което изглежда като шибана вечност, тя ме поглежда нервно.
– Няма отговор. Ще продължа да опитвам.
Докато тя набира отново, питам Уинстън:
– Откъде са парите?
– Все още не сме успели да проследим превода, работим по въпроса.
Гласът ми е силен и властен.
– Трябва ми тази информация, Уинстън. Това е единственият начин да знаем със сигурност.
Оливия бавно сваля телефона от ухото си. И ме поглежда втренчено, сякаш съм непознат. Не, по-лошо, сякаш съм чудовище.
– След всичко, което се случи, всичко, от което съм готова да се откажа заради теб, всичко, което си казахме и бяхме един на друг през последните пет месеца… ти се нуждаеш от повече информация, докато решиш дали съм човекът, който би взел една от най-болезнените тайни в живота ти и би я продал на парцал в супермаркет?
Има един предупредителен глас, който ми казва да спра. Всичко това. Точно тук и сега – не отивай по-далеч. Казва, че нямам причина да не ѝ се доверя. Че тя никога не би могла да ми направи това. Не е тази Оливия, която познавам.
Но аз не чувам този глас. Защото той лъже. Слушал съм го и преди – отново и отново, когато бях млад, глупав и грешен.
Няма да сгреша отново. Не и за това – не и за нея. Това би ме… сломило.
Лицето ми е като маска – студено и празно.
– Да. Имам нужда от повече информация.
И тя се разбива като стъкло на прозорец, ударен с юмрук, точно пред мен.
– Майната ти! – Тя се отдръпва, крещи, плаче и клати глава. – Майната ти на това шибано място, което те е отгледало. Толкова си объркан. Толкова си изкривен отвътре – заради тези игри и тези хора. Ти дори не можеш да го видиш. И не мога да издържа да те гледам в момента.
– Тогава си тръгни! – Крещя в отговор. – Там е вратата – излизай! Ако е толкова трудно да ме гледаш, върни се в шибания Ню Йорк!
В момента, в който думите излизат от устата ми, искам да ги върна обратно. Не ги мисля сериозно. Но думите не работят по този начин. Веднъж чути, те не могат да бъдат върнати обратно.
Единственото, което могат да направят, е да отекнат.
Цветът от бузите на Оливия изчезва и очите ѝ се затварят. Лицето ѝ се обръща към пода, а раменете ѝ падат. Сякаш е… приключила. Сякаш не ѝ е останало нищо.
Тя поема треперещ дъх и без да вдига глава, без да ме погледне дори още веднъж, се обръща и излиза.
В продължение на цяла минута никой не проговаря. Стоя там – като идиот, загледан в пространството, където тя току-що е стояла.
Думите на Хенри запълват тишината.
– Ти правиш грешка. И това беше сурово, Николас, дори за теб.
Изправям се пред Уинстън.
– Разбери откъде са дошли парите. Сега.
Уинстън се покланя и тръгва.
Усещам очите на Хенри на тила си, но не се обръщам. Нямам какво да кажа.
Той не чувства същото.
– Хей? – Той се приближава и се опитва да почука по главата ми. – Има ли някой жив там? Кой си ти в момента?
Той ми се струва някак различен, по-висок или по-възрастен. По-… сериозен. Не знам защо не съм го забелязал преди или защо, по дяволите, го виждам сега.
– За какво говориш?
– Ами, приличаш на брат ми и говориш като него, но не си той. Ти си някаква негова алтернативна версия – тази, която дава всички онези написани по сценарий, безсмислени отговори в интервютата. Оловният човек.
– Не съм в настроение да си играя с теб, Хенри.
Той продължава, сякаш изобщо не съм говорил.
– Истинският ми брат щеше да знае, че Оливия не би направила това, не би могла да го направи. Той щеше да го знае тук. – Той побутва гърдите ми. – Така че или се страхуваш да се довериш на собствените си инстинкти, или се страхуваш да се довериш на нея, но и в двата случая просто си позволил на най-доброто проклето нещо, което ти се е случвало, да излезе през вратата. А с живота, който имаме, това наистина говори нещо.
Преглъщам трудно, чувствам се студен и изтръпнал отвътре. Чувствам… нищо.
Гласът ми е толкова празен, колкото и гърдите ми.
– Ако не го е направила тя, това е адски голямо съвпадение. Ще знам какво да правя, когато Уинстън получи повече информация.
– Тогава ще е твърде късно!
Не казвам нито дума повече. Свърших да обсъждам това. Но брат ми не е съвсем приключил.
– В живота ми е имало много моменти, когато съм си мислел, че мама ще се срамува от мен. За първи път си мисля, че… тя ще се срамува от теб.
И след това той също си тръгва.
Назад към част 58 Напред към част 60
