ЛЕНОРА
След това нещата се развиват бързо, сякаш Томас просто се държеше, за да оправи нещата. Доктор идва и остава в замъка, следи състоянието му, поставя интравенозна капка, за да го лекува от болка. Аз съм там, доколкото мога да бъда – оставям настрана всичко, освен най-спешните, неизбежни дела. Майкъл е там, прави всичко, което може, за него, шепне му, държи го за ръка. През по-голямата част от времето Томас спи. От време на време отваря очи и ми се усмихва, когато успее да го направи.
Да ни се усмихне.
Едуард също винаги е там, винаги е в стаята. Той приема храната си там; почива си на стола до леглото – когато изобщо си почива. Той е изкъпан и носи свежи дрехи, но иначе не се отделя от Томас.
Една вечер Томас отваря очи и се обръща към брат си. И с тръстиков глас му казва:
– Не бъди тъжен, Едуард. Този път аз ще бъда този, който ще пътува. Ще се опитам да ти пиша и да ти разкажа всичко.
Едуард му се усмихва – и това е красива усмивка. След това притиска ръката си към бузата на Томас, като го потупва нежно.
Не мисля за страната, за Консултативния съвет или за Парламента. Не мисля за „после“ или за обещанията, които съм дала. И Едуард сигурно се чувства по същия начин. Защото ние си говорим само за Томас.
Останалото ще бъде за друго време, за друг живот… за нас.
Рано сутринта в събота тежките завеси са спуснати, а Майкъл най-накрая се е предал на изтощението си и дреме на дивана в дневната. Очите на Томас са затворени, устните му се движат беззвучно, кожата му е бледа със синкав оттенък въпреки кислородната маска, която лежи на лицето му.
Прислужницата се премества, за да намали светлината. А Едуард на практика я захапва за главата.
– Остави го!
Тя се стряска, но после се съвзема и вдига подноса от нощното шкафче, преди мълчаливо да напусне стаята. А ние се връщаме към чакането, наблюдавайки бавното издигане и спадане на гърдите на Томас.
– Той не обичаше тъмнината – казва тихо Едуард. – Когато бяхме млади, преди да замина, той идваше в стаята ми през нощта, защото се страхуваше. Винаги ме молеше да оставя осветлението включено. И аз го направих.
– Той вече не се страхува от тъмното – казвам му също толкова тихо.
Той обръща очите си към мен.
– Откъде знаеш?
– Под двореца Уеско има катакомби. Живяла съм там през целия си живот, но никога не съм стъпвала в тях. До миналата година, когато той ме уговори да отида да ги изследвам. Имаше фенерче, но иначе беше черно. И през цялото време ми разказваше история за призраци – за човек, който искал златната си ръка. Томас си помисли, че това е смешно… Не спах цяла седмица.
От гърлото на Едуард се изтръгва дрезгав кикот. И аз почти се смея заедно с него, макар че спомена ме кара да плача.
– Добре – прошепва той.
И ние продължаваме да бдим.
Назад към част 21 Напред към част 23
