ЛЕНОРА
Средно човек губи една трета от живота си в сън. Моята пралеля Матилда ми го е казвала – тя беше енергична, жилава жена, която пиеше твърде много черен чай и бързаше, сякаш постоянно закъсняваше за някакво важно събитие, което не съществуваше. Никога не съм спала много – три-четири часа на нощ са ми повече от достатъчни.
Безсънието е белег за гениалност. И лудост.
Склонна съм да пренебрегвам последната част.
На третия ден след коронацията ми ставам особено рано – преди изгрев слънце. Обличам се с керемиденозелен пуловер и подходяща пола тип молив – с бели ръкавици, перлената брошка на баба ми и косата ми, усукана високо в обичайния кок. Визията е стилна, но професионална, а днес съм изцяло в бизнеса.
Малко по-късно, след лека закуска и прочитане на трите основни вестника, спирам с Ролс-Ройса до бордюра на универсалния магазин „Баристърс“. Почти половината от лицето ми е покрито с големи, кръгли слънчеви очила въпреки ситния дъжд, а аз накланям глава назад и се вглеждам в масивната каменна сграда. През годините Алфи Баристър е изградил истинска империя. В момента има пет магазина в градове по целия свят, а шестия скоро ще бъде открит в Хонконг.
Екипът ми за охрана ме предвожда през лъскавите стъклени врати, през лъскавия черно-бял под до асансьора до върха, където ще намеря весел, червендалест мъж – който е точно човека, когото трябва да видя.
– Здравей, пиле. – Алфи се изправя и се покланя иззад гигантското си махагоново бюро. Това е бюро, подходящо за кралица, и аз си записвам да си поръчам веднага ново.
– Алфи.
– Чай, Ваше Величество? – Пита Джоунс, секретаря на Алфи.
– Не, добре съм. – Махам с ръка. – Можете да ни оставите.
– Това е приятна изненада. – След като заемам един от меките столове срещу бюрото му, Алфи сяда на големия кожен стол зад него. – Идваш преди да отворим, за да напазаруваш? – Той ми намига. – Мога да ти направя отстъпка.
– Няма да пазарувам днес. Но имам една молба – голяма.
– Искай. Знаеш, че никога не бих могъл да ти откажа. – Той доближава порцелановата си чаша до устните си.
И аз хвърлям пословичната бомба.
– Искам да си член на Консултативния съвет.
Алфи се задавя с чая си.
– Съветническият съвет? – Той попива устата си със салфетка. – Това е… неочаквано.
Всъщност е нечувано, но това е само семантика.
– Това е ангажимент на пълен работен ден, Ленора. Нямам място в графика си.
– Направи място. Имам нужда от теб, Алфи.
Баща ми каза да се доверявам само на себе си и аз го правя. Доверявам се на себе си достатъчно, за да знам, че имам нужда от мъже около мен, на които мога да разчитам.
– Веднъж ти каза на баща си, че целия свят е реклама и всички ние сме клиенти. Помниш ли?
На лицето му се появява онзи поглед, същия, който винаги има, когато говорим за баща ми – топъл и нежен и все пак малко тъжен.
– Спомням си.
– Имам нужда от твоя бизнес усет и маркетингови умения, Алфи. Баща ми казваше, че ако имаш хората на своя страна, имаш всичко. Имам нужда от теб, за да се уверя, че моето послание, моята визия за страната, ще стигне до хората.
Алфи сгъва ръце на корема си и потупва палците си.
– Смяташ, че парламента ще работи срещу твоята визия?
– Не знам какво ще направи парламента. Трябва да съм готова за всичко.
– Само благородници могат да служат в Консултативния съвет – посочва той.
Алфи имаше ухото, доверието и приятелството на един крал. Но той не беше аристократ. Досега.
Подавам му голям, запечатан плик – с дебел, сгънат лист хартия вътре, който е изписан с черен елегантен почерк, с моя подпис и подпечатан със златния печат на Короната.
– Сега вие сте уважавания граф на Елингтън. Поздравления.
Алфи поема плика, сякаш може да го ухапе.
– Можеш ли да направиш това без одобрението на парламента?
Повдигам рамене.
– Земята е моя, титлите са мои – мога да ги раздавам по какъвто си поискам начин. Ако искаш официална церемония, мога да ти я организирам.
– Това няма да е необходимо.
Гледам лицето му и почти виждам как се въртят колелата в голямата му, блестящо червена глава. Да си богат международен бизнесмен е прекрасно, но да си титулуван аристократ е съвсем друго ниво на успех.
На ръст.
Затова отправям другата си молба.
– Имам нужда и от Кора, за да работи за мен като лична секретарка.
Веждите на Алфи се вдигат високо и могъщо.
– Ти искаш да се разпореждаш с графика ми и с единствената ми дъщеря?
Когато децата на Алфи завършиха училищното си образование в Шотландия, и трите дойдоха да живеят в Уеско и да работят с него в семейния бизнес.
– Виновен си само ти – казвам му аз. – Винаги говориш за нейните организационни умения, за нейната енергия и инициативност. Бих могла да се възползвам от някои от тях в двореца.
По традиция личния секретар на краля е мъжка длъжност, но аз мисля, че е време дама да изпълни тази роля. А Кора Баристър, с деловия усет на баща си и жизнерадостния си характер, е точно жената за тази работа.
Когато Алфи продължава да се колебае, аз го дразня.
– Не вдигай толкова шум, старче. Все още имаш Алберт и Луи – те ще продължат да разширяват голямата ти империя за търговия на дребно.
– Кога започна да ме наричаш старец? – Намръщи се той.
– Докато все още ме наричаше Пиле, след като бях достатъчно голяма, за да започна да нося сутиен.
Това предизвиква смях у него.
– И какво ще кажеш? С мен ли си?
И той се усмихва – същата топла, успокояваща усмивка, с която ме е дарявал през целия ми живот.
– Разбира се, че съм с теб. Имаше ли някакви съмнения?
Не, но все пак е приятно да го чуя да го казва.
Изправям се.
– Добре дошъл в пеерагията, Алфи. Приготви се – не е толкова забавно, колкото изглежда.
Челото му се набръчква.
– Изобщо не изглежда забавно.
– Точно така.
Назад към част 11 Напред към част 13
