***
Следващата ми дестинация е на четири часа път с кола – не съвсем в средата на нищото, но далеч от всяко място, което се смята за място. В колата преглеждам последния данъчен отчет. Откакто войната приключи, приходите постоянно намаляват и парламента иска да повиши данъците. Но проблема не е в това, че данъците са твърде ниски, а в това, че работните места са твърде малко.
А от камък кръв не се извлича, колкото и пъти да го удряш с по-зъл и тежък камък.
Оставям доклада настрана, когато минаваме през портите от ковано желязо и тръгваме нагоре по криволичещия път. Дъждът е спрял, от земята се издига гъста мъгла и крехък проблясък на слънцето наднича от облаците, когато се вижда масивната сива постройка.
Замъкът Анторп.
Той е като от приказките. Цял гладък, блестящ камък, сводести прозорци, плаващи мостчета и извисяващи се кули – с гневно зелено море, което се разбива в скалите под скалата от едната страна, и мили диви гори от другата. Израснала съм сред замъци; те са ми толкова обичайни, колкото и спалното бельо… но този все още успява да спре дъха ми.
От най-високата кула се веят две знамена – знамето на Уеско и малко по-ниско – знамето на фамилията Рурк, което обявява, че господаря на дома, скъпият херцог на Анторп, е в резиденцията.
Намирам Томас в сутрешната стая с крака, вдигнати на кожен отоман, с ръце, прибрани зад главата, с разкопчана бяла риза и с гърди, изложени на показ в цялата си бледа блестяща прелест.
И той не е сам.
– Добър следобед, Ваше Величество.
Майкъл Фицджебънс навежда тъмнокестенявата си глава, докато ме поздравява. Майкъл е третия син на виконт и художник, живописец. Той е красив млад мъж – такъв, какъвто би изглеждал, като статуя на Давид, ако оживее и излезе от музея. Той е специален приятел на Томас. Прекарват времето си заедно толкова често, колкото могат, когато Томас отсъства от парламентарните си задължения.
Майкъл сяда на стола си и отново се съсредоточава върху шахматната дъска на масата между тях.
– Тъкмо щяхме да обядваме, Ленора – казва Томас с дрезгав глас. Очилата му са свалени и очите му са затворени, главата му е наклонена назад. – Искаш ли да се присъединиш към нас?
– Би било чудесно.
И тогава носът ми започва да гори от една миризма – сякаш нещо е изпълзяло от серните ями на ада и е умряло под стола на Томас.
– Боже мой, каква е тази миризма?
– Евкалиптово мазило – казва Томас. – За тази ужасна настинка в гърдите, която не иска да изчезне. След малко ще свикнеш с нея.
Майкъл плъзга фигурата си по дъската.
– Да, след като нервните окончания в ноздрите ти изсъхнат и умрат.
Томас прави движението „изхвърляне“ с юмрук. Жест, за който дори не знаех, че съществува, докато той не ме научи на него, когато бях на седемнайсет. Това и „пръстът“.
Много катарзисно.
Томас разтваря ръце и размахва пръсти към мен.
– Ела, да те прегърна. Тогава всички ще можем да бъдем вмирисани заедно.
– Не, благодаря. Ти си достатъчно миришещ за всички нас.
Майкъл вдига чашата си с вино.
– Ето, ето.
Въпреки миризмата, премествам краката на Томас и сядам на османката, поемайки шахматната му партия с Майкъл, като премествам офицера му в по-агресивна позиция срещу царя.
– Имам предложение за теб, Томас.
Това кара очите му да се отворят.
– Палаво предложение ли е? Знаеш, че те са ми любими.
– Зависи от определението ти за палаво. Какво мислиш да заемеш място в Консултативния съвет?
Ще трябва да се откаже от мястото на семейството си в Парламента – такива са правилата, а ние не сме нищо друго, ако не сме привърженици на правилата. Но Съвета е по-висша позиция, по-желана и по-могъща. Ако Томас иска да остави своя отпечатък върху Уеско, Консултативния съвет е мястото, където може да го направи.
– Мисля, че гадовете в Съвета ще кажат, че това е на границата на дегенерацията – отговаря Томас.
– Вероятно.
Майкъл премества коня си и аз го вземам с кралицата си.
– Те ще се борят с теб за това – казва Томас. – Ще кажат, че съм твърде млад, твърде безразсъден, а не достатъчно мъдър.
– Много вероятно – отговарям аз.
Той отпива от чашата си с бренди.
– Въпреки че това, което ми липсва на възраст, се компенсира от опита и бомбастичната ми личност.
Майкъл вдига чашата си.
– Съгласен съм.
Вдигам една от шахматните фигури и я разглеждам за момент.
– Царицата е най-мощната фигура на дъската – осъзнаваш ли това? Но без своите офицери и рицари около нея тя никога не издържа дълго. – Поставям фигурата обратно на мястото ѝ. – Планирам да издържа, Томас. Затова не дойдох тук, за да те питам какво ще си помисли Съвета. Искам да знам какво мислиш ти.
По устните на Томас се появява усмивка.
– Мисля, че главите им наистина могат да експлодират. Няма ли да е забавно? – Той вдига чашата си. – Разчитай, че ще участвам.
– Отлично. – Усмихвам се. И тогава правя последния си ход. – Шах и мат.
Назад към част 12 Напред към част 14
