***
Два месеца по-късно
Катедралата „Сейнт Джордж“
Денят на моята коронация е горчиво студен – дълги, блестящи ледени висулки висят от всеки ъгъл на двореца, а дъха идва в издишвания на пухкави бели пръски. Роклята ми е шедьовър от сатен в цвят слонова кост, дълга отзад, пристегната в талията, със сложно бродирана със сребърен филигран роза на Уеско по цялата дължина на полата. Устните ми са рубиненочервени, а миглите ми – черни като сажди. Блестящи диаманти – на майка ми – висят от ушните ми миди, а коронационната роба лежи на раменете ми и се простира зад мен в метри девствена бяла кожа.
Чувствам се като митична арктическа ловджийка… зимна кралица. Владетелка на снега и леда.
Когато излизам от каретата – същата, в която се возеше баща ми, а преди него и неговият баща – в сянката на катедралата „Сейнт Джордж“, светкавиците на фотоапаратите избухват като фойерверки, а безкрайната тълпа, събрала се по улиците, реве. Чувам ги, но не поглеждам към тях. С високо вдигната глава се изкачвам по каменните стъпала, съсредоточена върху свещената церемония пред мен. Ще има масови празненства – коронацията е радостно събитие, но те ще дойдат по-късно.
Заставам в атриума, сама, заобиколена само от ярките цветни призми, проблясващи от витражите. Двойните врати се отварят и членовете на насъбралото се множество се изправят на крака, а барабаните започват да набиват дълбок имперски ритъм.
Това е същият ритъм, който е звучал, когато кралските особи са били изпращани на кладата.
Моите предци са се наслаждавали на иронията.
Докато стоя на вратата, изживявам момент на ужас, когато имам чувството, че коленете ми са изчезнали. Лицата на лордовете и дамите, всички облечени в най-добрите си официални дрехи, сякаш се преобразяват в някакъв мрачен гоблински кошмар – очите им са демонично черни, а зъбите им – остри и заплашителни.
Затварям очи.
И в главата ми прошепва лекия глас на майка ми.
Дишай, скъпа моя. Просто дишай.
Гласът на баща ми се присъединява към нейния – ехо от последната му заповед.
Царувай.
И коленете ми се връщат, твърди и сигурни. Защото съм отгледана за това.
Родена съм за това.
Правя първата си крачка по пътеката, с рамене назад, с изправен гръбнак. В периферията си забелязвам Томас, Алфи и Мириам – и знам, че те са до мен, че ме подкрепят. Но едва сега осъзнавам, че никой никога повече няма да бъде там, за да пази предната ми част. Да ме закриля, да върви пред мен.
Винаги ще бъда първа и сама – до края на живота си.
Стигам до олтара, където ме чака архиепископа. Пристъпвам към трона, обръщам се с лице към паството и церемонията започва. Архиепископът ме помазва с елей и казва всички вълшебни латински думи. Изричам клетвата си, тържествения си обет. Лорд Камерхер ми връчва златния скиптър и скъпоценното кълбо, а лорд канцлера нахлузва пръстена на дясната ми ръка.
И тогава заемам мястото си на трона.
Короната на свети Михаил – скъпоценната и кадифена слава на Уеско скъпоценности – е изнесена напред от декана на Ансалин. Архиепископът се моли, след което бавно, с благоговение поставя короната на главата ми.
А аз чакам трансформацията от принцеса в кралица. Вълнуващата вътрешна промяна, която съм сигурна, че трябва да настъпи, когато човек се издигне до нивото на най-кралския владетел.
Чакам и чакам още малко.
После, след няколко мига, примигвам.
Защото това не се случва. Нищо не се случва.
Не се чувствам различна. Все още се чувствам като себе си, само че… с голяма корона на главата.
Колко антиклиматично.
Крадешком поглеждам към епископите и тълпата, изпълнила скамейките в катедралата. Никой друг не забелязва това.
Така че продължавам.
Вървя царствено обратно по пътеката и всички глави се покланят пред мен. Извън катедралата се чуват още светкавици и възгласи, докато махам, след което слизам по стъпалата и се връщам в каретата, която ме превозва обратно през дворцовите порти. През следващия час ме посрещат и поздравяват всички правителствени служители и гостуващи високопоставени лица. Усмихвам се, кимам и казвам правилните неща, но въпреки това всичко е толкова разочароващо привидно.
Като показно. Сякаш съм малко момиченце, което носи короната на татко си, но тя е твърде голяма за главата му.
И тогава е време да изляза на балкона – пресата обожава тази част.
Докато пристъпвам сама, над мен се полюшва леден бриз, който гъделичка кожата ми с ледени пръсти. Опирам ръце на каменната балюстрада… и поглеждам надолу.
Има океан от лица, мъже, жени и деца – и всички те се усмихват, радват се, махат и ръкопляскат. Десетки хиляди, а може би и милиони. По лицата на някои от тях се стичат сълзи, но всички имат вид на пълни обожатели.
За мен.
Те са тук заради мен.
Виждала съм тълпи и преди, през целия си живот. Срещала съм се с публиката, но не по този начин, никога по този начин.
Това са моите хора. И за пръв път разбирам какво означава това.
Защото не просто ги виждам – аз ги чувствам. Енергията им ме обгръща в топлата си прегръдка. Радостта им, доверието им, любовта им… приемането им. Усещам я от върха на главата си до върховете на пръстите на краката си. Душата ми пее с нея.
Ето какво трябва да е да се влюбиш за първи път – това летящо, задъхано усещане. Или пък да държиш собственото си дете и веднага да разбереш, че ще го обичаш завинаги. Ще направиш всичко, за да опазиш децата си, да постъпиш правилно с тях, да им дадеш най-добрия живот, който могат да имат.
От небето бавно се спускат блестящи пухкави снежинки. Навсякъде и навсякъде.
Вълшебно е. Като благословия.
Махам на хората.
– Благодаря ви! Да! Благодаря ви!
Те не ме чуват, но искам да знаят, че ги чувам. Аз ги виждам. Грижа се за тях, както те се грижат за мен… и никога, никога няма да ги подведа.
Едва когато погледа ми се замъглява, осъзнавам, че плача. Плача от радост и облекчение, завладяна от толкова много чувства. И все пак махам с ръка. Махам, докато ръката ме заболи, но това не е достатъчно.
С разтуптяно сърце се връщам вътре.
– Искам да сляза. Искам да говоря с тях, да им стисна ръцете, да бъда сред тях.
Десетки древни неодобрителни лица ме поглеждат назад.
Лорд шамбелана пристъпва напред и прочиства гърлото си.
– Ваше Величество… не е направено.
Правителството е машина с много движещи се части. Короната е ключа – но Парламента, Консултативния съвет, лордовете и държавните секретари, те са зъбните колела. Това е балансиране, постоянно мелене и дърпане на въжета – защото този, който контролира ключа, контролира всичко.
– Искате да кажете, че това не е правено досега, а не че не може да бъде направено.
– Не е безопасно – настоява той.
Сканирам стаята и забелязвам собствения си тъмнокос ангел-хранител.
– Уинстън – викам аз и използвам заповедническия си глас. – Искам да сляза долу, за да видя хората. Можеш ли да ми помогнеш да го направя?
Той пуска брадичка и поглежда лорд-камердинера с намусен поглед.
– Ако Ваше Величество желае това, то ще бъде направено. Аз и моите хора ще ви пазим.
Обръщам се към лорд-камердинера и се усмихвам мило.
– Виждате ли, това не е никакъв проблем.
Минавам през тях, а Уинстън и хората му се затварят около мен, докато слизам по стълбите и излизам през дворцовите порти, за да може народа да посрещне новата си кралица.
И тази корона сякаш все пак пасва точно на мястото си.
Назад към част 10 Напред към част 12
