ЛЕНОРА
През следващите два месеца механизмите на управлението в Уеско спират да работят.
– Парламентът няма да внесе този закон в пленарна зала. Те отказват да го разгледат.
– Но те трябва да го направят.
– Не, не трябва. И няма да го направят.
По-лошо от спиране. Ако бяхме състезателен кон, не просто нямаше да излезем от портата, а щяхме да тропаме със задница назад по пистата.
– Имате ли представа какво питате, Ваше Величество?
И за всичко това съм виновна аз.
– Задължителната военна служба ще бъде драстична промяна в нашата система. Промяната изисква време и воля…
За това, че имаш идеи, които всъщност ще прокълнат.
– Това е програма за заетост! Програма за образование. Хората ще имат пари в джоба си и ще излязат от службата с умения за работа в частния сектор. Националната отбрана ще бъде укрепена, а данъчните приходи ще се увеличат. Това не е трудно да се разбере.
– Това е безкраен проект. Искате от хората да изпратят синовете си на война заради вас, без да имат никакъв избор по този въпрос. И все пак вие нямате син или брат… или съпруг, който да пожертвате.
– Исках да включа и жените – отвръщам аз. – За да дам на дамите от Уеско повече възможности за професионална реализация.
Туидълди отново прави кръстния знак.
Вярвам, че той ме смята за демон. Изпратен от ада, за да го притеснява. Няма да се учудя, ако някой ден излее светена вода в чая ми, само за да види дали ще се разтопя.
– Вие дори не сте издействали изключение за вашите благородници. Нищо чудно, че Камарата на лордовете отказва да го разгледа.
Разтривам пулсиращото напрежение между очите си.
– Издигаме се заедно или изобщо не се издигаме. Няма да стоваря тежестта на защитата само върху нисшата класа. Така се зараждат революции.
Почуквам по масата с ноктите си, цялата в разочарование и нервна енергия.
– Повикайте Бъмбълууд на телефона – искам да говоря с него. Не – искам среща лице в лице.
– Можеш да се срещаш с него колкото си искаш – няма да доведе до нищо добро. Само едно нещо ще промени решението на Парламента. – Шефилд повдига многозначително вежда. – И това е акта, който не смееш да изречеш името му в залата на Съвета.
***
И тогава две седмици по-късно, както винаги се случва, нещата тръгват от зле…
– Принцеса Мириам е избягала.
… до шибана катастрофа.
– С лакей.
Ще я убия.
Не буквално – но ще излъжа, ако кажа, че нямам съвсем ново разбиране за склонността на моя прародител към братоубийство.
Онзи проклет лакей – онзи от стаята на смъртния одър на баща ни. Трябваше да насъскам Уинстън срещу него.
Откакто ме коронясаха… не, всъщност от смъртта на баща ми, не съм виждала много Мириам. Трябваше да я наблюдавам по-отблизо, да я превърна в приоритет. Но тя си има свои задължения, а аз бях много заета.
Слагам ръцете си, опирайки устните си в тях.
– Къде са те?
– В Италия.
– Накарай ги да се върнат незабавно. Мога да обявя брака за недействителен. Тя е на седемнайсет години и не е имала моето разрешение.
– Народът е преизпълнен с радост за Мириам. – Алфи прави жест към вестниците на масата и празничните заглавия по всички първи страници. – Смятат, че всичко е много романтично.
– Обявяването на брака за недействителен няма да ви се отрази добре в политически план – съветва Томас.
– Защо не?
Той отваря уста, за да отговори… и се колебае.
Норфолк се включва, за да запълни тишината.
– Печелите си репутацията на студена… озлобена. Кралица Ледена, Ваше Величество.
– Не съм озлобена! – Оспорвам. – Аз съм адски възхитителна, като се има предвид всичко, с което се налага да се справям тук.
Норфолк продължава.
– Ако разтрогнете брака на принцесата, ще се превърнете и в разрушител на истинската любов.
Чудесно.
– Има и друг, по-сериозен въпрос, който трябва да обсъдим – казва Кристофър Алкот, херцога на Шефилд.
– Разбира се, че има. – Въздъхвам. – Какъв е той?
– Според моите източници в парламента и други тъмни кътчета на правителството се шушука за замяната ви на трона, кралица Ленора.
– С кого да ме заменят? – Захапвам.
– С вашата сестра.
И се смея. На глас.
– Мириам? На трона? Мириам е…
– Податлива – добавя Норфолк, лицето му е мрачно и твърдо като скала. – Тя би била лесна за контролиране. Това не са характеристики, с които се славите, кралица Ленора.
– Фактът, че е омъжена, ще подсили аргументите в нейна полза – добавя чичо Уорвич.
– Фактът, че е омъжена за простосмъртен, я дисквалифицира от линията на наследяване – контрирам аз.
– Всъщност – вдига пръст Шефилд – това не е точно. Законите, отнасящи се до изискванията за девственост и кралско потекло или естествено гражданство, се отнасят само за бъдещата съпруга на краля. В закона няма такъв текст по отношение на съпруга на кралицата.
Това го заковава. Хората, които са написали тези изисквания, са били абсолютно най-лошите.
Норфолк подхваща нишката.
– Теоретично може да се каже, че принцеса Мириам е напълно в правото си да седне на трона с лакей за съпруг.
Разтривам слепоочията си.
– Сигурно се шегуваш.
Норфолк ме гледа в лицето.
– Никога не се шегувам, Ваше Величество. За нищо.
Разочарованието нахлува във вените ми като лава. Изправям се на крака, като ми се иска да избухна.
– Това е предателство.
– Да, Ваше Величество. – Кимва стария Радклиф.
Мислех, че подобни неща се случват само в книгите.
Или… В Англия.
Дори Туидълди и Туидълдум изглеждат мрачни.
– Животът ми в опасност ли е? – Питам.
– Вие сте монарх – отговаря Радклиф с треперещия си, древен глас. – Животът ти винаги е в опасност. В момента позицията ви е стабилна, но не и сигурна.
– Ако принцеса Мириам има дете, преди да сте се оженили, това може да доведе до пълноценна конституционна криза – казва Норфолк.
И това просто слага край на всичко.
Обръщам се към тях, като удрям с ръка по масата.
– Това е абсурдно! Трябва да има нещо, което да направим, за да потушим това незабавно.
– Има нещо. – Чичо ми се изправя и изглежда също толкова развълнуван, колкото и аз. – Но ти ни забрани да го обсъждаме.
– Не и това! Нямаш право да използваш тази ситуация, за да ме натикаш в ъгъла, в който искаше да ме вкараш през цялото време. Няма да бъда пешка в тези нелепи игри, които мъжете играят.
Тупвам с крак – като дете, което отказва да си легне.
– Аз съм кралицата на Уеско!
Лъвът няма нужда да казва на никого, че е лъв… така че ако го направи, можете да се обзаложите, че наистина е в беда.
– Тогава се дръжте като такава! – Вика чичо ми.
За миг се гледаме един друг, очите ни искрят като сблъсък на мечове.
– Какво ми казахте?
Той поклаща глава и коригира тона си.
– Ти си моята кралица, ти си дъщеря на брат ми… но той не те е възпитал по този начин.
– Не искам…
– Желанията ти са без значение! Единственото, което има значение, е дълга ти – отговорността ти пред короната и страната.
Стаята мълчи, замръзнала от леденото напрежение … и от студената истина на думите му.
– Народът ти иска сватба. Парламентът изисква сватба. Вие не сте първия монарх, който е бил подтикван към олтара, и се кълна, че няма да сте последния. Ако това, че правителството отново ще функционира, означава, че трябва да бъдете кралското жертвено агне, то това означава точно това. Не носите короната, за да правите това, което искате – носите я, за да правите това, което трябва да се направи. Защото сте единствената, която може да го направи.
Той е прав. Напълно и абсолютно. Бог да го прокълне направо в ада. Нямам какво да кажа, нямам умна реплика, която да го направи по-малко вярно. Избягвах да правя това, което трябва да се направи, толкова дълго, колкото можех.
И вече няма как да го избегна.
– Добре! Ебати шибаната работа!
С размахване на полите се обръщам и отивам до стола си в началото на масата. Там си поемам дълбоко, дълъг дъх и сядам.
Всички ме гледат. Като идиоти. Сякаш говоря на друг език.
– Е? – Гласът ми се извива. – Казах добре. Ако откупът е брак, тогава ще платя. – Изправям гърба си и сгъвам ръцете си. – И така, кого имаш предвид за мен? Да го чуем.
Назад към част 14 Напред към част 16
